Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (40)

39.

Не се наложи Кърк да изчака и десет секунди, след като почука на олющената изкорубена врата на апартамент номер дванайсет.

— Знаех си, че ще се върнеш — посрещна го тя с усмивка.

Кърк влезе в стаята. Не я погледна в очите, а мина покрай нея намусен и мълчалив.

— И избра много подходящ момент. Тъкмо смятах пак да изляза. Обадих се на приятелката си, ама тя ми вика: «Приятелко, що ти трябва да се връщаш там? По това време вече няма никой навън. Поне не такъв, дето да ти се ще да видиш».

Кърк бръкна в джоба на тесните си дънки и извади оттам голяма бала пари. Хвърли я на масичката до канапето и каза:

— Това е за теб.

Лицето на Шантел грейна.

— Много си щедър, миличък — възкликна тя, свали шала от шията си, преметна го около главата му и го придърпа към себе си: — За тия пари, мъжленцето ми, мойш да правиш к'вото си поискаш. Абсолютно всичко.

— Радвам се да го чуя — изръмжа Кърк и се хвърли към нея. Устните му силно притискаха нейните. Ръцете му шареха по цялото й тяло, опипваха, стискаха, мачкаха. Зъбите им се удариха, но след това Шантел отвори уста по-широко. Кърк пъхна езика си вътре с настървение, което я учуди.

— Уау, ама по-бавно бе, момче — възкликна, когато успя да си поеме дъх, но Кърк не се подчини. Беше му дала разрешение да прави каквото си поиска и той възнамеряваше да стори точно това. Не виждаше нужда от никаква нежност в онова, което ставаше помежду им. Нямаше защо да се преструват, че се любят. Това беше грубо и животинско и Кърк искаше да си проличи. Искаше да чувства какво им се случва. И искаше да боли.

Той бутна Шантел назад, тялото й полетя на сантиметри от дивана и се строполи на пода, който за нейно щастие бе застлан с килим. Кърк отново я възседна. Дишаше шумно и учестено.

— Боже, май доста бързаш, захарче! — Не изглеждаше много притеснена. Кърк предполагаше, че и преди е преживявала подобно нещо. Лека усмивка премина по лицето й, тя се сгуши в извивката на шията му и зачака да види какво ще последва.

Кърк я ухапа. Много силно.

Шантел изпищя. Може би по-скоро от изненада, отколкото от болка, но така или иначе това я принуди да действа. Залюля бедра и стисна тялото му с крака.

— Внимавай да не повредиш стоката! — викна, потривайки мястото на шията си, където я беше ухапал. — Гледай да не си навлечеш неприятности от главния ми мъж.

— Каза, че мога да правя каквото си искам! — озъби се Кърк. Повдигна се, замахна изненадващо и я зашлеви през лицето.

Тя отново изпищя, този път от болка.

Кърк започна да къса дрехите й: роклята, бикините, сутиена. Не можа да разбере как да го откопчее, затова просто го съдра. Каза си, че е платил предостатъчно пари и че всичко тук му принадлежи. Безмилостно посягаше към нея, докато не остана гола. Свали и собствените си дрехи, като не спираше да я притиска към пода.

Тя посегна да го удари, но той отблъсна ръката й. Шантел опита отново със свито коляно, но той възпря и този удар с още един юмрук в лицето й. Беше по-силен от нея, в душата му бушуваше неподозирана ярост. Беше напълно безсилна да му се противопостави.

Връхлетя върху нея като ураган, затисна я с тялото си. Тя осъзна, че не може да го надвие, затова се вкопчи за него в опит да намали щетите. Той я обсипваше с удари, възбуден от насилието, и я смазваше с първичната си страст. Най-сетне проникна в нея, стисна я между краката си и започна да прави силни тласъци, като не преставаше да я бъхти с юмруци и да я обладава невъздържано. Продължи да я връхлита отново и отново и за негова почуда съпротивата й се стопи. Очите й се разшириха от любопитство, тялото й се изви към корема му. Скоро тя се люлееше заедно с него — напред-назад, напред-назад. Ритъмът се учестяваше все повече и повече, докато най-сетне тя нададе кратък, разтърсващ вик — отчасти ридание, отчасти наслада. Кърк свърши с един последен рязък тласък и изкрещя освобождението си в ухото й.

Внезапно неистовото мятане замря. Лежаха един до друг на пода, гърдите им се повдигаха бързо. И двамата бяха мокри от пот, а голите им тела лъщяха на оскъдната светлина.

След няколко минути Кърк учуден усети как пръстите на Шантел нежно го галят по врата, сетне устните й се притиснаха към бузата му.

— Исусе — прошепна тя в ухото му, — не съм се чувствала така от векове. — В гърлото й се надигна глух смях: — Ама следващия път вземи да предупредиш по-рано, става ли? Ще извадя въжетата и белезниците, за да го направим както си му е редът.

— Не говори мръсотии — задъхано каза Кърк.

— Добре де — сгуши се тя до него. — Ти само се отбивай при мен, захарче. Ще те накарам да я забравиш… която и да е тя.

— Недей — каза Кърк и дишането му се учести, — не го прави.

— Отпусни се — каза Шантел и започна да ближе рамото му. — Ще заема мястото й. Ще стана това, което е била за теб.

— Не! — скочи Кърк. Събра дрехите си и излетя през вратата. Докато се носеше надолу по стълбите, усети в стомаха си силна болка, от която не можеше да избяга. Беше се върнала, при това с такава сила и злост, които нашепваха право в сърцето му, че никога няма да се избави от нея. Беше я забравил за малко, беше успял да я прогони от мислите си, но тя се бе върнала. Щеше да остане завинаги — каквото и да стореше той. И все едно на кого. Нямаше никакво значение.

Пробяга цялото разстояние до порутената сграда, където живееше, изкачи стълбите бежешком, втурна се в стаята си и затръшна вратата. Облегна гръб о нея, сякаш искаше да препречи пътя на демоните, които знаеше, че дебнат отвън.

Не се получи.

— Можеш да бягаш, Кърк, но не можеш да се скриеш.

Очите му направо щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Кой е? — изхриптя.

— Не ти ли омръзна тази игра, Кърк? Цялото това бягане и криене? Не ти ли омръзна да се наказваш? Това нищо не променя.

— Кой е? — Той замълча и усети как обръч стяга сърцето му. — Ти!

— Да, аз съм. Твоят най-ужасен страх!

— Но ти… истинска ли си?

— Е, това трябва да разбереш сам с болния си малък мозък, нали?

Кърк притисна още по-плътно гръб о вратата.

— Защо си дошла?

— Дойдох да проверя защо се бавиш.

— Аз… не знам какво искаш да кажеш.

— Напротив, знаеш. Мислех, че вече отдавна си мъртъв. Още колко време смяташ да вършиш глупости? Да се наказваш, да наказваш и другите? Да се преструваш, че така ще се почувстваш по-добре? Много добре знаеш, че нищо никога няма да те накара да се почувстваш по-добре.

— Не е вярно!

— Вярно е. Само едно нещо ще ти донесе облекчение. И ти много добре знаеш какво е то. Така че защо не се заловиш за работа?

— Не! Аз… не искам отново… тази вина. Освободих се от нея. Аз…

— Освободил си се? — невярващо попита гласът. — Кърк, да не си направил някоя пакост тази вечер?

— Не! Аз…

— Кърк, кажи ми истината.

Кърк закри лицето си с ръце.

— И реши, че това ще оправи нещата, така ли? Напротив, то само ще ги влоши още повече. Постъпката ти доказва, че никога няма да съумееш да изкупиш вината си. — Гласът прозвуча рязко и някак заключително: — Всичко свърши, Кърк. Край.

— Неее!

Кърк рязко отвори вратата и хукна да бяга така, сякаш го гонеше самият дявол. Затрополи надолу по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Капризният му хазяин излезе от стаята си, крещейки му да престане да вдига шум, но Кърк не можеше да спре — нито заради него, нито заради когото и да било. Той се втурна навън в нощта и се впусна в несекващото си бягство.

Но къде да отиде? Вече знаеше, че никъде не може да избяга. Бе опитал всичко. Това беше краят, както му каза и гласът в тъмното. С него бе свършено.

Не му оставаше нищо друго, нямаше изход. Време беше да сложи край. Веднъж и завинаги.