Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (4)

3.

Само за няколко секунди сцената в кантората на Бен Кинкейд се превърна от мило тържество в сюрреалистичен кошмар, в зловещ спектакъл, изваден сякаш от роман на Кафка.

През вратата като щурмоваци се нижеха униформени полицаи с тежко бойно снаряжение и насочено оръжие.

Ярка бяла светлина заля стаята и заслепи всички вътре. Струеше през големите еркерни прозорци. Бен се запъти да погледне, но шумът от въртящи се перки му подсказа за какво става дума още преди да стигне до прозорците — хеликоптер на полицейското управление в Тулса.

На улицата забеляза неясни тъмни силуети, които се щураха около сградата. От много време си имаше работа с ченгета и веднага разбра — специалните части, облечени в маскировъчни костюми, със заредени гладкоцевни пушки «Ремингтън 7005», отцепваха района.

— Какво, за бога… — подхвана Бен и огледа седмината полицаи в кантората си — двама цивилни и петима униформени. Познаваше един от тях. Не можеше да си спомни името му, но помнеше, че мъжът се беше явил като свидетел по делото «Делкентън».

— Какво става тук? — повтори и пристъпи крачка.

Едно от цивилните ченгета го блъсна назад:

— Аз съм сержант Матюс. Ще обискираме кантората. Не ни пречете. Ако не ни съдействате, ще се наложи да приложа сила.

— Искате само да претърсите кантората, така ли? Тогава за какво е цялото шоу на улицата?

Матюс застана толкова близо до Бен, че той усещаше дъха му.

— Не можем да рискуваме, когато си имаме работа с убийци на ченгета.

— Убийци на ченгета ли? — обади се Кристина. — Какви ги дрънкате? Тук са само служителите в кантората.

— Знаем това — каза Матюс и даде знак на хората си да се пръснат из стаите. — Както вече ви казах, ще проведем обиск. И не се тревожи, мошенико, имаме си заповед.

— От кого? От съдия Боулън ли?

— Не — сниши глас Матюс. — От твоята любимка — съдия Харт.

Бен усети как го побиват ледени тръпки. Нямаше грешка. Те знаеха кой е той. Знаеха какво правят тук.

— Искам да видя заповедта.

Матюс я пъхна в ръцете му и Бен я разгледа. Всичко изглеждаше наред — дори подписът. Докосна го с навлажнен пръст и мастилото се размаза.

— На какво основание? — попита Бен. — Каква причина изтъкнахте?

— Не съм длъжен да ви давам обяснения за собствените си случаи — отговори Матюс. — И нямам никакво намерение да го правя.

Трите думи, които най-силно се запечатаха в съзнанието на Бен, бяха «собствените си случаи».

— Какво търсите?

— И на този въпрос не съм длъжен да отговарям.

— Ако ми подскажете, вероятно бих могъл…

— Стой настрана, Кинкейд.

— Опитвам се да кажа, че…

— Чуй ме добре, боклук такъв! — изсъска Матюс. — Не знам дали си убиец, или си просто някой, който се кефи да спасява задника на убийците. Това ще решат други хора. Но със сигурност ще ти кажа едно — ненавиждам убийците на ченгета и не обичам хората, които им помагат. Би трябвало да ги застрелват на място, ако зависеше от мен. Така че, ако ми се пречкаш, точно това ще направя.

Бен го изгледа студено:

— Допускаш грешка.

— Виждаш ли с какво са въоръжени моите хора? Това са самозарядни пистолети «Смит и Уесън», десетмилиметрови, заредени с патрони «Федерал» с мек връх. Бързи, точни и смъртоносни. Двамата отзад са въоръжени с пушки «Ремингтън 870», дванайсеткалиброви и заредени с патрони с едри сачми. Ако хората ми бъдат принудени да използват оръжие, докато преследват съучастник в убийство на ченге, никой съд не би ги осъдил. По-скоро ще се превърнат в национални герои. Така че, махни се от пътя ми.

Бен се отмести.

— Разпръснете се — нареди Матюс на хората си. — Всеки да вземе по една стая.

— Стойте с тях — нареди Бен на собствените си хора: Кристина, Лавинг, Джоунс и Пола. — Всеки от вас да поеме по един кабинет. Не им пречете, но и не ги изпускайте от поглед. — Нещо в изражението на Матюс му подсказа, че трябва да бъде изключително предпазлив. Бен не знаеше какво търсят, но искаше да е сигурен, че каквото и да е, няма да излезе от задния джоб на някой полицай.

Тръгна след хората си, но Матюс го сграбчи за ревера и го бутна настрани. Адвокатът се блъсна в едно бюро.

— Извинявай — каза Матюс. — Не те видях. — Приближи лице до неговото и сниши глас: — Този път няма да се измъкнеш с никакви съдебни трикове, тъпако!

Ако до този момент Бен се бе чудил какво точно се случва, вече му стана съвсем ясно. Изправи се и последва един от униформените полицаи, който влезе в най-близкия кабинет. Останалите служители в кантората направиха същото.

Бен наблюдаваше как полицаят отваря чекмеджетата в стаята на Джоунс и изпразва съдържанието им на пода.

— Заради делото «Макнотън» е, нали? Затова ли е всичко?

Полицаят изръмжа нещо.

— Необходимо ли е това? — ядосано попита Бен.

Полицаят отговори, без дори да вдигне поглед:

— Ако ми се пречкаш, ще те закопчая. И много ще ми хареса!

Бен млъкна. Реши да не сваля поглед от ръцете на мъжа.

В другите стаи останалите полицаи претърсваха по същия варварски начин. Събаряха шкафове, изпразваха чекмеджетата на пода, изсипваха дори боклука от кошчетата. Помитаха всичко от бюрата — телефони, портативни компютри… Бен не бе и очаквал от тях да не разтурват, но беше ходил с Майк на обиск и знаеше, че обикновено нещата не протичат точно по този начин. Сякаш целта им беше не толкова да открият нещо, а да създадат възможно най-голяма бъркотия.

Висок писък го изтръгна от мислите му.

— Кристина!

Хукна към нейния кабинет, където тя наблюдаваше как едно от цивилните ченгета троши всичко, което се изречи пред погледа му. Когато Бен се появи, полицаят тъкмо извиваше ръцете на Кристина зад гърба и й слагаше белезници.

— Какво става тук, по дяволите? — изкрещя Бен. Искаха да го изкарат от кожата му ли? Ако им се щеше да го потормозят, за да му отмъстят — добре. Но да малтретират Кристина!

— Предупредихме ви какво ви чака, ако се пречкате — заяви полицаят и избута Кристина в ъгъла.

— Опитваше се да отваря файлове в моя компютър — обясни тя. — А за това трябва да имат специална заповед. «Държавата срещу Кресуел».

— Права е — каза Бен. — Бърникате ли в компютъра, може да прецакате цялата си скапана операция.

Това, изглежда, поохлади младия полицай. Той скръцна със зъби.

— Сега й свали белезниците и престани да обиждаш компетентността ми. Би трябвало да се срамуваш от себе си.

Това вече младото ченге не можа да преглътне.

— Да се срамувам от себе си ли? Ти ли го казваш? Аз поне не пускам убийците обратно на улицата!

— Аз също. Просто обръщам внимание на съдията, когато полицията се издъни.

Младежът свали белезниците на Кристина и излетя от кабинета.

— Какво става тук, Бен? — попита Кристина, разтривайки подутите си китки.

— Не знам.

От съседната стая долетя вик, от който и двамата подскочиха:

— Намерих го!

Бен и Кристина хукнаха към кабинета на Бен.

В единия ъгъл се бе свила Пола.

Матюс държеше нож. Касапски нож. Със засъхнала по него кръв.

— Какво е това? — попита Кристина с разтреперан глас.

Матюс се подсмихна:

— В твоя кабинет, Кинкейд.

— Не е вярно — ти си го подхвърлил!

— Нищо подобно. Намерих го в най-долното чекмедже на кантонерката ти, под някакви документи. Където си го оставил.

— Това е безочлива лъжа!

— Съжалявам, Бен, но той не лъже! — обади се Пола. Очите й бяха забодени в пода, говореше бавно и объркано. — Наблюдавах го през цялото време. Не свалях поглед от ръцете му. Не го е сложил той. Поне не сега.

— Но това…

Матюс направи знак на един от полицаите в коридора:

— Арестувайте този човек.

Униформеният рязко откачи белезниците от колана си, грубо изви ръцете на Бен и щракна металните гривни около китките му.

— Това ли е представата ви за правосъдие? — попита Бен. — Да арестувате адвоката на защитата?

— Правосъдието има много лица — самодоволно се ухили Матюс.

— Това е пълно безчинство. Никога през живота си не съм виждал този нож.

— Да бе, всички така казват — заяви Матюс и извади някакво картонче от джоба на ризата си. — Имате право да мълчите. В противен случай всяка ваша дума може и ще бъде използвана срещу вас…

— Спести си глупостите. Защо го правите?

Матюс престана да чете и погледът му прикова Бен:

— Защо ли? За да изправим пред закона един убиец. Може би дори двама. — Той се наведе към лицето на Бен и продължи: — Каква част от работата свърши ти, Кинкейд? Помогна ли й да го убие, или само я прикри? През цялото време ли се чукаше с нея, или само след като я арестувахме?

— Жалък кучи син! Никога не съм…

Кристина застана помежду им:

— Той няма да отговаря на никакви въпроси.

— Разкарай се от пътя ми, госпожичке! — излая Матюс.

Кристина сграбчи мъжа за яката на ризата:

— Не съм ти никаква госпожичка, тъпако! Аз съм неговият адвокат. И щом казвам, че няма да отговаря на въпроси, значи няма да отговаря. Ясно ли е?

Матюс я отблъсна и разтри врата си. Зъбите му бяха толкова здраво стиснати, че за малко да му изхвърчат пломбите.

— Франк, заведи този боклук в управлението.

Другият полицай дръпна Бен за белезниците и го помъкна към вратата.

— Намерете Майк — провикна се Бен. — Колкото е възможно по-скоро.

— Веднага идвам, Бен — извика Кристина след него. — Не казвай нищо. Ще поговорим веднага щом приключат с процедурата в ареста.

Матюс не можа да се въздържи да си тръгне без един последен изстрел. Наведе се и тихо каза в ухото на Кристина:

— Когато приключим с мръсника, който ти е шеф, миличка, ще има късмет, ако изобщо е в състояние да говори!