Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (39)

38.

Беше късно и времето за посещения в болницата «Сейнт Джон» отдавна бе свършило, но Бен искаше да се отбие там, преди да се прибере у дома. Този ден от процеса бе много уморителен, а и утрешният не предвещаваше нищо по-добро — но просто трябваше да мине през болницата. Дължеше го на Джоунс и Пола.

След като успя да омае сестрата на регистратурата и тя го пусна да влезе, той тихо отвори вратата на петстотин двайсет и втора стая и влезе на пръсти.

Джоунс седеше до леглото, облегнал глава на металните перила. Очите му бяха затворени, но Бен знаеше, че не спи.

— Как е? — тихо попита Бен.

— Няма промяна — отговори Джоунс, без да вдигне поглед.

Бен внимателно заобиколи леглото и надникна в картона.

— Кристина ми каза, че според лекарите състоянието й е стабилно.

— Нещо такова — промърмори Джоунс. — Стабилно, но критично. Възстановиха загубата на кръв. Зашиха раната. Захранват я със система. Обаче не се събужда.

Бен погледна към отпуснатото тяло на Пола, която лежеше в леглото като Спящата красавица — жива, но в плен на съня. Изглеждаше така, сякаш винаги се е намирала в това състояние. Пластмасовата торба, прикрепена към респиратора й, се надуваше и спадаше, но нямаше никакви други признаци на живот.

— В кома ли е?

— Не знаят какво точно е — сви рамене Джоунс. — Казват, че ще дойде в съзнание, но това не става. Вероятно е била съвсем близо до ръба. Загубила е твърде много кръв, преди да я докарат в болницата. И може да е било прекалено…

— Не говори така — прекъсна го Бен. — Дори не си го помисляй. Просто й трябва време, това е. Понесла е сериозно нараняване и й е нужно време да се възстанови. Да събере сили. Веднъж съм бил в кома и знам…

— Бен, престани — каза Джоунс и бавно се надигна от леглото. Очите му бяха зачервени, подути и уморени. Железните пречки на леглото бяха оставили червена следа върху бузата му. — Няма да ми кажеш нищо ново. За всичко съм мислил. — Той се изправи, но краката не го държаха. — Как върви на процеса?

Бен сви рамене. Процесът беше въпрос на живот и смърт за Кери, но в момента, в тази стая, изглеждаше едва ли не незначителен.

— Не върви добре. Но нещата винаги изглеждат мрачни, докато обвинението излага тезата си.

— Разбрах, че си заловил свидетелите на Лабел в доста сериозни пропуски.

Явно Кристина, вечният оптимист, беше идвала преди него.

— Просто успях да покажа, че някои от служителите в полицията са готови на всичко, за да тикнат Кери зад решетките. Ще ни е от помощ. А Кристина се справи великолепно със съдебния лекар. Но ако ме питаш дали някой от нас е успял да докаже, че Кери не е извършила убийството, отговорът е «не».

— Още сме в началото на процеса.

— Да. — Адвокатите на защитата обикновено все това повтаряха: нещата ще тръгнат по-добре, когато започнем да излагаме своята теза. Бен се надяваше да е истина. — Матюс мяркал ли се е?

— Малко. Не много.

Бен тихо изруга.

— Подадох жалба и помолих разследването за Пола да бъде поверено на друг, но явно не са се съобразили с нея. Напоследък не се разбирам добре с полицейското управление в Тулса. Иска ми се Майк да беше тук. Но него го няма и никой не може да ни каже къде се намира.

Джоунс стисна челюсти:

— Никога няма да разберат кой причини това на Пола, нали?

Не можеше да го лъже.

— Не знам. Но няма да им позволя да се откажат току-така. Освен това Лавинг също се е заел със случая.

Това малко поразведри Джоунс.

— Добре. Лавинг наистина ще се постарае. Той… — задави се мъжът — също харесваше Пола.

— Не говори за нея в минало време, Джоунс.

— Беше… без да искам. Аз просто… аз… — заглъхна гласът му.

Бен се приближи до вратата. Беше решил, че е важно да се отбие, но присъствието му сякаш не вдъхваше на Джоунс особена утеха, а по-скоро обратното. Питаше се дали не напомня на Джоунс как се бе случила тази трагедия и кой беше виновен за всичко.

— Мога ли да направя нещо? — попита Бен.

Джоунс погледна към неподвижната фигура в леглото.

— Случайно да криеш някакво чудо в ръкава си?

— Боя се, че не — усмихна се Бен тъжно. — Но ми е останал малко снакс със сирене.

Лицето на Джоунс се поразведри.

— Е, ще трябва да се задоволим с това.