Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (35)

34.

Кърк клечеше в някаква уличка близо до един контейнер за боклук, притиснал чело към коленете си. Вечерта му не беше никак приятна. В главата му кръжаха твърде много истини, от които не можеше да избяга. Осъзна, че за него няма никаква надежда. Свещеникът имаше право. Бог знаеше какво бе сторил Кърк. Винаги щеше да знае. Кърк бе опитвал да заблуди сам себе си, че ще съумее някак да изличи престъпленията си, да изтрие всички следи, но сега осъзна, че това са наивни заблуди. Никаква болка или самоналожено изтезание не можеха да променят истината.

Той беше прокълнат. Беше толкова просто и ясно!

От отсрещната страна на уличката нещо проблесна. Сякаш му намигаше. Нещо прозрачно и… остро.

Ако не грешеше, това беше бутилка. Зеленикаво, назъбено острие, което просто очакваше някой да се приближи до него достатъчно, за да му навреди.

Мисълта връхлетя Кърк с такава непосредствена яснота, че той се запита дали не му бе хрумвала и преди. Стига толкова половинчати мерки — край на схватките и на осакатяването на тялото. Само едно бързо клъцване на гръкляна с тази бутилка и той завинаги щеше да се избави от страданията си.

Освен ако свещеникът не беше прав. Освен ако наистина нямаше Бог и той действително не наказваше онези, които бяха сторили грях. Например самоубийство. Непростимия грях, както го учеха в неделното училище. Непростим, защото човек умираше, преди да има възможност да помоли за прошка.

Но възможността да се избави от терзанията си, да се освободи…

Шумът от стъпки откъм другата страна на уличката привлече вниманието на Кърк. Чаткащи стъпки, леки и равномерни.

Токчета, както се оказа.

— Мили боже! Виж се на какво приличаш!

Кърк погледна нагоре през полузатворените си клепачи. Беше чернокожа жена, издокарана в прилепнала бяла рокля с огромно деколте, с бухнала коса и с крака на шестнайсетгодишна. Не че в действителност беше по-стара.

Проститутка. Нямаше каква друга да бъде.

— Както и да е — продължи жената. — Приятелката ми вика: «Момиче, хич и не помисляй да ходиш при онуй момче! Много е скапан», пък аз й викам: «Тук и бездруго няма работа!», пък тя ми вика: «Приятелко, хич не ми пука, че на Стъргалото нещата не вървят, ама ще е кофти да се забъркаш с онова момче».

— Какво искаш? — грубо и прегракнало попита Кърк.

Тя се усмихна — широка усмивка, която човек можеше да нарече зъбата, ако не липсваха повечето от зъбите й.

— Миличък, не си ли се сетил вече? Мога да излекувам онуй, дето те гризе.

— Махай се — наведе глава той.

— Ще прощаваш, ама въпросът с мангизите малко ме притеснява. Приятелката ми вика: «Момиче, тоя няма и пукната пара!», пък аз й викам: «Приятелко, не бързай толкова. На момчето му е кофти, дума да няма. Бая са го поотупали, ама туй не значи, че е беден». — Тя направи малка крачица напред: — Нали тъй?

Кърк бръкна в джоба на дънките си и извади дебела пачка пари, в която се мъдреха и няколко стотачки.

— Сега ще ме оставиш ли на мира?

Демонстрацията на благосъстоянието му не само не я отблъсна, а произведе точно обратния ефект.

— Я виж ти! Момче, ама ти имаш бая пари! — Тя му пусна крива, похотлива усмивчица и заяви: — Май добре ще се потрудим, красавецо.

— Искам да ме оставиш на мира.

— Ама не бъди толкова необщителен, де! Нали ти казах, че ще те излекувам. Много ми се иска да ти доставя удоволствие. И съм много гъвкава, ако ме разбираш напълно.

— Не можеш да ми помогнеш.

— Не знаеш, докато не ми дадеш да опитам.

— Виж какво…

— Може би трябва да ти се представя като хората. Казвам се Шантел и съм професионалистка, ако ме разбираш. Много съм опитна — заяви тя и прокара дългия си, лакиран в черно нокът по устната си. — Мисля, че мога да направя чудеса за теб.

— Грешиш.

— Виж, бебчо, не съм свещеник…

— Толкоз по-добре.

— … но и така виждам, че си имаш бая неприятности. Някой ти е сторил зло, нали? Може майка ти да те е наранила. Може да е била съпругата ти или гаджето ти. Любовницата или дори годеницата ти. Не знам, но знам това: който и да е бил, аз мога да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне. Дори Бог.

— Е, ще бъда честна с теб. Не знам много за Господ. Но е възможно да владея чудеса, които той не познава.

Когато съзря лицето му, очите на Шантел се разшириха:

— Миличък! Ама какво ти се е случило? — Тя се наведе и обгърна главата му с ръце. — Изглежда, са ти сторили всичко друго, ама не и добро.

Кърк за малко щеше да се изсмее.

— Почакай да ми видиш гърдите!

— Сладурче, трябва ти някой, който да е мил с теб. Някой, който да прогони болката. — Тя го придърпа по-наблизо и притисна главата му до гърдите си. — Аз ще се погрижа за теб, сладичкия ми. Обещавам.

Топлината на тялото й го сгря. Усети реакцията от допира й и се паникьоса.

— Махай се от мен, гадна курво! — Блъсна я назад и жената се търколи по тясната уличка. — Не съм такъв! Не съм!

Шантел отбранително вдигна ръце:

— Добре, момче, само се успокой. Просто се успокой!

— Не съм такъв! — изрева Кърк. — Само защото… не означава, че… — отново рухна той. Започна да удря лицето си с юмруци, да се превива, да се мята.

Шантел се изправи на крака:

— Приятелю, ти си в окаяно състояние. Наистина окаяно. — Отдалечи се към края на уличката и добави: — Може и да съм луда да правя това, но ето, тръгвам си. Обикновено можеш да ме намериш тук, на Стъргалото. Ама си имам и жилище. Малка стая, точно зад заложната къща на ъгъла на Луис. Дванайсета стая. Ако някога ти се прииска да се видиш с Шантел, просто ела.

Тя го изгледа продължително, поклати глава още няколко пъти, след това чаткането на токчетата й постепенно заглъхна.

Кърк искаше направо да си избоде очите. Тъкмо притисна пръсти към тях, когато му хрумна нещо важно. Защо не можеше да накара никой да го разбере? Беше се случило само веднъж! Той не беше такъв човек!

А може би беше. И тъкмо това го тревожеше. Съзнанието, че е грешник, извършил нещо ужасно. И което беше още по-лошо — беше го сторил, защото го искаше. Защото му харесваше.

Просна се на тротоара и започна да бъхти бетона с юмруци. Удари глава в контейнера за отпадъци, след това в тухлената стена, и пак, и пак, и пак, докато тя не се превърна в кървава пихтия.

«Господи, Господи, Господи!», зовеше го Кърк и тихо ридаеше. Защо не можеше да прекрати това страдание? Защо не можеше да сложи край веднъж и завинаги?