Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (34)

33.

— Бен, много съм разтревожена.

Бен вдигна поглед от бюрото си. Кристина стоеше в рамката на вратата, раменете й бяха приведени. Беше си същата рижа сладурана и една от малкото жени, които изглеждаха добре в делови костюм, но неизбежната тежка работа по процеса започваше да й се отразява. Беше напрегната и преуморена.

Колко ли беше часът? Един бърз поглед към екранчето на дигиталния телефон му разкри лошата новина. Отдавна вече трябваше да си е легнал, тя — също.

— Няма за какво да се тревожиш — увери я той. — Върви си у дома и си почини малко.

— Притеснява ме съдебният лекар — каза Кристина, като че ли не го бе чула. — Той ще бъде важен свидетел на обвинението. Може би най-важният.

Бен поклати глава. Докато името на Андреа Макнотън беше в списъка на свидетелите, нямаше никакъв начин съдебният лекар да е «най-важният» сред тях. Но показанията му щяха да са от съществено значение за стремежа на обвинението да припише убийството на Кери.

— И защо те притеснява?

— Мисля, че не трябва аз да разпитвам този свидетел. Твърде важен е. Ти се заеми с него.

Бен отблъсна стола си от бюрото.

— Ще се справиш, Кристина. Имам ти пълно доверие.

— Да, ама само защото си добър човек. Ще ми е за пръв път и ти добре го знаеш.

— Стотици пъти си ме гледала да го правя. Освен това си наблюдавала и други добри адвокати. Ще се справиш.

— Ами ако се паникьосам? Ако се запъна? Ако съдебният лекар ме направи на глупачка?

— Боб ли? Няма.

— Не можеш да си сигурен. Случаят е твърде важен, за да поемаме рискове.

— Това, че ти ще се занимаеш с един свидетел, не е никакъв риск. Залагам на сигурно.

— Но откъде знаеш?

— Просто знам. — Той се пресегна и леко докосна рамото й. — Ти си единственият човек, с когото бих искал да работя по този процес. Честна дума.

Тя се усмихна, но в очите й се четеше нерешителност.

Добре, тогава ще опита номера с лошото ченге.

— Слушай, Кристина, ще ми ставаш ли партньор, или няма? Защото, ако ще работим заедно, трябва да си го заслужиш.

— Моля?

— Добре ме чу. Нямам нужда от партньор, който се панира всеки път когато стане малко по-напечено. Прекрасно знаеш, че всеки процес рано или късно се заплита. Затова хората си наемат адвокати.

— Но…

— Никакво «но». Ще бъдеш страхотна. Ако не пипнеш язва до сутринта, разбира се. Затова си върви у дома и си почини, става ли?

Тя поклати глава:

— Смятам още веднъж да прегледам стратегията на разпита.

— Чуй ме внимателно, Кристина. Върви си вкъщи!

— Просто искам да бъда сигурна, че не съм пропуснала нищо.

Той я завъртя и лекичко я побутна към вратата.

— Върви си. Изчезвай. Омитай се. Това е заповед.

Тя се усмихна и кимна:

— Добре. — Сетне вдигна поглед към него, колебливо протегна ръка и докосна лицето му: — Благодаря ти.

— Няма нищо.

Тя се подвоуми още известно време, без да сваля очи от него. Най-накрая се обърна и се запъти към вратата.

Но изведнъж спря:

— Хей, ама кой ти каза, че можеш да ми заповядваш? Ние сме партньори, забрави ли?

— Извинете, моля. Такава е думата.

— Хубаво, но по-добре да не се повтаря.

* * *

— Бен, много съм разтревожена.

Бен отново вдигна глава от бюрото. Déjà vu? Или бе изгубил представа за времето?

Нито едното, нито другото. Думите бяха същите, но жената, която този път стоеше в рамката на вратата, беше платиненоруса, а не рижа, и беше клиентката, а не партньорката му.

Кери беше облечена в спортно горнище, което оголваше корема й, шорти и маратонки. Тук-там тялото й беше осеяно с капчици пот.

Пот. На сексапилни капчици.

— Съжалявам, че те безпокоя — каза тя. — Просто минавах наблизо.

— Близо до седмия етаж ли?

— Не се шегувай. Излязох да потичам, а Уорън Плейс е удобно място за това. Добре осветено е.

— Защо, за бога, тичаш толкова късно?

Тя сви рамене и Бен се опита да не обръща внимание на ефекта от този жест върху спортния й корсаж.

— Трябваше да изпусна малко парата. Не можех да заспя, а и…

— Какво?

Кери преплете пръсти:

— Честно казано… исках да те видя.

Бен прекоси стаята и застана на около половин метър от нея.

— Какво има, Кери?

— Не знам точно. Сигурно е заради всички тези неща, които Лабел наговори днес в съда. Опитаха се да ме представят като някаква… нали разбираш. Като уличница. Като че ли единственото ми занимание в живота е да измислям извратени сексуални игрички.

«Извратени сексуални игрички» не беше фраза, която Бен искаше да чува от нейната уста — при никакви обстоятелства. Особено когато бяха сами в кантората.

— Не му обръщай внимание. Това е стандартен подход на обвинението.

— Да, обаче постига своето. Забелязах как ме гледаха днес съдебните заседатели на излизане от залата. Не че някога са ме гледали с пълни с обич очи, но днес беше… по-различно. По-лошо. Преди погледите им сякаш казваха: «Питам се дали си способна да извършиш убийство», а днес беше по-скоро: «Чудя се дали има престъпление, което не си способна да извършиш».

— Нещата винаги изглеждат по-мрачни по време на процеса. Можех да проведа кръстосан разпит, но от това положението само щеше да се влоши. Всичко ще се оправи, когато дойде ред на защитата.

— Надявам се, но въпреки това съм… аз… — Тя се стрелна напред, обви ръце около тялото му и зарови лице в гърдите му. — Бен, толкова ме е страх!

Той внимателно постави ръка върху русата й глава и се опита да се престори, че не е усетил как телата им реагираха в мига, в който се докоснаха.

— Сигурен съм, че ти е трудно, но трябва да бъдеш силна.

— «Трудно»? Не мога да спя, не мога да ям! Всяка сутрин се събуждам със свит на топка стомах. Аз… наистина не знам колко още мога да издържа — проплака Кери, притисна се още по-плътно до него, а мократа й от сълзи буза пареше върху гърдите му.

Сърцето на Бен се разтуптя.

— Съжалявам — прошепна той. — Сигурно се чувстваш ужасно. — Топлата й гръд се вълнуваше срещу неговата, а горещите й устни бяха притиснати към шията му. — Уверявам те, че правим всичко по силите си, за да ти осигурим най-добрата възможна защита.

— Знам — промълви тя дрезгаво. — Но въпреки това ме е страх.

— Кери, когато изложим тезата си…

— И каква ще бъде тя? Имаме ли изобщо някаква теза? — накъсано проплака тя. — Вече ти казах, Бен — не мога да свидетелствам. Просто не съм в състояние да застана там!

— Не е задължително…

— Така казваш, но кой друг би могъл да отрече ужасните неща, които се изприказваха в съда днес? Кой друг може да им каже какво се случи в действителност?

— Засега все още не се налага да отговаряме на този въпрос — каза Бен, но знаеше, че това не е голяма утеха. — Ще видим докъде са стигнали нещата, когато обвинението се оттегли.

— О, Бен, толкова ме е страх. Ужасно се боя. Аз имам нужда…

Устните им се сляха в страстна и жадна целувка. Бен я притегли към себе си. Тя обсипа с целувки шията, челото, ушите му. Ръцете на Бен се плъзнаха под стегнатото й горнище. Нейните пръсти започнаха да се борят с копчетата на ризата му.

Двамата политнаха върху бюрото и събориха купчина документи.

— Нуждая се от теб! — задъхано шепнеше Кери. — Изпитвам огромна нужда от теб!

— Не бива да правим това! — Не прозвуча убедително дори за самия себе си.

— Моля те!

— Не! — откопчи се Бен и се облегна на един стол. — Не можем…

— Защо?

— Знаеш защо. Не бива. Не сега. Не и преди да завърши процесът.

— Но, Бен — възкликна тя, — само да знаеш как се чувствам…

— Аз се чувствам по същия начин, Кери, но не бива да го правим. — Той се отдалечи в другия край на стаята. Усилието му костваше много повече, отколкото каквото и да било в живота му досега. — Ще се видим утре в съдебната зала.

— Искаш да ме отпратиш ли?

— Така е най-добре. Знаеш колко важен е този процес. И най-вече за теб. Трябва умът ми да е бистър.

Тя стана от бюрото и оправи оскъдното си облекло.

— Прав си. Просто не знам какво ми стана. Изгубих контрол. — Засмя се горчиво и добави: — Може би онова, което Лабел твърди за мен, е истина.

— Не го казвай дори и на шега! Ти си прекрасен човек, Кери. Умът ми не побира как си оцеляла след всичко, което си преживяла. Когато този процес свърши, нещата ще бъдат различни. Но засега трябва да се съсредоточим върху него. Процесът и нищо друго.

— Знам. Ще тръгвам.

След като се съвзе напълно, Кери се отправи към вратата, но преди да си тръгне, прекоси стаята мълчаливо и устните й нежно докоснаха страната на Бен.

— Обичам те — прошепна тя.