Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (28)

27.

Бен винаги бе обичал най-много първия ден от процеса, макар че в конкретния случай да избираш най-любимия си ден, беше все едно да се опитваш да уцелиш най-малко отровната от няколко смъртоносни отрови. Всичките му обичайни дразнители вече бяха тук: репортерите, които дебнат за сочни новини; зрителите, които се борят със скуката, като си пъхат носа в трагедията на други хора; съдията, който би предпочел да е някъде другаде, и, разбира се, прокурорът, който се държи така, сякаш обвинява от името на самия Бог, а това неизбежно отрежда на адвоката на защитата ролята на Сатаната.

Е, Бен наистина се чувстваше доста сатанински в момента, докато съдията дрънкаше встъпителните си думи към кошмара, в който се бяха превърнали съвременните съдебни процеси. Кристина седеше на масата на защитата между Бен и Кери. Всеки път, когато Кери се наведеше към Бен, Кристина й мяташе страховит поглед, който сигурно би могъл да удържи дори нападение на демони от ада. Лабел се държеше на разстояние, не се ръкува с Бен, дори не погледна към него, като че ли самото ръкостискане или поглед биха го осквернили. Бен знаеше, че това е само театър, предназначен за бъдещите съдебни заседатели, някои от които биха могли да се намират в залата, или за потенциалните избиратели, които вероятно гледаха телевизия, а това не засили особено уважението му към съдебната система.

Съдия Кейбъл изглеждаше особено кисел тази сутрин и Бен не знаеше причината. Човек никога не може да е сигурен със съдиите. Възможно е да се дължеше на факта, че не бе получил за закуска точно този вид овесени ядки, който предпочиташе. А може и да беше нежеланието му да възобновява това ужасно неприятно дело. Бен се бе опитал да се свърже с Майк, но никой не искаше да му даде сведения за местонахождението на приятеля му. Вече започваше да се съмнява дали изобщо някой го знае. И макар да бе длъжен да съсредоточи цялото си внимание върху настоящия процес, му беше почти невъзможно да не мисли и за болничната стая, където животът на Пола висеше на косъм.

За Бен настройването на мисълта на вълната на процеса беше въпрос на потапяне. Сякаш съдебната зала бе подводница и колкото повече напредваше процесът, толкова по-дълбоко потъваха всички. Цялото изживяване по време на процеса се свеждаше до откъсване от действителността. Докато потъваше в дълбините на невероятно сложните съдебни механизми, Бен изключваше от съзнанието си почти всичко, което беше част от нормалния му живот: забавления, приятели, близки, дори и котката си.

Защо постъпваше така? Много пъти си бе задавал този въпрос. Всъщност той ненавиждаше съдебния процес. Но в същото време намираше в него някакво необяснимо вълнение, възможност наистина да стори някакво добро на света, да се постави в служба на хората и Бен го бе правил, при това неведнъж. Но имаше и още нещо, което оставаше скрито зад възраженията, зад сложната правна терминология, зад лъжите. Да се намира в съдебната зала, за него бе все едно да бъде на арената. Това бе открито единоборство — един човек срещу друг. Беше нещо като малка война, но позволена от закона. Ако е вярно, че всички мъже, дори крайно цивилизованите като Бен, носят в сърцата си искрица от нрава на воина, това бе събитие, което изваждаше на повърхността този техен дремещ инстинкт.

Независимо дали го признаваше, или не, воденето на съдебен процес за него бе усещане, което не може да се сравни с нищо друго на света.

* * *

— «Държавата срещу Кери Луис Делкентън», Дело №К-01-874. — Съдия Кейбъл тропна с листовете, от които четеше. — Давам ход на делото. Готови ли са страните?

Бен и Лабел дадоха знак, че са готови.

— Господа, нека да изберем състава съдебни заседатели — каза съдията и насочи вниманието си към съдебния пристав. — Брент, призови първите двайсет имена в списъка, ако обичаш.

Съдебният пристав Брент прочете имената на евентуалните съдебни заседатели или, както ги наричаха адвокатите, «шофьорски книжки», заради строго научната основа, на която се избират. Брент имаше ясен басов глас. Бен си каза, че от него би станал добър говорител по радиото, но в съдебната зала гласът му придаваше авторитет и тежест на един съвсем обикновен процедурен въпрос.

Двайсетимата щастливци заеха местата си във и около ложата. Познаваха случая, за който ги бяха повикали. Бен го виждаше в очите им, усещаше го в движенията им, в начина, по който се държаха и се споглеждаха.

Лабел също го знаеше и не скри този факт, когато започна разпита на съдебните заседатели.

— Знаете защо сте тук — изрече, застанал неподвижно като статуя точно зад перилото, ограждащо ложата. — Няма да се впускам в подробности за жестокото, нечовешко престъпление, предизвикало настоящия процес. Ще чуете достатъчно по този въпрос впоследствие. Няма да ви описвам ужаса, преди да се наложи. Не е честно спрямо вас.

Бен си помисли, че подобно изявление по време на процеса би предизвикало незабавно и прието от съдията възражение, което би объркало цялото встъпление на прокурора.

— Знаете защо сте тук, но знаете ли коя е истинската причина? — Лабел направи пауза, за да може хората да осмислят думите му, като да бе изрекъл забележителна сентенция. — Тук сте, защото ви молим да станете част от най-важното подразделение на държавното управление. Онова подразделение, което осигурява безопасността ни и се бори да въздаде справедливост, да възнагради доброто и да накаже злото.

Бен си помисли, че това изявление бе доста високопарно дори и за Лабел. Запита се дали опонентът му допуска тактическа грешка, като прави толкова сериозни изказвания още преди доказателствата да са извадени на показ. И все пак Лабел бе участвал в повече съдебни процеси от него. Бен се видя принуден да допусне, че той знае какво прави.

— Като ставате част от правораздавателната система, вие ставате част от нещо по-голямо от вас, по-голямо от всички нас. Вие ставате част от стремежа на обществото към справедливост и съвършенство. Това е една несекваща битка. Наречете го кръстоносен поход, ако искате. Вероятно вече знаете това, но аз искам да ви напомня още в началото, че трябва да гледате сериозно на задълженията си и да ги изпълнявате, мобилизирайки всичките си способности, честно и безстрашно. Накратко, не трябва да се страхувате да направите онова, което е правилно.

Кристина се наведе към Бен и прошепна в ухото му:

— Процесът още не е започнал, а той вече ги притиска да издадат присъда. Не трябва ли да възразим?

— Не — прошепна в отговор Бен. — Съдебните заседатели ще станат подозрителни, ако се опитваш да му затваряш устата всеки път когато заговори за подсъдимата, а и съдия Кейбъл не си пада много по възраженията, независимо дали са основателни, или не. Така че запази ги за по-важни неща.

Лабел започна да разпитва двайсетимата най-напред общо, след това — един по един, особено ако получеше нежелан от него отговор. Повечето от въпросите му целяха да изкоренят всички предварителни нагласи и изградени становища, които не бяха в негова полза.

— Искам да разберете, че аз не обвинявам никого в нищо — изтъкна той. — Но работата ми е да отстраня кандидати, които биха могли да се окажат неправилен избор. Това не означава, че сте лош човек, а само — че не сте подходящ да бъдете съдебен заседател в този процес.

«Защото вероятно сте тесногръди глупаци», но Лабел пропусна тази част.

Той разпита безмилостно кандидатите, които преди това бяха имали проблеми с полицията или които бяха станали свидетели на подобни проблеми сред хората от най-близкото си обкръжение. Търсеше заседатели, които таят недоволство към полицейските служители — разумна предпазна мярка, като се има предвид, че повечето свидетели щяха да бъдат полицаи. Търсеше и хора, които не вярваха в съдебните процеси — било по философски, било по религиозни подбуди. Когато съдебен заседател номер четиринайсет, набита жена на около четирийсет и пет години, обясни, че според нея всички хора трябва да следват Божието слово и «да обръщат и другата буза», Бен разбра, че тя ще е първата, която Лабел ще изхвърли. В стратегията му нямаше място за опрощение.

Някои от предразсъдъците, които Лабел се опита да извади на бял свят, не бяха точно от стандартния списък на Американската асоциация за граждански права.

— Има още един въпрос, който трябва да обсъдя с вас, добри хора, и предварително ви моля за извинение, ако това ви създаде известно неудобство — подхвана Лабел. — Винаги е трудно да се обсъждат проблеми от… сексуално естество, но се боя, че в този случай не можем да го избегнем.

Това естествено бе въведението, което му осигуряваше съсредоточеното внимание от страна на всеки заседател.

— Свързано е с подсъдимата Кери Делкентън — продължи Лабел. — Както впоследствие ще покажат доказателствата, преди този процес и по време на въпросното убийство госпожица Делкентън е работела като… — Сведе глава, сякаш понасяше върху себе си част от огромния й срам — като стриптийзьорка. За онези от вас, които не знаят какво е стриптийзьорка…

Бен вдигна вежди. «Давай!»

— … ще кажа, че стриптийзьорка е жена, която сваля дрехите си — на публични места и пред мъжка публика — за пари. Обикновено това става в претъпкани и задимени барове, чиято клиентела не е от висшите обществени слоеве. Доколкото разбирам, силната музика и еротичните танци обикновено са част от подобни представления.

Кристина изгледа Бен настойчиво.

— Вече не е ли време да възразим?

— Още не. Независимо дали ни харесва, тя наистина е била стриптийзьорка и те все някога ще го разберат.

Лабел продължаваше:

— Но трябва да ви предупредя, дами и господа, че колкото и безвкусна да ви се стори тази страна от живота на подсъдимата, не трябва да подхождате предубедено към нея. Решението, до което, убеден съм, ще стигнете, трябва да се основава на доказателствата и на нищо друго. Искам да бъда сигурен, че тези неприятни факти от действителността няма да повлияят неправомерно на присъдата ви.

Това, разбира се, си беше опашата лъжа. Лабел повдигаше въпроса за работата на Кери с единствената цел да настрои съдебните заседатели — предимно по-възрастни жени — срещу нея. Той знаеше, че те няма да видят Кери на свидетелското място, преди обвинението да е изложило аргументите си по делото, а може би и изобщо няма да имат такава възможност. Възползваше се от този факт, за да я нападне, преди тя да има шанс да се защити. Искаше съдебните заседатели да не я харесват още от самото начало.

— Бен — каза Кристина, — мисля, че това става…

— Не още.

Лабел потърка челото си с ръка, а изражението му подсказваше, че предстои да засегне още по-неприятни теми.

— За нещастие — продължи той, — нашият разговор относно проблеми, свързани със… секса, не свършва дотук. По време на процеса подробно ще бъдат обсъждани… сексуалните отношения между подсъдимата и жертвата, което също може да повлияе върху безпристрастното ви отношение. Доказателствата ще покажат, че госпожица Делкентън редовно е практикувала секс, който мнозина от вас смятат за странен и дори…

— Сега? — попита Кристина.

— Сега! — отвърна Бен.

— Възразявам, Ваша чест. Това отдавна излезе извън допустимите рамки на една встъпителна реч.

Съдията се съгласи. След кратко съвещание при него Кейбъл нареди на Лабел да остави на мира подсъдимата и да изложи собствената си теза. Прокурорът лесно се съгласи. Вероятно знаеше, че стъпва по несигурна почва, и само искаше да провери докъде може да стигне.

Лабел разпита бъдещите членове на състава и по някои други въпроси и завърши с грандиозно обобщение, натрапващо мнението му за смъртното наказание. Излишно е да се отбелязва, че при такова жестоко, публично, мъчително убийство, съпроводено с обезобразяване, Лабел щеше да поиска най-тежкото наказание и беше твърдо решен да се освободи от всеки съдебен заседател, който не бе готов да го отсъди.

— Вярвам, че повечето от нас по сърце са добри християни — заяви лицемерно. — Ние сме щедри и готови да простим. Искаме да бъдем добри. Затова би било против волята ни да отсъдим най-тежкото наказание, отредено от закона, наказанието, което не предоставя правото на втора възможност. Както сочат статистиките, ние още по-неохотно определяме това наказание, когато обвиняемата е жена. — Прокурорът направи пауза и се облегна на перилата, за да подсили драматичния ефект. — Но бих ви посъветвал, дами и господа съдебни заседатели, да не отдавате значение нито на пола на обвиняемата, нито на добротата на сърцето си. Някои престъпления са толкова крайни, толкова отвратителни, че крещят да бъдат наказани. Око за око. Има моменти, когато, за да съхраним принципите и безопасността си, смъртното наказание не може да бъде избегнато.

Той поиска да вдигнат ръка онези съдебни заседатели, които при представяне на необходимите доказателства биха били способни да издадат смъртна присъда. И не остана разочарован. Мнозина от тях разпита лично и продължи да им влияе по същия изтънчен начин. И този път не остана разочарован.

Когато всичко беше изречено и сторено, Лабел разполагаше със съдебни заседатели, готови да отсъдят безвъзвратното — смърт.

* * *

Разпитът на Бен беше значително по-кратък, отколкото на Лабел, но докато дойде неговият ред, хората бяха изморени от цялата процедура, а и повечето от основните въпроси вече бяха изяснени. Освен това дълбоко в сърцето си той смяташе — макар да знаеше, че други адвокати не биха се съгласили с него, или поне не публично — че цялата процедура по избиране на съдебни заседатели си е чиста игра на зарове. Можеше да разпитва тези хора цял месец и пак да не научи нищо за тях. Не бе възможно да предскаже как ще отсъдят по време на процеса, никой не би могъл. Можеше само да ги гледа в очите, да слуша отговорите им и да се надява на най-доброто.

Той започна с обичайната си реч за значението на трите думи «извън всяко съмнение». Макар да не бе вълнуващо, Бен знаеше, че това е най-същественото нещо, което може да каже на този етап на процеса — а вероятно и на кой да е негов етап. Лабел можеше да издрънка колкото си иска високопарности за смъртното наказание, но ако Бен можеше да убеди тези хора, че подсъдимият наистина трябва да бъде считан за невинен до доказване на противното и че задължението за доказването на вината му извън всяко съмнение е толкова труден постулат, колкото звучи и на думи, тогава въпросът за наказателната фаза на процеса става дори излишен.

За нещастие той скоро установи, че буквално всеки съдебен заседател чрез медиите вече бе донякъде запознат с Кери Делкентън и че нямаха нужда от влиянието на Лабел, за да изпитват неприязън към нея.

— Чух, че е искала да се добере до парите на онзи човек — призна съдебен заседател номер осем, след като Бен я притисна да разкрие подробности за онова, което е прочела във връзка с делото. Отговорите на останалите също не бяха особено обнадеждаващи.

— Някога познавах една стриптийзьорка. Беше отвратителна.

— Добро момиче не би се забъркало с женен мъж.

— Сигурно е била бясна, когато той е скъсал с нея. Вижте какво е станало с тялото.

— Майката на приятелката на братовчед ми я видяла веднъж в един ресторант. Била облечена в черна кожа.

— Чух, че не й е за пръв път. Май е връзвала с вериги и е осакатявала жертвите си навсякъде из щата.

Бен се опита да потисне дълбокото си отчаяние. Медийната шумотевица около случая се оказа много по-силна, отколкото си бе представял. Кери Делкентън явно бе станала новата градска легенда. Бен не разполагаше с право на достатъчно отводи, за да отстрани всички проблемни съдебни заседатели.

Той разпита онези, които все още се съмняваха дали могат да бъдат справедливи и непредубедени. Ако някой от тях покажеше, че не е в състояние, Бен можеше да накара съдията да го отстрани от делото и по този начин да запази ценните си ограничени отводи. Но докато твърдяха, че могат да бъдат справедливи, независимо колко невероятно изглеждаше това, съдията нямаше да отстрани никой от тях. Една жена призна, че е възможно да има проблеми (вероятно защото си имаше друга работа и искаше да се измъкне от процеса), но останалите твърдяха, че са в състояние да разглеждат делото безпристрастно. По ирония на съдбата на този етап Бен не искаше да чува точно това.

* * *

Денят завърши с избор на съдебни заседатели. Лабел, както можеше да се очаква, отстрани младите жени и всички, които бяха проявили колебание по въпроса за смъртното наказание. Бен отстрани по-възрастните жени и хората със силна фундаменталистка нагласа — всички, които не биха могли да надскочат факта, че Кери е била стриптийзьорка и е водила активен полов живот. След цялата дандания останаха четиринайсет души — дванайсет основни и двама резервни.

Бен знаеше, че съставът съдебни заседатели съвсем не е идеален. Много от тях бяха влезли в залата с убеждението, че Кери е виновна. Видя, че я наблюдават, мятаха й тайни погледи като деца, които не искат да ги хванат, че гледат осъдената блудница. Известно му беше, че в някои случаи впечатленията са по-важни от доказателствата, и този бе такъв. Докато смятаха Кери за лоша, за изкусителка, за блудница, за Йезавел^[1] — всички отрицателни женски образи, които Лабел щеше да им натрапва при всяка възможност — тя нямаше шанс.