Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (22)

21.

— Къде е Бен? — попита Кристина, прелитайки през вратата на кантората. Изглеждаше изтощена. Беше се разкъсала между разглеждането на правните прецеденти, свързани с днешното предварително гледане, и разнищването на самото дело. Защо си бе мислила, че когато завърши колежа по право, темпото ще се позабави поне малко?

Отново бе сбъркала.

— Къде е той? Трябва да сме в съда след десет минути.

От бюрото си Джоунс й отговори през стиснати устни:

— Мисля, че е в кабинета си. И Кери е тук.

— Кери ли? Предварителното гледане е за него, а не за нея. Какво търси тук?

— Защо питаш мен? — натърти той. — Напоследък доста се навърта в кантората.

Около очите на Кристина се образуваха бръчици.

— Ама тя защо… — Замълча, след малко изрече: — Джоунс, какво става тук?

— Не питай мен. Аз съм само организационен секретар. Не знам нищо и мен никой не ме слуша.

Кристина отчаяно вдигна очи.

— Имаме дело. Не можем да си позволим да оплескаме нещата — заяви твърдо и се отправи с решителна крачка към кабинета на Бен.

Вратата беше затворена. Без да спира и за миг, Кристина рязко я отвори.

Бен и Кери отскочиха един от друг, стреснати и смутени. Бен избърса устата си. Кери намести презрамката на блузата си.

Кристина се вцепени.

— Какво, за бога…

— Трябва ли ти нещо, Кристина? — Погледът на Бен означаваше: «Не казвай нищо!».

— Днес е предварителното гледане — заекна тя. — Закъсняваме.

Бен погледна часовника си, сетне вдигна очи към Кери.

— Права е. Трябва да вървя. Ами… ще ти се обадя.

— Ще те чакам тук.

— О, не е нужно…

— Бих предпочела.

— Тогава…

— Освен ако не искаш.

— Не, не е…

Очите на Кристина щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Бен, трябва да тръгваме!

— Добре, добре. — Той се приближи към Кери, поколеба се, наведе глава към нейната, спря се и след това изненадващо я потупа по рамото. — Скоро ще се върна.

* * *

Тропотът на краката им, докато препускаха по покрития с плочи под на съда, беше доста силен, но бе нищо в сравнение с гръмотевичния глас на Кристина.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

— Кристина, моля те. Това е нещо… лично.

— Не е лично. Тя е твой клиент!

— Знам.

— Да не си си изгубил ума?

Бен не сваляше поглед от съдебната зала в дъното на коридора. Така му беше по-лесно, отколкото да я гледа в очите.

— Това наистина не е твоя работа.

— Така ли? Ами тогава нека да ти напомня нещо, Лотарио^[1]. Вече сме партньори. Аз съм част от фирмата, а това означава, че тя е и моя клиентка.

— Технически погледнато, да.

— Технически погледнато ли? Това е факт и толкоз. А ти се въргаляш в леглото с клиентката ми!

— Кристина, говори по-тихо! — шепнешком каза той. — Ние не се въргаляме в леглото, както деликатно се изрази ти. Просто… станахме много близки.

— Много близки ли? Че ти направо ще й извадиш сливиците с език!

— Кристина…

— Не че тя се намираше под упойка. Стриптийз танците ще се окажат добра школовка!

— Кристина, честно, това не беше нищо.

Тя се закова на място.

— Нищо, значи? Забрави ли за Кодекса на професионалната етика, който, поне при последната справка, която направих, изрично забранява адвокатите да вадят сливиците на клиентите си?

— Кодексът не забранява абсолютно всякакви отношения…

— Не ми излизай с тия тълкувания, приятелче. Това, което вършиш, е погрешно и ти много добре го съзнаваш — отсече тя и закрачи отривисто по коридора.

Той ускори крачка, за да я настигне.

— Виж, Кристина, не съм имал намерение да стане така. То просто се случи.

Тя отново спря точно пред вратата на съдебната зала.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да се повтори.

Лицето му доби печално изражение.

— Кристина…

— Обещай ми, защото в противен случай няма да вляза в тази зала.

— Ти да не си ми майка?

— Не, Бен. Аз съм ти адвокат. И нямам намерение да представлявам човек, който върти любов зад гърба ми и по този начин застрашава изхода на собственото си дело, а също и делото на друг човек. Не бих понесла такова поведение от непознат и категорично не бих го допуснала от твоя страна.

— Кристина, това е изнудване.

— Точно така, по дяволите! Да влизам ли, или не?

Бен пое дълбоко въздух:

— Добре, обещавам. Ще скъсам с Кери. Поне докато не приключат процесите.

Кристина стисна бравата на вратата и рязко я отвори, но гневът й не бе намалял и на йота.

— Браво на теб, Казанова.

* * *

Кристина бе сигурна, че съдия Кейбъл вече е запознат с всяка подробност от делото, което лежеше пред него, но той се прояви като страхотен артист и се престори, че то по нищо не се различава от останалите.

— «Държавата срещу Кинкейд», Дело №СД-01-578К — безстрастно обяви съдията.

Съдия Кейбъл беше един от най-старите членове на съдийската общност в окръг Тулса. Косата му беше бяла, на носа му се мъдреха очила с бифокални лещи и си беше спечелил славата на краен консерватор — последното нещо, от което се нуждаеха на това дело.

— Подсъдимият е обвинен в укриване на доказателства, свързани с криминално разследване, и във възпрепятстване на правосъдието. Това е предварително разглеждане, което трябва да реши дали срещу обвиняемия следва да започне съдебен процес. Готова ли е защитата?

Бен понечи да се надигне по навик. Кристина сложи ръка на рамото му.

— Да, Ваша чест — отговори.

— Много добре — каза съдията и насочи вниманието си към масата на прокурора. — Обвинението ще призове ли свидетели?

Лабел се изправи с бавно, плавно и гордо движение.

— Да, Ваша чест.

— Много добре. — Съдия Кейбъл отново не си позволи никаква външна реакция, но и той, и всички присъстващи в залата знаеха, че делото е от необикновена важност, след като Лабел лично се е заел с него. — Действайте.

Лабел призова сержант Матюс на свидетелското място. Полицаят беше относително сдържан и спокоен — доколкото изобщо бе по силите му. Това не изненада Кристина. Лабел беше известен с умението си да изпипва всяка подробност, с перфекционизма си. Беше сигурна, че той е прекарал с Матюс доста време, за да репетират показанията му и да го отучи от противния му сарказъм.

Матюс каза това, което всички очакваха. Отказа да разкрие самоличността на анонимния си източник, но заяви, че го е направил пред съдия Харт, когато е поискал заповед за обиск в кантората на Бен. Твърдеше, че нямал никаква представа какво и къде ще намери, но като се имало предвид, че става дума за убийството на полицай, не искал да поема никакви рискове. Помолил за подкрепление, за участие на специалните части, на снайперисти и на полицейски хеликоптер. Той и още неколцина полицаи претърсили кантората и не след дълго в кантонерката на Бен Кинкейд открили ножа, за който се смятало, че е оръжието, свързано с убийството на Джо Макнотън.

След като Лабел приключи с въпросите, Кристина реши да разпита свидетеля на обвинението. Обикновено адвокатите на защитата не провеждаха кръстосани разпити по време на предварителното гледане. Не можеха да постигнат много, тъй като обвиняемите почти винаги отиваха на съд, затова предпочитаха да не подсказват на обвинението предварително каква стратегия ще следват по време на процеса. В този случай обаче Кристина смяташе, че обвиненията срещу Бен са толкова неоснователни, че съществува вероятност, макар и незначителна, да успее да ги отхвърли и без да се стига до процес. Трудна работа, но тя бе решила да опита.

— Какво очаквахте да намерите, след като претърсите кантората на господин Кинкейд?

Лабел изобщо не се поколеба:

— Възразявам. От свидетеля се изискват предположения.

Лабел представляваше доста внушителна гледка в съда. Той не само беше един от най-добрите юристи в окръга, но и изглеждаше превъзходно. Беше висок и красив, а косата на слепоочията му беше посребрена само колкото да му придава изискан вид, без да го състарява. Кристина установи, че в погледа му има нещо, което кара хората да му вярват — дори и да са негови опоненти.

Съдия Кейбъл кимна:

— Приема се.

Кристина стисна устни. Първият й въпрос от кръстосания разпит и вече бе предизвикала възражение. Прекрасно, няма що.

Опита отново:

— Бяхте ли учуден, когато униформеният ви служител извади ножа от кантонерката на господин Кинкейд?

Матюс успя да сдържи подигравателната си усмивка:

— Не особено.

— Откъде бяхте толкова сигурен, че ще откриете нещо?

— Не бях сигурен, но се надявах да открием. Иначе защо изобщо да ходим там!

— Успяхте ли да установите как ножът се е озовал в кантонерката?

— Ами… — подсмихна се Матюс — това беше кантората на Кинкейд, а той беше защитник на подсъдимата.

— Значи смятате, че тя му е дала ножа и той го е скрил.

Матюс беше достатъчно умен, за да не отговори утвърдително за нещо, което не може да докаже:

— Така предполагам.

— Но защо? — настоя Кристина.

— Явно — за да не стигне до полицията.

— И по каква причина би искал господин Кинкейд да скрие ножа от полицията?

— Ако ме питате за мотива му, госпожице Маккол, мога само да предполагам. Разполагахме с някои сведения, които сочеха, че връзката между господин Кинкейд и госпожица Делкентън не е само професионална. Освен това предполагахме, че вероятно се е надявал едно толкова сериозно дело да повлияе положително на… недотам бляскавата му кариера.

— Значи смятате, че той е сложил ножа в кантонерката си? Доколко смислено ви се струва това? Не е избрал най-доброто скривалище.

— Едва ли е очаквал да претърсим кантората му.

— Знаете ли, че господин Кинкейд разполага със сейф в кантората си?

Матюс се замисли за момент.

— Да, струва ми се, че си спомням това.

— А не е ли този сейф много по-подходящо място за укриване на толкова уличаващо доказателство като ножа?

— Не мога да кажа. Вероятно не е искал никой друг в кантората да знае за него.

— Да, едва ли би искал. Вероятно не би казал на никого за ножа.

— Допускам, че не би го направил.

— И никой друг не би трябвало да знае.

— Вероятно е така.

— Освен човека, който го е поставил там.

— Точно така.

Кристина се завъртя на един крак и се приближи до мястото на свидетеля толкова, колкото би позволил съдията.

— Сержант Матюс, какво точно ви съобщи вашият информатор по телефона?

— Каза, че ако претърсим кантората на Кинкейд, може и да намерим оръжието, с което е бил убит Джо Макнотън.

— Значи е знаел къде се намира оръжието.

— Очевидно.

— Но, сержант Матюс, не казахте ли преди малко, че единственият човек, който би могъл да знае за скрития в кантонерката нож, е онзи, който го е поставил там?

Последва продължителна пауза.

— Ами…

— Нали не смятате, че информаторът ви е самият господин Кинкейд?

— Ами…

— Смятате ли, че Бен сам се е издал?

— Не…

— Тогава още някой трябва да е знаел.

— Аз… ммм. — Кристина забеляза как погледът на полицая се стрелна към Лабел. — Предполагам, че е възможно.

— Но защо ще знае и друг човек? Струва ли ви се вероятно господин Кинкейд да е осведомил още някой, че укрива оръжие, с което е било извършено убийство?

— Ами, възможно е…

— Защото преди малко се съгласихте, че не е възможно.

Матюс бавно въздъхна:

— Не, едва ли би го направил.

— Значи единственият начин информаторът ви да знае къде се намира ножът, е той сам да го е оставил там!

Матюс стисна устни:

— Може би е видял… нещо…

— Сержант Матюс — рязко го прекъсна Кристина, — кой е информаторът ви?

— Вече казах, че това е поверителна информация.

— Отказвате ли да отговорите на въпроса ми?

— Ако предпочитате да се изразите така, добре. Няма да ви кажа кой е той.

— В такъв случай, сержант Матюс, мога да заявя, че единственият човек, който укрива доказателства и възпрепятства правосъдието, сте вие!

Лабел скочи на крака:

— Господин съдия, това продължи предостатъчно! Сержант Матюс не е обвиняем.

— Не е, но може би трябва да бъде — заяви Кристина.

— Възразявам — извика Лабел.

Съдия Кейбъл допря върховете на пръстите си и произнесе:

— Приближете се.

Кристина не изчака да й дадат думата, когато стигна до съдийската маса:

— Ваша чест, настоявам за незабавно снемане на обвиненията. Те са изцяло скалъпени и всички тук много добре го знаем.

— Длъжен съм да възразя срещу това неточно твърдение — каза Лабел. Дълбокият му звучен глас се чуваше добре дори и когато шепнеше. — Никога не съм повдигал обвинения, в чиято основателност не съм бил убеден, и не възнамерявам да го правя.

Съдията вдигна ръце:

— Моля ви. Може ли да се съсредоточим върху конкретния свидетел?

— Ваша чест — обърна се към съдия Кейбъл Кристина, — свидетелят призна, че друг човек, чието име той отказва да разкрие, може или да е бил отговорен за подхвърлянето на доказателството в кантората на господин Кинкейд, или дори да е бил съучастник в извършването на престъплението. А не желае да назове името му.

— Не мога да го накарам да разкрие самоличността на таен информатор, госпожице Маккол.

— Знам това, сър. Но как бихме могли да съдим човек, обвинен за престъпление, което изцяло или отчасти може да е извършено от друг човек?

— Госпожице Маккол, това е само предварително гледане.

— И това ми е известно, Ваша чест. Но ако приемем тези обвинения, бихме могли да нанесем огромна вреда на кариерата и репутацията на човек, чиято единствена вина е, че пламенно е защитавал една жена, която правозащитните органи отчаяно искат да разпънат на кръст.

Лабел се наведе напред:

— Ще ми позволите ли, Ваша чест. Възхищавам се на младежкия ентусиазъм на госпожица Маккол, но тя подхвърля за обсъждане десетина проблема едновременно. Въпросът е дали съществуват достатъчно доказателства за даване ход на делото срещу обвиняемия.

— И дали обвинението не е изфабрикувано от полицията и от нейните информатори, за да накажат Бен Кинкейд, задето ги разгроми в съда — додаде Кристина.

Лабел мечтателно допря длани:

— Помня как се чувствах непосредствено след дипломирането си. И аз горях от въодушевление и плам…

— Не се отнасяйте пренебрежително към мен! — бодна го Кристина с дългия си нокът.

— … и се възхищавам на подкрепата, която младата колежка оказва на човека, който е неин работодател от толкова много години, но не можем просто да си затворим очите за факта, че оръжието, с което е било извършено убийството, е открито именно в неговата кантонерка и че то не се е озовало там само.

— Не е — изстреля в отговор Кристина, — но нямате никакви доказателства, че е било оставено там от Бен Кинкейд.

— Тя има основание — отбеляза съдията и потърка рамката на очилата си. Съдия Кейбъл беше около петдесет и пет годишен мъж с изсечено лице и четвъртита брадичка. Погледът му се закова в прокурора: — Обвинението ви е доста уязвимо.

— Ваша чест — спокойно подхвана Лабел, — и двамата знаем, че доказателствата нямат особена тежест по време на предварителните изслушвания. Необходимо е просто да се изтъкне някакво рационално основание…

— Не и в този случай — побърза да възрази съдията. — Не и в случай на нещо, което до голяма степен прилича на вендета, независимо дали в действителност е, или не е.

— Но ножът е намерен у него — настоя Лабел.

— Искате да кажете — в кантонерката му — уточни Кристина. — Не помните ли, че Кодексът на професионалната етика позволява на адвоката да приема на съхранение вещи на клиента си?

— Но не и да укрива доказателства — изстреля в отговор Лабел.

— Е, правилата са малко неясни по този въпрос, не мислите ли? А и вие не сте доказали дали той е получил ножа от Кери Делкентън, дали е знаел, че това е оръжието, с което е било извършено убийството, или пък че изобщо го е виждал, преди вашият човек да го измъкне от кантонерката.

— Боя се, че трябва да се съглася с госпожица Маккол — заяви съдия Кейбъл. — Тази работа ми понамирисва.

Лабел се изпъна:

— Ваша чест, при цялото ми уважение към вас, нека ви напомня, че и двамата сме служители в този съд и сме положили клетва да спазваме конституцията и законите на щата. Пресата и правителството ще следят отблизо този процес, затова съм уверен, че мога да разчитам да изпълните дълга си, независимо от…

— А сега вие ме чуйте — каза съдия Кейбъл и насочи чукчето си към него. — Може да сте богат и популярен и да сте областен прокурор, но съдията съм аз и няма да ви позволя да ме заплашвате в собствената ми съдебна зала.

Лабел вдигна ръце:

— Не, не, господин съдия, вие не ме разбрахте.

— Не мисля така.

Желязното спокойствие на Лабел, изглежда, започна да се огъва.

— Аз… — заекна той — не възнамерявах да отправям никакви заплахи.

— Но точно така прозвуча.

— Уверявам ви, че не съм имал подобно нещо предвид.

Кристина мълчеше и наблюдаваше как великанът започва да се смалява. Определено не бе преценил добре положението. И най-голямата му грешка бе, че се опита да подходи от позиция на силата.

Не че преди това й бе липсвала увереност, но след като и един истински майстор на съдебните престрелки като Лабел бе в състояние да допусне подобна елементарна грешка, кой можеше да се сърди на едва прохождаща адвокатка като нея?

— Ваша чест — намеси се Кристина, — защо не подредим това, което вече знаем? Обвиненията бяха изфабрикувани, за да се намекне за измама и да се намери основание за повторно разглеждане на делото «Делкентън». Е, добре. Постигнаха целта си. Правилно или не, те успяха и сега животът на госпожица Делкентън отново виси на косъм, независимо от факта че повторният процес представлява огромно нарушение на конституционния постулат, че човек не може да бъде съден два пъти по едно и също обвинение.

— Млада госпожице — намеси се Лабел, — Апелативният съд постанови, че…

— Известно ми е как заобиколихте постановката за повторното откриване на съдебен процес по едно и също обвинение. Не съм тук, за да обсъждаме това. Истината е, че машинациите изпълниха мисията си. Делото ще бъде възобновено, затова няма никаква нужда да се повдигат подобни абсурдни обвинения срещу Бен. Честно казано, според мен щяха да оттеглят обвинението веднага щом получат решението на Апелативния съд, само дето дотогава случаят доби широка гласност и ако се бяха отказали незабавно, щяха косвено да признаят, че обвиненията са изцяло скалъпени.

— Ваша чест — възпротиви се Лабел, — няма нищо подобно.

Съдия Кейбъл не го удостои с внимание.

— Трябва да призная, че самият аз се питах дали не става точно това. Делото ми се струва доста неубедително, а обвинението е толкова слабо, сякаш направо ме моли да прекратя процеса. Като че ли знаете, че тезата ви няма да издържи, но се страхувате сами да се оттеглите.

— Ваша чест, нека ви обясня… — започна Лабел.

— Както изтъкна госпожица Маккол, ако сами оттеглите обвинението, вероятно пресата доста ще ви поотупа. Но ако ме накарате аз да го направя, ще можете да обвинявате «либералната съдебна система» или «справедливостта на въртящите се врати», или нещо подобно.

Гласът на Лабел звучеше все по-плахо при всеки следващ протест.

— Мога да ви гарантирам, че мотивите на обвинението бяха съвсем чисти.

— Да. — Съдия Кейбъл побутна листовете върху масата, за да ги подравни. — Не виждам причина да продължаваме с това предварително гледане.

Кристина подскочи:

— Значи ще отхвърлите обвиненията?

Съдия Кейбъл се поколеба:

— Ще дам становището си писмено. Ще го приготвя и ще разполагате с него утре сутринта.

— Съпроводено с извинение ли? — попита Кристина.

— Моля? — погледна я накриво съдията.

— С извинение. От канцеларията на прокурора. Или от съда. Или и от двете.

— Госпожице, вашият човек трябва да е благодарен, че се е отървал.

— Сигурна съм, че ще бъде, Ваша чест. Но освен това смятам, че господин Кинкейд трябва получи и извинение за огромната неправда, на която стана жертва, за вредата, нанесена на кариерата и репутацията му, и така нататък. Струва ми се редно… — преглътна Кристина — при тези обстоятелства.

Съдия Кейбъл бутна очилата си надолу и я изгледа строго над тях.

— Човек не би могъл да ви определи като стеснителна, нали, госпожице Маккол?

— Не, сър — усмихна се тя. — Господин Кинкейд е по тази част. Аз си имам собствен стил.