Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (2)

1.

— И какво ще правим сега?

Бари Додс не искаше да го окуражава.

— Ще играем карти, Арлен, ето какво ще правим. Хайде, давай най-сетне.

Стиснал клечка между зъбите си, Арлен Матюс подхвърли няколко чипа на масата.

— Според мен не бива да стоим със скръстени ръце. Трябва да направим нещо.

— Да направим нещо ли? И какво? — обади се Марк Келъри.

Додс стисна ръката на Келъри. Бяха почти връстници, но Додс беше капитан и знаеше, че заради по-висшия му чин Келъри, за разлика от Матюс, уважава мнението му.

— Не го насърчавай.

— Просто исках да знам.

— Не задавай въпроси.

— Какво ти става, Бари? — възкликна Матюс. — Не съществува ли вече свобода на словото в тази държава? Остави момчето да говори.

— Нищо добро няма да излезе от подобен разговор. — Додс беше нисък мъж с бирено коремче — явно задължителен етап, през който преминаваха всички полицейски служители. — За всички ви ще бъде по-добре да забравите за случая, момчета.

— Така ли? — Матюс не беше съгласен. Обърна се към четвъртия член на групата: — Ти какво смяташ, Франк?

Франк не отговори веднага. Той беше извънредно едър мъж — в управлението го наричаха Мечока. Колегите му смятаха, че поради огромните му размери при него мисълта пътува по-дълго от ума до устата.

— Ами… не знам точно.

— Това ти харесвам най-много, Франк. Винаги си наясно с положението! — Матюс очевидно му се подиграваше. — Ще ви кажа какво смятам аз. Според мен това дело беше истинска пародия и ние сме длъжни да предприемем нещо.

— Не ти ли стигат неприятностите, които цялата бъркотия вече ти причини? — Додс беше най-млад от четиримата, но имаше най-висок чин. Знаеше, че този факт предизвиква известни смущения, макар и никога да не бе споменаван открито. — Съдът вече се произнесе. Не можете да поемете правосъдието в собствените си ръце. В нашата система просто не става така.

— Не ме учи как става в системата, колежанче. — Матюс беше бесен.

Додс изкриви лице. В действителност много полицаи — и всички от младото попълнение — бяха учили в колеж. Но понеже той бе завършил криминология, беше се издигнал бързо в йерархията и говореше правилно, Матюс винаги го наричаше «колежанче».

— Мисля, че трябва да оставим нещата така.

— Щеше да мислиш иначе, ако ти беше на свидетелската скамейка — заяви Матюс и хвърли картите си. Не беше голяма загуба, понеже държеше само чифт двойки. — Щеше да мислиш иначе, ако онова адвокатче те бе накарало да се почувстваш като глупак.

Додс, единственият, който все още държеше картите си, бръкна в гнездото на осите:

— Просто си вършеше работата.

Матюс скокна на крака:

— Така ли? Просто си вършел работата!?

— Не съм казал, че това ми харесва, ясно? — Додс цяла вечер се опитваше да успокои Матюс и вече започваше да му писва. — Няма защо да се правим, че ни идва като гръм от ясно небе. Човек знае какво го чака, като застава на свидетелското място — защитникът със сигурност ще се опита да го направи за смях. Нищо ново.

— Този път е по-различно.

— Не е.

— Разбира се, че е, по дяволите! Този път става дума за един от нашите. За Джо. За моя партньор. Ако изобщо изпитваше някаква лоялност към Джо, щеше…

— Не се осмелявай да ми говориш така! — На Додс вече наистина му беше дошло до гуша. — Двамата с Джо бяхме съученици, забравил ли си? Познавам го най-дълго от всички вас. Бях готов дори да умра за него! Да умра! — Изправи се срещу Матюс и го ръгна в гърдите: — Така че не ми ги разправяй тия за лоялността. Да не си посмял!

В стаята настана тишина. Матюс и Додс се измерваха с пламнали погледи като диви зверове, които се дебнат кой ще нападне пръв.

Най-сетне Франк се прокашля:

— Е, ще играем ли карти?

— Писна ми от картите — отвърна Матюс, без да сваля очи от Додс.

— Ама сега е мой ред да раздавам.

— Край на картите, ясно ли е? — удари по масата Матюс. — Това е отвратително. Приятелят ни е мъртъв, лъжливата кучка, която го е очистила, се разхожда на свобода, а ние си стоим тук като някакви превзети женчовци и играем карти!

Гласът на Келъри прозвуча тихо, очите му останаха приковани в масата:

— Не забравяй, Арлен, че не само ти беше изправен на свидетелската скамейка. Аз също дадох показания. При това първи. Да не мислиш, че много ми е харесало? Не е така. Не ми допадна как онзи адвокат рови във всяка подробност. Не ми хареса, дето все намекваше, че сме претупали разследването. Но вече всичко свърши. Трябва да продължим напред.

Матюс отмести поглед.

— За теб е по-различно — изрече глухо.

— Не е, Арлен.

— Така е. Не разбираш ли, по дяволите? Различно е. — За удивление и ужас на приятелите му очите на Матюс плувнаха в сълзи. — Грешката не беше твоя. Аз оплесках нещата. Аз използвах скапаните заповеди на съдия Боулън. Аз съм виновен, че онази престъпна кучка е на свобода!

Додс внимателно постави ръка върху рамото на приятеля си:

— Не се измъчвай, Арлен. Не си могъл да предвидиш какво ще стане.

— Трябваше да предвидя, мамка му! Нали това ми е работата. Аз подведох Джо. Той ми беше партньор, а аз го подведох! — По лицето му се търкулна сълза.

Франк наруши мълчанието, макар това да бе последното, което му се щеше да направи:

— Арлен… това не е моя работа, но… мисля, че имаш нужда от помощ. Защо не се консултираш със специалист? В централното управление работи една жена, която идва два пъти седмично…

Лицето на Матюс щеше да се пръсне:

— Нямам нужда от такава помощ, идиот! Искам шибаната малка кучка, която пречука Джо!

Отново последва мълчание, този път по-дълго от предишното. Никому не хрумваше какво да каже.

— Много е просто — заяви Матюс. Гърдите му се повдигаха трескаво. — Или си приятел на Джо, или не си. Понеже, ако човек е истински приятел на Джо, не може да зареже нещата така и да не направи нищо. — Той се наведе над масата: — Е, какво ще кажеш, Франк? Ти приятел ли си на Джо?

Франк отново отговори след цяла вечност:

— Знаеш, че съм, Арлен.

— А ти, Марк?

Келъри се намръщи:

— Джо беше първият ми наставник, с него е свързан първият ми ден на служба. На практика той ме научи на всичко, което знам.

— Ще приема това за «да» — заяви Матюс и се обърна към Додс: — Ами ти? Твърдиш, че Джо е най-старият ти приятел. Кълнеш се, че би умрял заради него. Това само празни приказки ли бяха? Или наистина си го мислиш?

Додс не отговори. Погледът му сякаш искаше да изпепели Матюс.

Тишината наруши Келъри:

— Какво си наумил, Арлен?

— Ние сме ченгета, нали така?

— Даа…

— От нас се очаква да залавяме лошите, нали?

— Да, но…

— Ами предлагам точно това да направим.

— Но, Арлен, делото приключи. Никой не може да бъде съден два пъти…

— Има и други начини.

Додс слисано изгледа колегата си:

— Арлен, не казвай и дума повече. Не знам какво си намислил, но каквото и да е то…

— Не ти ли стиска, колежанче?

Додс замълча.

— Искам да хвана евтината малка уличница, която очисти приятеля ни. Искам и евтиния, лъжлив и двуличен адвокат, който я измъкна и ни направи на глупаци.

— Всички искаме това — отвърна Келъри, — но как ще го постигнеш? Няма начин.

— Напротив, има. — Спокоен и вече почти напълно обуздал гнева си, Матюс се облегна на стола. — Ще ви кажа само две думи, момчета: «синята преса».