Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (14)

13.

Джоунс и Пола се караха за някакъв стол.

— Хайде, тиквичке, трябва да проверя електронната ми поща — настоя Джоунс.

— Електронната си поща, сладурче — отблъсна го тя. — В момента съм влязла в юридическата база данни. Търся прецедент на анулирането на първото съдебно решение по делото «Делкентън».

— Но аз очаквам много важно съобщение.

— От кого? От някоя кибероткачалка, която си срещнал в чатрума ли?

Джоунс и Пола се бяха запознали чрез Интернет и всички в кантората знаеха за това.

— Свързано е с делото, Пола. Изпратих молби за няколко проучвания и трябва да видя дали не съм получил отговори.

— Няма да стана, докато не си свърша работата — заяви Пола. — Няма смисъл да търсиш допълнителни доводи.

Джоунс грабна стола и го завъртя към себе си.

— Повтарям ти, че този стол ми трябва!

— А аз ти повтарям, че няма да ти го отстъпя!

Лавинг излезе от своя кабинет.

— Какво става тук, по дяволите? — викна.

Джоунс се прокашля:

— Ами… имаме някои разногласия относно… местата за сядане във външния офис.

— Пак ли се карате за компютъра, откачалки такива? Господи, Джоунс, ще взема да ви запиша и двамата в някоя програма за лечение на хора, които не могат да се отлепят от Интернет!

— Опитвам се да довърша един доклад — намусено отвърна Пола. — Бен каза, че го иска готов, когато дойде.

— А аз се опитвам да довърша проучването си — изстреля в отговор Джоунс. — Бен ще иска да разбере и какво съм открил аз.

Лавинг пъхна ръце в джобовете си:

— Да не би да съм пропуснал нещо? Вие двамата не бяхте ли лудо влюбени един в друг?

Джоунс и Пола се спогледаха колебливо.

— Къде се е чуло и видяло лудо влюбени да се дърлят заради някаква сива кутия? Трябва да общувате един с друг, а не със скапаната търсачка в Интернет!

— Знаеш ли, той има право — каза Джоунс и нежно положи ръка върху рамото на Пола. — Съжалявам, сладкишче.

— И аз съжалявам. Не знам какво ми стана. — Тя скочи от стола и го прегърна. — Ти си по-важен от някакъв глупав доклад!

— И ти си по-важна от проучването ми. Обичам те, тиквичке.

— И аз те обичам, захарче!

— Мили боже! — промърмори Лавинг. — Създадох истинско чудовище!

В кантората влезе Бен, плътно следван от Кери Делкентън.

— Съвещание — обяви, прекосявайки преддверието. — Първа заседателна зала. Искам всички да присъстват.

* * *

След няколко минути всички служители се бяха събрали в най-голямата заседателна зала в кантората на Бен. Все още не бе свикнал да разполага с толкова много място и с относително удобство. След години усърден труд в тесния си офис в административната част на града просторните нови помещения на Уорън Плейс №2 му се струваха направо луксозни. Разбира се, в сравнение с килията, която бе обитавал напоследък, луксозен изглеждаше старият му офис.

Кристина пристигна последна.

— Как е нашият затворник? — попита усмихната. — Изглеждаш страхотно за човек, който току-що е излязъл от ареста. Обаче ми харесваше повече в оранжево.

Бен кимна любезно, но не се усмихна. Не можеше, не и в присъствието на Кери плътно до себе си. Положението й беше твърде сериозно, а вероятността самата тя отново да навлече оранжевите затворнически дрехи — съвсем реална.

— Както сигурно вече знаете — започна Бен, — делото на Кери отново е в ход. Апелативният съд е позволил възобновяването на процеса. Ние, естествено, обжалваме това решение, но според мен шансовете ни не са добри, а времето напредва. Предвид необикновените обстоятелства успяхме да държим Кери под гаранция извън затвора, но не можем да сме сигурни, че това положение ще продължи.

Пола поклати глава:

— Абсолютна идиотщина. Тя вече веднъж преживя всичко това.

— Нямаме друга възможност — каза Бен. — Трябва да се подготвим. Нека си го кажем направо — ако обвинението се провали повторно, прокурорите ще изглеждат като пълни тъпаци. Затова ще напрегнат всичките си сили, за да издействат присъда.

— Освен това Лабел лично ще се заеме с процеса — добави Кристина.

— А това е допълнителна причина за безпокойство — поизвърна се Бен и забеляза как Кери се сви на стола като уплашено дете.

Той взе ръката й и я стисна.

— Но ние сме не по-малко способни от кой да е прокурор. И преди сме побеждавали екипа на прокуратурата. И този път ще успеем.

Кери се опита да отвърне на уверената му усмивка, но не сполучи. Бен я разбираше. Искаше му се да бъде поне наполовина толкова сигурен, колкото звучеше. Но той много добре знаеше, че репутацията на Лабел — и бъдещата му политическа кариера — зависят от това дело. Всички погледи щяха да бъдат вперени в тях. Ужасната истина беше, че Бен никога досега не бе имал дело, при което прокуратурата да е била толкова открито готова на всичко, за да издейства присъда — или при което той да е разполагал с толкова малко материал, на който да се опре.

— Проблемът е в това, че обвиненията срещу мен, колкото и да са глупави, представляват типичен пример за противоречиви интереси. Знам, че някои защитници никога не биха представлявали едновременно двама ответници по едно и също обвинение, защото интересите им могат да се сблъскат, а представете си какво се случва, ако единият от двамата обвиняеми е самият адвокат. Кери изрази желание да я представлявам въпреки това, но аз не мога да водя делото, докато все още съм потенциален обвиняем по него. Трябва да отхвърлим обвиненията срещу мен колкото е възможно по-скоро. Освен това ще се наложи да подновим разследването си — продължи Бен. — Последния път, когато бяха отправени обвиненията срещу Кери, не се наложи да подготвим цялостна стратегия. Но този път със сигурност ще го направим. — Той извади от куфарчето си дебела папка и продължи: — На този етап е видно, че всичко случило се не е просто съвпадение. Някой наистина се опитва да натопи Кери.

— И теб — добави Кристина.

Бен продължи:

— Съществуват няколко хипотези по въпроса — кой може да се крие зад всичко. Според Кери са някои от приятелчетата на Джо Макнотън от полицията. Смята, че е възможно конците да дърпа вдовицата на Макнотън, Андреа.

— Видяхте ли очите на тази жена в съдебната зала? Още преди да нападне Кери? — попита Джоунс. — Забелязах как реагира всеки път когато Бен говори в защита на Кери. Тя определено й има зъб.

— Толкова, че да насъска някои от колегите на Джо срещу Кери? — попита Бен.

— О, да. Пък и това изобщо не е трудно. Знаем, че Макнотън е бил обичан и ценен от колегите си. Смятали са го за истинско ченге. Той е обучил поне половината от хората в участъка. Не й трябва да се напряга кой знае колко, за да задвижи машината. Достатъчен е само един поглед.

— Това би обяснило ужасно много неща — намеси се Лавинг. — Например откъде на полицаите им е хрумнало да претърсят кантората на Бен. И как така откриха ножа толкова бързо?

— Лавинг — обади се Бен, — ти все още поддържаш връзка с някои от момчетата в униформа, нали?

— Да, познавам доста хора.

— Дали ще успееш да поразпиташ малко? Виж какво можеш да научиш за всичко това.

— Съмнявам се някой да признае, че са подхвърлили доказателството, за да натопят Кери и теб, Капитане.

— Знам това. Но може да подочуеш нещо. Да научиш някоя подробност, която не знаем.

— Едва ли.

— Винаги съществува вероятност някой да се разприказва.

Огромните гърди на Лавинг се издуха, после той изпусна дълбока въздишка:

— Ще опитам старите трикове, Капитане, но не бих залагал много на това.

— Само толкова искам от теб. За съжаление това не е единствената възможност, която трябва да проверим. Кери смята, че е възможно историята да е свързана и с мафията.

Джоунс се изправи рязко:

— С мафията ли? Майтап ли си правите?

— Боя се, че не. Преди убийството Джо Макнотън е разследвал Тони Катрона.

— Звучи логично — разсъди Лавинг. — Като се замислите малко, цялата история не ви ли прилича на работа на мафията? Излагането на тялото на показ, обезобразяването… Това намирисва на мафиотски почерк.

— Тони Катрона! Екзекуции на мафията! Мили боже! — подскачаше Джоунс. — Не знам как да ти го кажа, шефе, но аз не искам да се забърквам.

— Сядай, рунтавелко. Сега не е моментът да припадаш от страх.

— Ама, шефе, става дума за мафията! Тези хора само да те погледнат, и ще те отвеят. Не искам да имам нищо общо с тях.

— Съгласна съм с него — намеси се Пола. — Не искам моето сладкишче да се забърква с някакви гангстерски отрепки.

— Жалко — тихо каза Бен. — Това можеше да се окаже големият ти шанс.

Джоунс бавно извърна глава:

— Големият ми шанс ли? За какво?

— Нали винаги повтаряш, че искаш да взимаш по-дейно участие в разследванията? — сви рамене Бен. — Да излезеш от кантората.

— Дааа…

— Е, сега имаш тази възможност. Трябва ми още един човек, който да разбере какво тези приятелчета са намислили.

— Бен Кинкейд! — обади се Пола. — Би трябвало да се срамуваш от себе си! Ти най-безсрамно го манипулираш. Освен това словоредът ти е неправилен.

— Това е просто математическо уравнение, Пола. Ще проведем разследване в две посоки, по които трябва да се тръгне незабавно, а разполагам само с един следовател. Имам нужда Джоунс да се захване с тази работа. Е, Джоунс?

Джоунс се намръщи.

— Само ми кажи какво да правя — изрече.

— Най-напред разрови всичко за Катрона. После разбери какво, ако изобщо има такова нещо, е узнал за него Джо Макнотън. Нещо, което ги е накарало да го очистят. Но започни разследването си по обичайния начин: книги, вестници, Интернет. Не се доближавай до Катрона без изрично нареждане от моя страна.

— Добре, добре.

— Говоря сериозно, Джоунс. Ще ми докладваш всеки ден. Не искам да поемаш никакви ненужни рискове.

— Но знаеш, че той ще направи точно това — скръсти ръце Пола. — Бен, ако му се случи нещо, никога няма да ти простя!

— Пола, обещавам ти, че няма да му позволя да се изправи срещу Катрона или срещу хората му. Аз само…

— Може ли да кажа нещо, Бен? — От началото досега Кери се бе обаждала само с по една дума. Сега пожела да говори. Всички се сепнаха, когато плахият глас долетя изпод пластовете дрехи. — Имам брат.

— Знам. Кърк. Видях го в съдебната зала.

— Да. Но онова, което не знаеш, е… — впери поглед в ръцете си тя, — че той е много избухлив. Искам да кажа, че понякога просто губи контрол. Особено ако е свързано с мен.

— Съвсем естествено е да иска да защити сестра си — усмихна се Бен.

— Има още нещо. Той е… дълбоко религиозен. Освен това изчезна. Не съм го виждала от месеци. Но когато разбере, че отново ме грози опасност, боя се… да не направи някоя лудост.

«Прекрасно!», помисли си Бен. Само шантав религиозен фанатик липсваше на това дело! Ето че вече си го имаха.

— Ще се опитаме да го открием, Кери.

— Благодаря — каза тя и отново се облегна назад.

— Кристина, нашето ново адвокатско попълнение — продължи Бен, — ще се оправя с повечето свързани със закона подробности. Бъдете сигурни, че прокуратурата ще ни притиска здраво и по двете обвинения. Те разполагат с много хора и ще се опитат да се възползват от това. Непрекъснато ще пробутват искове и молби, за да ни превърнат в писарушки и да не ни остане време да провеждаме разследването си. Но ти не трябва да им позволяваш.

— Можеш да си напълно сигурен, че няма да им позволя.

— А аз трябва да проуча… някои други неща. Така че, ако няма нищо друго…

— Извинявай, шефе, но не забравяш ли нещо? — прекъсна го Кристина.

— Какво?

— Че ти също си обвиняем. Не можеш да разследваш нищо. Ще изглежда малко несериозно, като че ли се опитваш да откачиш себе си. Освен това напоследък ти се събра твърде много публичност. Всички, свързани с това дело, биха те разпознали. Никой няма да иска да си отвори устата пред теб.

— Може и така да е, но аз…

— Няма нужда да се перчиш, смелчаго. Колкото и да не ти харесва, ще трябва да се покриеш за известно време. Не можеш да поемеш това дело. Което означава, че ще го поема аз.

— Кристина, аз…

— Бен, така трябва да бъде и ти много добре го знаеш. Не можеш да обикаляш града и да разпитваш хората, след като си обвиняем. Ако не за друго, поне защото съдията може да отмени гаранцията ти.

Неприятна възможност.

— Но аз все пак смятам…

— Забравѝ, Бен. Ти се оттегляш. Аз поемам нещата.

— Знаеш ли, Кристина, трябва да се научиш да бъдеш малко по-нападателна. Не ми е приятно човек с твоите заложби да бъде толкова плах и нерешителен.

— Много смешно. Но знаеш, че съм права.

— За съжаление е така. — Той се наведе към Кери: — Ти си клиентът ни. Ти трябва да решиш. Съгласна ли си?

Тя се поколеба за момент, но не толкова кратко, че това да остане незабелязано за Бен и Кристина.

— Разбира се, Бен. Както прецениш.

— Аз все още възнамерявам да поема делото ти по време на процеса — каза Бен. — Освен ако не съм зад решетките.

— Радвам се — каза тя и стисна ръката му. Но не я пусна.

— Това е — оповести Бен. — Да се залавяме за работа. Нямаме много време. Ако някой от вас открие нещо, искам да го узная на секундата.

След като всички си тръгнаха, Бен се премести още по-близо до Кери. Тя все още стискаше ръката му.

— Знам, че всичко това силно те травмира, Кери, и много съжалявам. Но искам да знаеш, че ще направим всичко възможно, за да ти помогнем.

— Но, Бен… — В очите й блеснаха сълзи. — Знаеш, че никога не съм разполагала с много пари. Онова, което бях спестила, се стопи отдавна.

— Няма значение — увери я той. — Ще измислим нещо. Засега трябва да съсредоточим всичките си сили върху едно: да те измъкнем. Отново.

Тя кимна едва забележимо. Бен виждаше, че се старае да бъде смела, но напрежението й идва твърде много. Неканени сълзи рукнаха от прекрасните й сини очи.

— Бен… толкова съм уплашена.

— Знам.

— Прегърни ме, моля те.

Бен я придърпа до себе си и я прегърна. Ароматът на косата и на тялото й го завладя. Не можеше да отрече, че я намира за изключително привлекателна. Кой би го отрекъл? Но не би било правилно, не и сега, не и когато тя бе уплашена и уязвима. Не и докато му беше клиент.

Но когато се намираше толкова близо до него, когато усещаше топлото й меко тяло притиснато до своето, той не можеше да не помисли и за това.

— Не ме пускай — прошепна тя. — Моля те. Никога не ме пускай.

Ако зависеше само от него, Бен никога не би го направил.