Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (11)

10.

— Е, схвана ли основното? — попита Кристина.

— Предполагам — отговори приятелката й Карън, прелиствайки страниците, защипани в дебела папка. — Как успяваш да следиш всичко това?

— Занаят… — разпери ръце Кристина. — Адвокатите никога нищо не забравят.

Естествено, тя вече знаеше, нали беше адвокат от… колко? От ден и половина?

Карън беше дребна жена, малко по-висока от Кристина. Бухналата й коса стигаше почти до раменете.

— Умът ти е като бръснач. Защо не го направиш сама?

— Не мога. Това е пресконференция — отметна назад рижата си коса Кристина. — Съществува една малка подробност за етиката, засягаща криминални разследвания, които са в ход. Освен това би било доста преднамерено, ако излиза от защитника. Но започнеш ли ти да задаваш неудобните въпроси, хората ще се заслушат.

— Не съм сигурна — поколеба се Карън.

— Но, Карън! Знаеш, че Бен не е убиец. Нима не е бил винаги откровен с теб?

— Да, така е. Но аз съм журналистка. Трябва да бъда безпристрастна.

— Можеш да бъдеш безпристрастна. Умееш да бъдеш еднакво сурова към всички. Просто ти предлагам един от възможните начини да го постигнеш.

— Ами… май е така. — Тя вдигна показалец: — Но ще ми бъдеш длъжница, приятелко.

— Нищо подобно. Сега сме квит. Нали ти дадох информация за делото «Барнет»?

— Но това беше преди години.

Кристина докосна челото си с пръст:

— Адвокатите никога нищо не забравят.

* * *

Кристина седна в задната част на залата в съдебната палата, където Ник Декстър даваше пресконференцията си. Искаше да наблюдава, но не искаше да я забележат. Забавно й бе да гледа как другите се гърчат — и не толкова забавно да се гърчи самата тя.

Само за няколко минути репортери от всички местни телевизии се скупчиха около подиума — на групи от двама-трима души, застанали плътно около камерите и микрофоните си. Имаше и няколко журналисти от пресата, макар напоследък в Тулса да излизаше само един ежедневник. Кристина се запита дали не започват да привличат вниманието на издания от окръга и дори от цялата страна. Репортерите от вестниците упорито отказваха да се предадат на техниката, записваха бързо в малките си бележници и държаха касетофони, а колегите им от телевизиите работеха, омотани в кабели и заобиколени от примигващи светлини.

След елегантно закъснение Ник Декстър стремително излезе от някакъв кабинет, стиснал под мишница две папки и лепнал сериозно изражение върху лицето си. Беше самото олицетворение на решителен млад човек в действие. Кристина се надяваше да се препъне и да се пльосне по очи на пода.

Но той, разбира се, не се пльосна.

— Дами и господа, искам да направя кратко изявление. След това ще отговоря на въпросите ви. — Декстър сведе поглед към предварително подготвения текст, без да губи тържественото си изражение. — Преди два дни в полицейското управление в Тулса постъпи достоверна информация, уличаваща Бенджамин Джона Кинкейд, адвокат от Тулса, че е съдействал на Кери Делкентън не само да се изплъзне от правосъдието, но и да извърши престъпление. Вследствие на издадена заповед за обиск — вдигна поглед той, — получена по напълно законен път поради изтъкване на убедително основание, беше проведен обиск в кантората на Кинкейд. По време на този обиск полицейски служител е намерил скрит в кантонерка изцапан с кръв нож. Предварителните експертизи сочат, че това е оръжието, или едно от оръжията, с които е било извършено убийството на полицая Джо Макнотън. Естествено при това положение ние арестувахме Кинкейд и повдигнахме обвинение срещу него. В същото време се обърнахме към Наказателната колегия в Апелативния съд с молба за възобновяване на делото срещу Кери Делкентън, основана на измама вследствие укриване на важни доказателства по време на предишния процес. — Той преглътна, след това погледна към морето от лица пред себе си. — Има ли въпроси?

Ниската хубава брюнетка на първия ред изпревари всички.

— Карън Кейт, Втори канал. Имам няколко въпроса.

— Стреляйте — кимна Декстън.

— Кой е източникът на информацията, която ви насочи към господин Кинкейд?

— На този етап нямам право да разкривам този източник.

— Анонимен сигнал ли беше?

— Засега — да.

— Ако източникът на информация е неизвестен, как би могъл съдията, издаващ заповед за обиск, да е уверен в достоверността на тази информация?

— Никога не съм казвал, че източникът е неизвестен, а само — че нямам право да го разкривам.

Карън погледна към листа, който държеше.

— Тогава съдията би трябвало да знае кой е източникът?

— Съдията бе в състояние да прецени достоверността на информацията въз основа на досегашната благонадеждност на източника. — Декстър дълбоко си пое дъх. — Някой друг?

Във въздуха незабавно се стрелна ръка.

Фотогенична брюнетка, над чиято глава се поклащаше микрофон, започна:

— Лиан Тейлър, Шести канал. Какви обвинения повдигнахте срещу господин Кинкейд?

Декстър се изкашля.

— Обвинен е в подстрекателство и активно подпомагане, в съучастие постфактум, в укриване на доказателства, във възпрепятстване на правосъдието и в… убийство.

— В убийство ли? — попита Тейлър. Декстър забеляза, че тя също се консултира с предварително направените си записки. — Нали прокуратурата беше убедена, че Кери Делкентън е извършителката на убийството?

— Така е и продължаваме да сме убедени в същото — колебливо отвърна Декстър.

— Но все пак кой от двамата? Кинкейд или Делкентън?

— Смятаме, че двамата обвиняеми вероятно са действали… съвместно.

— Искате да кажете, че тя се е обадила на адвоката си и го е помолила да й помогне да убие приятеля си, така ли?

— Все още събираме доказателства, госпожице Тейлър. Към настоящия момент не сме длъжни да познаваме всички подробности около извършването на престъплението. Възможно е господин Кинкейд да е участвал постфактум.

— В такъв случай не е възможно той да е действителният извършител.

— Според този сценарий — не. Но ние въпреки това…

— Значи признавате, че сте обвинили в убийство човек, който би могъл и да не е извършителят?

Декстър нервно оправи вратовръзката си.

— Смятам, че казах всичко, което може да бъде казано по този въпрос. Имате ли други въпроси?

— Да, аз имам. — Този път беше млад мъж, рус, в тъмен костюм и бяла риза. — Джеф Лий, Канал Осем. Разполагате ли с други доказателства срещу Кинкейд освен ножа?

Декстър избърса потта си.

— Никой ли няма въпроси свързани с Кери Делкентън?

В дъното на залата Кристина закри устата си с длан, за да не се изсмее.

Лий поклати глава:

— Разбираме, че делото е срещу нея, но не разбираме защо преследвате адвоката й. Това не е ли нарушаване на конституционното право на всеки подсъдим на защита?

— Ако адвокат извърши престъпление, той може да бъде съден като всички останали.

— Да, но само ако извърши престъпление. Нали не е престъпление да представлява клиента си?

— Това кръстосан разпит ли е?!

Избухването на Декстър изненада всички.

— Не, това е пресконференция — контрира Лий. — Но доколкото успях да установя, господин Кинкейд е уважаван в правните среди.

— Той е обикновен адвокат — насмешливо заяви Декстър.

— Да, обикновен адвокат — повтори Лий, четейки от листа в ръката си, — но никога не е помагал съзнателно на свой клиент да извърши престъпление или пък да прикрие вината си. Защо да го прави сега?

Дори харизматичните скули на Декстър не бяха в състояние да му помогнат в този момент. Лицето му почервеня и той целият плувна в пот.

— Смятаме, че е възможно да е имал връзка с клиентката си, надхвърляща рамките на отношенията между адвокат и клиент. По-интимна връзка.

— Разполагате ли с доказателства в подкрепа на твърдението си?

Въпросът долетя от Карън Кейт от първия ред.

— Ами… ние все още събираме…

— Значи, в основни линии — обади се Лиан Тейлър, — просто съсипвате репутацията му, за да образувате едно доста съмнително дело.

— Това не е вярно. Само че… разполагаме с ножа едва от няколко часа. — Той затъваше все по-дълбоко с всяка изречена дума. — Вие предизвикахте това! — посочи той над главите на репортерите към Кристина, която седеше мълчаливо на задния ред. — Всичко е заради вас!

Кристина притисна ръка към гърдите си и се усмихна. Кой, аз ли?

От канцеларията зад подиума се разнесе тихо покашляне. Декстър рязко се обърна и едва не подскочи.

Насреща му стоеше самият прокурор Томас Лабел. Той беше як, хубав мъж с широки рамене и леко прошарена коса. Лицето му излъчваше спокойна и зряла сила. Освен това му се носеше славата на човек, непримирим към всяка проява на непрофесионализъм.

Нещата се подреждаха много зле за Декстър и той го знаеше. Отвори уста да каже нещо, но не можа да изрече нито дума.

— Имаш ли нещо против, Ник? — попита Лабел и без да изчака отговор, се качи на подиума и избута Декстър назад. — Защо не се върнеш в кабинета си, Ник? Бих искал да разменим няколко думи, след като приключа тук.

Декстър покорно се оттегли.

Лабел нагласи микрофона според по-високия си ръст.

— Току-що разговарях с хората си, които изпратих тази сутрин в Апелативния съд. — Само с едно изречение Лабел промени тона на цялата пресконференция. Никой не изпитваше желание да се заяжда с него. — Радвам се да ви съобщя решението на Наказателната колегия на Апелативния съд, според което очевидното укриване на доказателства, извън контрола на правозащитните органи, оправдава възобновяването на делото срещу Кери Делкентън.

Като истински професионалист Лабел изчака известно време, за да позволи на слушателите си да осмислят новината.

— Ще бъде проведен нов процес, а ние ще направим всичко по силите си, за да възтържествува справедливостта. — Той замълча и погледна не към репортерите, а към камерите. — И този път аз лично ще се заема с делото.

Един от репортерите вдигна ръка едва ли не боязливо:

— А какво ще кажете за обвиненията срещу Кинкейд?

Лабел отвърна, без изобщо да се смути:

— Предвид последното развитие на събитията обвиненията срещу него ще бъдат снети. Ние смятаме, че убиецът е Кери Делкентън и ще съсредоточим вниманието си върху нея. Ще продължим да разглеждаме обвиненията в укриване на доказателства и възпрепятстване на правосъдието, повдигнати срещу господин Кинкейд. Не бихме възразили, ако защитата иска да го освободи под гаранция.

Още няколко ръце се стрелнаха във въздуха, но строгият поглед на Лабел бе предостатъчен, за да покаже на журналистите, че за разлика от Декстър той владее положението и не проявява интерес към по-нататъшни въпроси от тяхна страна.

— Благодаря ви — каза кратко и изчезна.

Репортерите хукнаха навън. Кристина спря Карън и Лиан, преди да излязат.

— Благодаря за помощта, момичета. Предайте сърдечните ми поздрави и на Джеф.

— Удоволствието беше наше — отговори Лиан. — Ник очевидно имаше нужда да му бъдат припомнени някои неща. Например конституцията.

— И все пак ви благодаря.

— Ей, нима бихме могли да сбъркаме при тази предварителна подготовка? — попита Карън. — Ник би трябвало да прояви достатъчно здрав разум и да не се захваща с теб. Ако не греша, в момента му четат здраво конско и е твърде възможно дори да изгуби работата си.

Кристина не изглеждаше изпълнена със съжаление.

— Предупредих го, че няма да ме хареса, когато съм ядосана.

— Почакай да научи Бен. Ще бъде много впечатлен — смушка я Карън.

— Не съм сигурна, че Бен ще одобри подобно приключение. Дори и това да означава, че тази вечер ще си мие зъбите в своята собствена баня.

— Разбира се, че ще го одобри. Я ми кажи — винаги ли жените са управлявали света, или само така ми се струва?

— Винаги! — отвърнаха в хор Кристина и Лиан.

— Но има един проблем, да знаете. Сега Лабел се заема с делото. А победата над него е милиони пъти по-трудна, отколкото над Ник Декстър. Той е най-добрият прокурор в щата. Пък и при цялата тази публичност репутацията му — и вероятността да бъде преизбран — ще зависят от това дело. Ще мобилизира всичките си сили, за да издейства присъда. А силите му са наистина внушителни.

Погледът на Кристина помръкна.

— Знам — каза тя, взе куфарчето си и се запъти към ареста. — Знам го много добре.

* * *

Докато полицаите го бутаха по коридора и многократно нарушаваха личното му пространство, да не говорим за посегателствата над насиненото му и разкъсвано от болка тяло, Бен отбеляза, че по някаква необяснима причина фактът на неговото освобождаване не радва служителите в полицейското управление толкова, колкото самия него. Неговият надзирател — който се изкарваше най-добрият приятел на Джо Макнотън — беше ужасно начумерен. Очите му гледаха студено и сурово. Израженията на повечето полицаи бяха същите.

— Боже, това място ще ми липсва! — възкликна Бен, когато му подадоха дрехите. — Вие също ще ми липсвате, мили и добросърдечни хора. Но най-много ще ми липсва тази прелестна оранжева пижама.

След като се облече, го заведоха в стаята с личните вещи и му върнаха нещата, които бяха иззели при задържането. Всъщност почти всички неща — портфейлът му беше празен и някой бе нарисувал мустаци върху снимката от шофьорската му книжка. Но той не смяташе да подава жалба.

Надзирателят лично го отведе до изхода. През прозореца Бен видя Кристина, която го чакаше.

— Е, това е — усмихна се Бен. — Всичко най-хубаво.

— Забрави нещо.

Бен се обърна и надзирателят светкавично му нанесе силен удар в корема. Бен се преви одве.

— За да ме запомниш! — изсъска надзирателят. — Това не е краят — добави, докато отключваше тежката желязна врата. — Изобщо не е краят. Ще те държа под око. — Той замълча за миг, за да е сигурен, че Бен ще забележи злите пламъчета в очите му. — Всички ще те наблюдаваме.