Карин Слотър
Триптих (6)

Глава четвърта

— Езикът като цяло прилича на парче жилава пържола — каза Пит Хансън, намъквайки гумените ръкавици. Той спря и изгледа Трент. — Приличате ми на бегач. Така ли е?

Трент не изглеждаше изненадан от въпроса. Тъй като бе вършил тази работа в продължение на дванадесет години, Майкъл смяташе, че мъжът се е срещал с достатъчно ексцентрични съдебни лекари.

Той отвърна:

— Да, сър.

— На дълги разстояния?

— Да.

— Маратони?

— Да.

— Така си и помислих. — Пит кимна, сякаш бе отбелязал точка, въпреки че Майкъл бе забелязал, че Уил Трент не даде никаква информация за себе си доброволно.

Пит се върна към трупа върху масата в средата на стаята. Тялото на Алиша Монро бе покрито с бял чаршаф и само главата беше открита. Третата мигла я нямаше, гримът бе махнат. Дебели шевове минаваха през челото й, където скалпът и лицето бяха обелени нагоре, за да се прегледа черепът й и да се извади мозъкът.

— Някога прехапвали ли сте си езика? — попита Пит.

Трент не отвърна, затова Майкъл каза:

— Естествено.

— Зараства доста бързо. Езикът е изумителен орган — освен ако не бъде отрязан де. Във всеки случай — продължи той — отхапването на езика не е трудно начинание. — Той дръпна надолу чаршафа, разкривайки разреза във формата на буквата Y^[1], но спря малко срамежливо от това, че оголи гърдите на Монро. — Ето — рече Пит.

Майкъл видя тъмни до черни натъртвания по лявото рамо на жената.

— Разпространението на livor mortis^[2] ни показва, че е умряла където сте я намерили. По гръб, на стълбите. Предположението ми — каза Пит, — е, че е била бита, после изнасилена и по време на изнасилването той й е отхапал езика.

Майкъл се замисли за това, представи си я на стълбите — с отпуснато тяло в началото, докато е търпяла изнасилването, после напрегната, разтърсвана от страх, когато е осъзнала какво е щяло да се случи.

Накрая Трент проговори:

— Можете ли да вземете ДНК от езика й?

— Предполагам, че ще получа забележително много различни ДНК от езика й, като се има предвид професията й. — Пит сви рамене. — И съм сигурен, че секретите от вагината й ще разкрият истинско изобилие от заподозрени, но считам, че вашият извършител е използвал презерватив.

— Защо мислиш така? — попита Майкъл.

— Пудра — отвърна Пит. — Имаше следи от пудра по дясното й бедро.

Майкъл знаеше, че презервативите често бяха опаковани в талк, за по-лесна употреба. Всички производители на презервативи използваха същите съставки, така че нямаше начин да се проследи до определен производител. Не че от факта дали е използвал „Троянец“ или „Рамзес“^[3], търсенето щеше да се стесни.

— Подозирам, че е бил с лубрикант — добави Пит. — Имаше и следи от съединение близко до ноноксинол-9.

Трент явно счете това за интересно.

— Имаше ли следи от него на стълбите?

— Не открих такива.

Трент изказа предположение:

— Значи трябва да е правил секс с нея някъде другаде, вероятно в апартамента, преди борбата на стълбището.

Майкъл направи преценка. Курва като Монро нямаше да пръска спечелените си с пот пари по разни екстравагантности като лубриканти и спермициди. По-добре да стисне зъби и да спести парите. Ще се оправя с последиците по-късно.

Майкъл каза:

— Презервативът трябва да е принадлежал на извършителя.

Трент изглеждаше изненадан, сякаш току-що си бе спомнил, че Майкъл е в стаята.

— Възможно е.

Майкъл му го обясни.

— Извършителят не е имал намерение да я убива. Защо да се занимава със скъп презерватив, нали?

Трент кимна, но не каза нищо повече.

— Е — Пит наруши тишината, — както казвах… — Той се върна към лекцията си, отваряйки устата на жената, показвайки чуканчето, където е бил езикът. — В езика няма никакви големи артерии, с изключение на подезичната артерия, която се разпростира като корени на дърво, изтъняващи в краищата. Трябва да се навлезе на няколко сантиметра в устата, за да се добереш до нея. В този случай човек не може да използва зъбите си. — Той се намръщи, замисляйки се за миг. — Представете си дакел, който се опитва да си натика муцуната в дупка на язовец.

Майкъл не искаше, но образът заигра в съзнанието му, а в ушите му закънтя писклив лай.

— В този случай — продължи Пит — прорезът е отделил frenulum linguae от органа, разполовявайки субмандибуларния канал. — Той отвори собствената си уста и вдигна език, посочвайки тънката кожичка отдолу. — Премахването на езика само по себе си не е животозастрашаващо нараняване. Проблемът е, че е паднала по гръб. Вероятно шокът от случилото се или пък различните химикали в тялото й са го предизвикали. Вследствие на това, тя е изгубила съзнание. След няколко минути кръвта от откъснатия език е задръстила гърлото й. Официалната причина за смъртта й ще бъде асфиксия, поради запушването на трахеята с кръв, довело до спиране на дишането, вследствие на кръвотечението от травматичната ампутация на езика.

— Но — каза Майкъл, — той не е искал тя да умре.

— Не е в моята компетентност да си представям какво минава през ума на мъж, когато отхапва езика на някоя жена, но ако бях хазартен тип, а бившите ми съпруги ще ви кажат, че съм, тогава — да. Бих предположил, че нападателят не е имал намерение тя да умира.

Трент каза:

— Точно като другите.

— Има и още? — попита Пит, оживявайки се. — Не съм чувал за никакви подобни на този случаи.

Трент му каза:

— Има две момичета, за които знаем. На първото са му прехапали езика, но не са го откъснали напълно. Бил е зашит обратно и тя се е оправила — горе-долу може да говори. Втората е загубила езика си. Минало е прекалено много време, за да могат да го прикрепят обратно.

Пит поклати глава.

— Бедната. Скоро ли е било? Не съм чувал нищо по въпроса.

— Първото нападение е станало на щатска територия, така че успяхме да не вдигаме шум. Родителите на второто момиче отрязаха пресата, а местната полиция не даде подробностите. Няма история, ако никой не иска да говори.

— Ами третата? — Майкъл трябваше да попита. — Малкото момиченце?

Трент осветли Пит по случая.

— Моето мнение е, че сама си го е отхапала — заключи той. — Малка е, десетгодишна. Сигурно е била ужасена. Местните полицаи са добри, но нямат много опит в този тип насилствени престъпления. Смятам, че вероятно им е било много трудно да измъкнат показания от нея.

— Без съмнение — съгласи се Пит, а Майкъл се зачуди защо Трент не беше казал нищо от това по-рано. Може би бе пробвал Майкъл, за да види дали ще мине теста.

„Мамка му“, помисли си Майкъл. Беше изморен от преодоляване на изпитания. Той попита доктора:

— На колко мислиш, че е тази? — кимна към Алиша Монро.

— Трудно е да се каже. — Пит огледа лицето на жената. — Зъбите са развалени от наркотика. Като се има предвид тежкото естество на живота й и продължителната наркотична зависимост, бих я определил в края на тридесетте; може би по-стара, може би по-млада.

Майкъл изгледа Трент.

— Но не тийнейджърка.

— Определено не — съгласи се Пит.

— Значи имаме две тийнейджърки на тридесет мили и една стара наркоманка в Атланта и единственото нещо, което ги свързва, е тази гадост с езика — опита се с поглед да предаде мислите си на Трент. — Така ли?

Мобилният телефон на Трент звънна. Той погледна екрана, после се извини и излезе от стаята.

Пит въздъхна тежко и покри тялото, издърпвайки чаршафа над главата й.

— Оплескана ситуация.

— Да — съгласи се Майкъл. Наблюдаваше Трент през стъклените врати, чудейки се какво, по дяволите, му беше на този.

— Изглежда на ниво — рече Пит, имайки предвид Трент. — Трябва да кажа, че е приятна промяна да видя някого от колегите ти, облечен толкова изискано.

— Какво? — попита Майкъл. Беше наблюдавал Трент, опитвайки се да чуе разговора.

— Костюмът — поясни Пит. — Прави впечатление.

— Като шибан гробар — отвърна Майкъл, мислейки си, че Пит не е много подходящ да се появи на страниците на GQ^[4]. Белите му престилки винаги бяха изгладени и чисти, но това беше така, защото държавата се грижеше за сметката за обществената пералня. Отдолу Пит обикновено носеше дънки и намачкана риза с широко разтворена яка, разкриваща туфичка сиви косми по гърдите и златен медальон, който дори някой от „Би Джийс“ би се срамувал да носи.

— Връзката е слаба — рече Пит. — При трите случая.

— На мен ли го казваш.

— Но определено те кара да се замислиш с всички тези отхапани езици. Не е често срещано извращение. — Той вдигна пликчето за улики с езика, сякаш Майкъл не го бе гледал достатъчно снощи. — Трябва да кажа, че през всичките си години на тази работа, никога не съм се натъквал на нещо подобно. Следи от ухапвания, да. Винаги твърдя, че ако искаш научно доказателство, че сме произлезли от животните, само трябва да погледнеш средностатистическата жертва на изнасилване. — Пит остави езика до ръката на Монро. — Имаше следи от ухапвания по целите й гърди и рамене. Преброих поне двадесет и две. Това е основен инстинкт, предполагам, да се хапе при яростно нападение. Вижда се как кучетата и големите котки го правят в природата. — Той се изсмя сподавено. — Не мога да ти опиша колко отхапани зърна съм виждал. Пет или шест случая на откъснат клитор. Един пръст… — Той се усмихна на Майкъл. — Само ако тези чудовища имаха рога. Щеше да е толкова по-лесно да бъдат откривани.

На Майкъл не му хареса начина, по който го гледаше докторът и бе абсолютно сигурен, че не иска да чуе мнението му за сексуалните хищници. Той рече:

— Кажи на Трент, че съм долу, като свърши да плещи по телефона.

Той излезе през аварийния изход, слизайки по стъпалата на пълна скорост. Инстинктивно искаше да се качи в колата си и да остави Трент с пръст в уста, но не трябваше да се бъзика с него. Дори и да не го беше поискал Гриър, Майкъл пак знаеше, че не трябва да си създава враг в лицето на добре облечения задник от БРД.

— Къде е пожарът? — попита Лео. Стоеше долу на стълбището и пушеше цигара.

— Дай ми една — каза Майкъл.

— Мислех, че си ги отказал.

— Да не си ми майка? — Майкъл бръкна в джоба на ризата на Лео и взе пакета.

Лео щракна със запалката и Майкъл дръпна дълбоко. Бяха на нивото на гаража на сградата. Миризмата на автомобилни газове и гуми бе силна, но цигареният дим влязъл в ноздрите на Майкъл, я пресече.

— Е — започна Лео. — Къде е шибанякът?

Майкъл изпусна струя дим, чувствайки как никотинът го успокоява.

— Горе с Пит.

Лео се намръщи. Пит го беше изгонил от моргата след една, както можеше да се очаква, ненавременна шега.

— Ходих до Архива.

Майкъл примижа зад дима.

— И?

— Досието на Уил Трент е запечатано.

— Запечатано ли?

Лео кимна.

— Как така ти запечатват досието?

— А де.

Двамата пушиха още минута, умислено смълчани. Майкъл погледна пода, покрит с фасове от цигари. Пушенето в сградата бе строго забранено, но да казваш на един куп полицаи, че не може да правят нещо, беше като да казваш на маймуна да не си хвърля лайната.

Майкъл попита:

— Защо Гриър извика него? Искам да кажа точно него. Този екип СЕКП, каквото и, по дяволите, да представлява.

— Гриър не го е викал. — Лео повдигна вежди, сякаш му харесваше загадката. — Трент седеше в кабинета му, когато Гриър дойде на работа.

Майкъл усети как сърцето му заби двойно по-бързо в гърдите. Никотинът започваше да му действа и да му замайва главата.

— Нещата не стават така. Щатските момчета не могат просто да дойдат и да поемат случая. Трябва първо да бъдат извикани.

— Снощи ми звучеше, сякаш Гриър така или иначе щеше да ги извика. Какво значение има как е станало?

— Както и да е. — Въпреки отвратителното поведение на Лео към хората, човекът познаваше доста хора от полицията. Създаването на контакти за него бе като изкуство и можеше да изкара кирливите ризи на всекиго.

Майкъл попита:

— Успя ли да откриеш нещо за него?

Лео сви рамене, намигайки с око през дима от цигарата.

— Шарън от Диспечерната познава един човек, който е излизал с момиче, работило с него.

— Боже — изсъска Майкъл. — Сега ще ми кажеш, че имаш приятел, който познава някого, който има приятел, който…

— Искаш ли да чуеш, или не?

Майкъл преглътна това, което наистина искаше да каже.

— Давай.

Лео не бързаше, потърка цигарата с палец и показалец, дръпна си, после бавно издиша дима. Майкъл бе на ръба да го удуши, когато Лео най-после каза:

— Новината е, че е добро ченге. Не си създава много приятели…

— Без майтап.

— Аха. — Лео се изхили тихо, закашля се, после млясна с устни, сякаш преглъщаше обратно.

Майкъл погледна цигарата в ръката си и стомахът му се преобърна.

Лео замълча, увери се, че Майкъл внимава.

— Има осемдесет и девет процента успеваемост в разрешаването на случаите.

На Майкъл му се догади, но не от дима. С безкрайната си мъдрост, федералното правителство бе изискало определяне на успеваемостта — броят разрешени случаи във всяка полицейска служба, така че някой писарушка във Вашингтон да може да следи напредъка в таблиците си. Наричаха го „отчетност“, но за повечето ченгета това беше просто още един куп бумащина. Всеки идиот можеше да се сети, че това щеше да предизвика едно голямо мерене на пишки сред детективите, а Гриър участваше, като пускаше данните им всеки месец. Трент ги биеше всичките с около двадесет точки.

— Е — рече Майкъл, насилвайки се да се засмее, — лесно е да решиш случай, като го вземеш от някое ченге, което вече е свършило цялата работа.

— Тая работа в СИКП е нова за него.

— СЕКП — поправи го Майкъл, знаейки, че Лео го дразнеше и не можеше да спре.

— Както и да е — смънка Лео. — Това, което казвам, е, че Трент е работил по тежки престъпления, преди да го потупат по рамото.

— Браво на него.

— Преди няколко години заедно с някаква жена е имал голям случай, свързан с престъпления с деца.

— Жената има ли си име?

Лео отново сви рамене.

— Двама отвличали деца във Флорида и си ги разменяли напред-назад с приятелчетата си в Монтана. Всичко минавало през Хартсфилд^[5]; прекарвали ги оттам като добитък. Екипът на приятелчето ти ги разкрило за месец. Жената получава голямото повишение, Трент остава където е.

— Той ли е бил началник на екипа?

— Аха.

— Защо не е бил повишен той?

— Трябва да питаш него за това.

— Ако можех да питам него, нямаше да съм тук и да говоря с теб.

Очите на Лео проблеснаха, сякаш му бяха наранили чувствата.

— Това е всичко, което знам, човече. Трент е праволинеен, знае си работата. Ако искаш повече, трябва да звъннеш на някого в центъра и сам да разбереш.

Майкъл зяпаше цигарата си, гледаше я как гори. Джина щеше да го убие, ако го видеше да пуши. Щеше да усети миризмата по ръцете му веднага след като се върнеше вкъщи.

Пусна угарката на земята и я смаза с пета.

— Анджи все още ли работи в Нравствения?

— Поласки ли? — попита Лео, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Не искаш да се занимаваш с тази скумрия.

— Отговори на шибания въпрос.

Лео извади още една цигара и бързо я запали.

— Да. Така чух последно.

— Ако Трент дойде да ме търси, кажи му, че ще се срещнем тук долу след няколко минути.

Майкъл не остави на Лео време да отговори. Изтича обратно нагоре по стъпалата до третия етаж, дробовете му блъскаха в гърдите му като отвори вратата. Нравственият отдел имаше работа предимно нощем, така че половината отдел беше в стаята и попълваше документите от работата от предната нощ. Анджи очевидно бе работила като примамка. Носеше блузка, крепяща се на връв около врата, която свършваше на осем сантиметра над пъпа. На бюрото й, като умрял померан^[6], лежеше руса перука.

Изчака я да вдигне поглед и когато го направи, не беше точно щастлива да го види. Когато Майкъл се приближи, тя се облегна назад в стола и кръстоса крака под толкова късата си пола, че Майкъл отвърна поглед от благоприличие.

— Какво правиш тук? — попита тя. — Боже, изглеждаш ужасно.

Майкъл прокара пръсти през косата си. Потеше се от спринта по стълбището. Димът все още беше в дробовете му и той се изкашля със звук като предсмъртно хъркане. Леле, ако продължаваше така, щеше да се озове при Кен в инвалидна количка. Той каза:

— Трябва да говоря с теб за минутка.

Тя го изгледа подозрително.

— За какво?

Майкъл се наведе през бюрото й, опитвайки се разговорът да си остане между тях.

— Аха — рече тя, бутвайки го назад, докато ставаше, — да излезем в коридора.

Той я последва, осъзнавайки, че останалите от отдела гледат. Истината беше, че на Майкъл му харесваше да работи в Нравствения. Наблюдаваш момичетата, прибираш клиентите, рядко стреляха по теб или се налагаше да кажеш на родителите, че тялото на сина или дъщеря им е било открито в река Чатахочи. Не бе напуснал, защото така искаше. Проблемът му бе Анджи. Не се бяха спогаждали много и фактът, че сега се съгласяваше да говори с него, бе една от най-големите изненади на света.

Тя подръпна полата си и пристъпи в едно ъгълче срещу асансьорите. До нея, с примигващи светлини, бръмчеше стара машина за десертчета. Тя попита:

— Тук си да говорим за Алиша Монро ли?

— Проститутката? — Дори не се беше сетил да вземе досието й.

— Не я ли помниш? — попита Анджи. — Задържали сме я два пъти, преди да се върже с Бейби Джи.

Майкъл отговори „да“, въпреки че Анджи наистина не можеше да очаква от него да си спомня една проститутка сред хилядите, които бяха арестували в акциите си през уикендите. Някои съботни нощи викаха камион просто за да извози всичките момичета до управлението. Такситата се подреждаха в редица пред участъка, за да ги върнат обратно право на улицата около два часа по-късно.

Майкъл започна:

— Аз просто…

Вратата на асансьора издрънча зад него. Той погледна през рамо и видя Уил Трент.

— Мамка му — промърмори Майкъл.

— „Кит-кат“ — рече Трент и мозъкът на Майкъл започна мудно да се чуди за какво, по дяволите, говореше този тип. Трент застана пред машината и започна да рови в джоба си за дребни.

Майкъл реши да се прави на любезен.

— Това е Анджи Поласки — рече той. После, сякаш не беше очевидно от начина, по който беше облечена, добави: — Нравствения.

Трент тикаше монети в машината. Кимна й, но очите му не се срещнаха с нейните.

— Добро утро, детектив Поласки.

— Трент е от БРД — каза Майкъл. — Гриър го повика да ни помогне по случая Монро.

Майкъл наблюдаваше Трент, очаквайки човекът да изтъкне, че всъщност Гриър не го беше повикал, че сам се бе появил на вратата на лейтенанта. Трент, от своя страна, проследяваше с пръст по стъклото на машината в опит да прочете кода срещу „Кит-кат“, така че да може да го въведе с клавиатурата. Присвиваше очи; Майкъл реши, че на човека му трябват очила.

— Мамка му — измърмори Анджи. — Е-шест. — Тя набра кода собственоръчно, а прекалено дългият й фалшив маникюр изтрака по пластмасовите бутони. Каза на Майкъл: — Ще взема досието на Монро. — Тръгна обратно към отдела си, преди Майкъл да може да измисли какво друго да каже. Той видя, че Трент я гледаше как върви, как се движеше задникът й на високите токчета.

— Работех с нея преди известно време — каза му Майкъл. — Тя става.

Трент отвори опаковката на десертчето и отхапа.

Майкъл усети, че трябва да обясни:

— Малко е особена.

— Ако аз трябваше да се обличам така за работа всеки ден, не мисля, че щях да съм много весел.

Майкъл наблюдаваше как се движи челюстта на Трент, докато дъвчеше. Белегът на бузата му изглеждаше по-очертан.

— Как получи белега?

Трент погледна ръката си.

— Пистолет за пирони — рече той и Майкъл видя един розов белег върху кожата на мъжа между палеца и показалеца.

Майкъл нямаше предвид точно този белег, но все пак продължи:

— Ремонт вкъщи или нещо подобно?

— „Домове за хората“. — Трент тикна последното парче „Кит-кат“ в устата си и хвърли опаковката в кошчето. — Един от другите доброволци ме простреля с поцинкован пирон.

Майкъл усети как още едно парче от пъзела си идва на мястото. „Домове за хората“ беше доброволна група, която строеше домове за социално слабите семейства.

Повечето ченгета обикновено накрая се озоваваха като доброволци в нещо. Когато работиш на улицата, по малко забравяш, че всъщност там има и добри хора. Опитваш се да излекуваш тази рана в психиката си, като помагаш на хора, които наистина искат помощта ти. Майкъл беше работил в приют за деца, преди да се роди Тим. Дори Лео Донъли бе станал доброволец в отбора на Малката лига, докато не му казаха, че не може да пуши на игрището.

Трент рече:

— Искам да видя местопрестъплението.

— Преобърнахме дома й снощи — каза му Майкъл. — Мислиш, че сме пропуснали нещо ли?

— Съвсем не — отвърна му Трент. Майкъл се опита да открие някакво коварство в тона му, но не можа. — Просто искам да почувствам мястото.

— Така ли правеше и с другите случаи?

— Да — каза Трент, — така.

Анджи се върна, високите й токчета тракаха по пода. Подаде една жълта папка.

— Това имам за Монро.

Трент не посегна към папката, затова Майкъл я взе. Отвори я и погледна полицейската снимка на Алиша Монро. Била е привлекателна приживе. Твърдостта в погледа й, отправен към фотоапарата, показваше предизвикателство. Изглеждаше раздразнена, вероятно изчисляваше, смяташе колко ли пари щеше да изгуби, преди да излезе под гаранция.

— Сводникът й е Бейби Джи — каза им Анджи. — Гадно копеле. Задържан за нападение, изнасилване, опит за убийство — вероятно е поръчал убийствата на двама други, но няма начин да го докажат. — Посочи към устата си, оголвайки предната си челюст. — Има златни зъби с изрязани на тях кръстове, сякаш е самият Христос.

Майкъл попита:

— Къде се мотае?

— В Грейди — рече тя. — Баба му живее в същата сграда, където и Алиша.

Трент отново бе тикнал ръце в джобовете и зяпаше Поласки, сякаш беше извънземно. Мълчанието му бе дразнещо и излъчваше превъзходство, като че ли знаеше повече, отколкото казваше, и считаше, че е смешно това, че те не можеха да се сетят.

Майкъл го попита:

— Имаш ли какво да добавиш още?

— Това е твоят случай, детектив — отвърна Трент. На Анджи каза: — Благодарим ви за съдействието, госпожо — с физиономия, която можеше и да представлява една малко снизходителна усмивка.

Анджи погледна Майкъл, после Трент, после отново Майкъл. Повдигна вежда, задавайки въпрос, на който Майкъл не можеше да отговори.

— Както и да е — измърмори тя, вдигайки ръка в общоприетия знак за прекратяване на разговора. Обърна гръб и на двамата и този път Майкъл бе прекалено ядосан, за да се възхищава на гледката. Той попита Трент:

— Какъв ти е шибаният проблем?

Трент изглеждаше изненадан от тона му.

— Моля?

— Само ще си стоиш така по цял ден или си тук да свършиш малко работа?

— Казах ти — тук съм само за да съветвам.

— Ами аз имам съвет към теб, господин Тук-съм-за-да-съветвам — рече Майкъл, стиснал юмруци толкова силно, че усещаше как ноктите му се впиват в дланите. — Не се ебавай с мен.

Трент не беше разтревожен от предупреждението, но имайки предвид, че Майкъл трябваше да извие врата си нагоре, за да го каже, това донякъде изглеждаше естествено.

— Добре — каза Трент. После, сякаш това бе оправило всичко, той попита: — Имаш ли нещо против да отидем в Грейди? Наистина искам да видя местопрестъплението.