Карин Слотър
Триптих (45)

Глава четиридесета

18 февруари 2006 г.

Уил слушаше Брус Спрингстийн и четкаше кучето. Не беше сигурен защо съседката бе настояла на четкането. Козината на Бети беше къса. Не се скубеше много. Уил трябваше да приеме, че първопричината на задачата по някакъв начин е свързана с удоволствието на малкото куче от усещането; обаче съседката никога не му бе правила впечатление на особено заинтересована от удобството на животното.

Нямаше как да се отрече, че мъничето обичаше четкането.

На вратата се позвъни и Уил спря. Отново се позвъни и последва поредица от бързи почуквания.

Уил въздъхна. Остави четката и си смъкна ръкавите на ризата. Грабна Бети в ръка и отиде до вратата.

— Какво, мамка му, те забави толкова?

— Предположих, че си ти.

Анджи направи превзета физиономия, което бе трудно, като се има предвид, че лицето й още заздравяваше. Имаше превръзки на челото си, а бузата й от синя бе станала жълта. Бинтовете по ръцете й покриваха още шевове. Около дясната й ръка имаше превързана пластмасова шина, а край китката й стърчаха метални болтове, които я държаха на място.

Той погледна през рамото й и видя колата, паркирана на улицата.

— Шофира ли дотук?

— Арестувай ме.

— Защо? — попита той. — Трябва ли да те заключа, за да не напуснеш града?

— Не и този път.

— Няма да ме напуснеш заради Джон?

Тя се изсмя.

— На него вече някакъв си задник му е прецакал половината живот. Реших да го оставя да изживее другата половина на спокойствие.

Гърдите на Уил се отпуснаха, но не можеше да каже, че е изненадан.

— Искаш ли да влезеш?

— Нека останем навън — предложи тя и се наведе непохватно да седне на верандата.

Неохотно, Уил се присъедини към нея. Държеше кучето до гърдите си и Бети тикна глава надолу, муцуната й се мушна в елечето му.

— Събота е — каза му Анджи. — Защо носиш този костюм?

— Стои ми добре.

Тя го бутна с рамо и го подразни:

— Така ли мислиш?

Той се опита да се пошегува.

— Нали знаеш, не нося никакво бельо.

Тя нададе дълбок, неприличен смях. Той се усмихна, наслаждавайки се на спокойствието между тях.

— Как така е секси, когато ти го казваш, а не е, когато го кажа аз?

— Защото типът мъже, които не носят бельо, обикновено се мотаят около детските площадки с много бонбонки в джоба.

— Аз имам бонбонки в джоба си — каза й той. — Искаш ли да бръкнеш да провериш.

Тя отново се изсмя.

— Само говориш, господин Трент. Само говориш.

— Да — призна той. — Вероятно си права.

Двамата гледаха към улицата. Шумът от движението по „Понс де Леон“ се носеше с бриза; свирещи клаксони, викащи хора. В далечината Уил чу звънене, един велосипедист мина край къщата.

— Обичам те — каза Анджи, много тихо.

Бети се размърда. Усети как в гърдите му нещо потрепва.

— Знам.

— Ти си моят живот. Винаги си бил там.

— Все още съм тук.

Тя въздъхна тежко.

— Говорих с теб, докато бях в онова мазе. Преди да дойдеш. — Тя замълча и той знаеше, че си мисли за онова ужасно място. — Обещах ти, че ще те оставя, ако изляза от там жива.

— Никога не съм очаквал да си спазваш обещанията.

Тя отново замълча. Премина още един велосипедист, металическото щракане на въртящите се гуми звучеше като поле, пълно със скакалци. Уил помисли дали да не сложи ръка върху рамото й, после се сети за прореза от стъклото. Вместо това тъкмо щеше да обгърне с ръка кръста й, когато тя се обърна към него.

— Аз наистина не съм здравословна за теб.

— Много неща не са здравословни за мен. — Тя изброи няколко примера. — Шоколад. Изкуствен подсладител. Пасивно пушене.

— Страст — каза тя и постави юмрук на гърдите си. — Искам да изпитваш страст, Уил. Искам да знаеш какво е да се влюбиш в някого, да стоиш буден през нощта и да си мислиш, че ще умреш, ако не си с този човек.

Той можа само да каже:

— Стоял съм буден много нощи, мислейки за теб.

— Тревожейки се за мен — поправи го тя. — Аз не съм чифт стари обувки, които можеш да носиш до края на живота си само защото са удобни.

Уил не знаеше, че има нещо нередно в това да ти е удобно, но си задържа езика зад зъбите по темата и вместо това попита:

— Къде ще намеря друга жена с такива ниски критерии като твоите?

— Аманда Уагнър не е ли свободна?

— Ох — изпъшка той. — От това ме заболя.

— Заслужаваш го, необразован скапаняк.

Той се засмя и Бети се размърда.

— Боже, колко е грозно това нещо. — Тя потупа крака на Уил. — Помогни ми да стана.

Уил я подхвана под здравата ръка, за да й помогне да се изправи.

— Къде отиваш?

— Да прегледам обявите за работа — посочи към счупената си китка, нарязаните ръце. — Нямам намерение да седя зад бюро през следващите двадесет години, а и град Атланта не е достатъчно отчаян, че да ми даде пистолет. — Тя сви рамене. — Освен това, би било хубаво да си намеря работа, при която няма да ми се налага да се обличам като курва, освен ако не искам.

— Не е нужно да си търсиш работа — предложи той.

Тя се изсмя изненадано.

— Задник такъв. Наистина ли мислиш, че ще си стоя вкъщи да чистя и готвя, докато ти ходиш на работа?

— Има и по-лоши неща.

— Съмнявам се.

— На Бети ще й дойде добре една майка.

— Добре ще й дойде торба на главата.

Анджи бързо се изправи на пръсти и притисна устни към врата му. Устните й нежно докосваха кожата му. Усети топлия й дъх, нежните върхове на пръстите, притиснати в раменете му.

Тя каза:

— Обичам те.

Той я изгледа как тръгна по алеята му, вдигнала розовата шина на една страна. Обърна се веднъж да му махне, после седна в колата и потегли.

Тя почти се гордееше с нарезите, осеяли лицето и ръцете й. Сякаш най-после бе открила начин видимо да покаже как се бе чувствала през цялото време. Той не я беше попитал за случилото се в онова мазе, не бе поискал да погледне раните на Майкъл по-отблизо или да преброи колко пъти е бил намушкан. Уил искаше само да я хване, да я вдигне на ръце, да я отнесе горе и да я пази колкото можеше по-дълго.

И поне за няколко часа тя му бе позволила.

Уил не беше сигурен колко дълго стоя там, загледан в празната улица. Отвътре уредбата пееше, а Бети хъркаше на гърдите му, когато един джип спря на алеята на съседката.

Бети се събуди при затръшването на вратата на автомобила. Уил тръгна през двора към жената, която забиваше дървена табела в земята с тока на обувката си.

Той попита:

— Мога ли да ви помогна?

Тя се стресна и сложи ръка на гърлото си.

— Боже, изплашихте ме до смърт.

— Аз съм Уил Трент. — Той посочи към къщата си. — Съсед съм.

Тя гледаше кучето, устните й се свиха от отвращение.

— Мислех, че мама каза, че това нещо е мъртво.

— Бети?

— Да, Бети. Преместихме я в старчески дом.

Уил усети как веждите му се свиха.

— Моля?

— Бети, майка ми. — Жената беше нетърпелива; очевидно не искаше да е тук и съвсем определено не искаше да се обяснява на Уил. — Сега живее в дом. Продаваме къщата.

— Но — понечи да каже Уил, — аз я чувах… — погледна надолу към кучето. — Понякога нощем — започна той, — тя — майка ви — крещеше на някаква Бети.

— Крещяла е на себе си, господин Трент. Никога ли не забелязахте, че майка ми е напълно изперкала?

Той се замисли за среднощното викане, за начина, по който тя понякога спонтанно изпадаше в разнообразни настроения, докато поливаше изкуствените цветя на предната си веранда. Тези неща не се бяха сторили на Уил особено странни, като се имаше предвид ексцентричността на квартала. Трудно беше да се открояваш на улица, където имаше шест хипита, живеещи в боядисана в цветовете на дъгата къща с една спалня; изоставен „Уайнърмобил“^[1] върху трупчета пред църквата на Менонитите; и метър и осемдесет сантиметра висок неграмотен мъж, който разхождаше подобно на играчка куче на ярка розова каишка.

Жената носеше пистолет за пирони, с който прикачи нещо, приличащо на саморъчно направена табела, върху дървен кол — За продан от собственик.

— Ето — каза тя. — Това трябва да свърши работа — след което се обърна към Уил: — Някой ще дойде след около ден да изчисти къщата.

Тя нахлузи обратно обувката си, после хвърли пистолета за пирони в колата.

— Чакайте — рече Уил.

Въпреки това тя влезе в колата си и свали прозореца, докато палеше двигателя.

— Какво има?

— Кучето — каза той, хванал Бети — ако всъщност това беше истинското й име. — Какво да правя с нея?

— Не ми пука — отговори тя и устните й отново се свиха, като погледна кучето. — Майка ми не можеше да понася малкия плъх.

— Тя ми каза да го четкам — каза той, сякаш това щеше да промени мнението й.

— Може би е имала предвид да го разкарате.

— Ама…

Жената стана рязка.

— О, за бога, просто я закарайте в приюта за кучета!

Тя погледна през рамо, даде на задна по алеята, като едва не прегази бягащ за здраве човек. Двамата мъже изгледаха как колата закриволичи по улицата и помете кофата за боклук на Уил.

Човекът се усмихна на Уил и попита:

— Лош ден?

— Да. — Уил не беше толкова учтив, колкото би трябвало, но в момента трябваше да се справи с по-големи проблеми.

Погледна надолу към Бети. Тя облегна глава на гърдите му, насекомоподобните й очи се затвориха наполовина в екстаз, езикът й увисна на една страна и тя се взря в него. Ако беше котка, щеше да замърка.

— Глупости — промърмори той, насочвайки се обратно към къщата си.

Спомни си какво бе казала жената, все още чуваше как пискливият й глас кънти в ушите му. Вътре пусна Бети на земята и тя заприпка по пода, скочи на дивана и се настани на обичайната си възглавничка.

Уил затвори предната врата с тежка въздишка. Един мъж, израснал в сиропиталище, не би завел едно куче в приют за кучета.

Дори то да е чихуахуа.