Карин Слотър
Триптих (40)

Глава тридесет и пета

10:13 ч.

Уил се облегна в стола си, загледан в тъжната гледка, която кабинетът му предлагаше. Вдигна телефона и отново пробва мобилния на Анджи, изчаквайки, докато не се включи гласовата поща, преди да затвори. Опитваше се да й се обади от един час, първо на домашния, после на мобилния. Дори и да беше бясна на Уил, Анджи щеше да вдигне телефона поне за да го наругае и да му каже да спре да звъни.

Беше права поне за едно нещо. Джон Шели не бе казал нито дума, откакто Уил го сложи в колата.

Лео Донъли почука на вратата на кабинета на Уил, отваряйки, преди да му кажат, че може.

— Адвокатът е тук.

— Благодаря.

— Твърди, че е приятелка на сестра му.

Уил се изправи, облече сакото.

— Не й вярваш ли?

Лео подаде на Уил визитка и каза:

— Тя е адвокат по недвижими имоти — снижи глас. — Страхотно изглеждаща лесбийка.

Уил не знаеше какво се очаква да каже. Взря се във визитката за порядъчно дълго време, преди да я тикне в джоба на елечето си.

Лео тръгна до Уил по коридора.

— Трябва да ти кажа, тя си е голяма загуба за нас, мъжете. Нали знаеш какво имам предвид?

Уил не желаеше да води този разговор, затова попита:

— Някога чувал ли си Майкъл да споменава Джон Шели?

— Извършителя? — Лео сви устни, замисли се. — Не.

— Има една жена, която работи в Нравствения — Анджи Поласки.

Устните на Лео се извиха нагоре в знаеща усмивка.

— Да, знам я.

Уил отвори вратата към стълбите. Лео не изглеждаше доволен, че не вземат асансьора за двата етажа надолу към стаята за разпити, но човекът трябваше да е доволен, че Уил не му избива усмивката с юмруци от лицето.

Каза на Лео:

— Детектив Поласки спомена, че преди два месеца Майкъл е предупредил нея и няколко момичета да внимават с престъпник на име Джон Шели.

Усмивката на Лео замръзна на площадката.

— Майк е знаел за този тип преди това?

— Така изглежда.

Лео продължи надолу по стълбите, пръстите му се влачеха по парапета. Той спря на площадката и Уил се обърна.

— Слушай — рече Лео. Надникна над парапета, снижи глас. — Това маце Поласки… Майк я изклати преди време. Той е женен човек, нали знаеш, наистина обича жена си, но няма да откаже да топне чушката, особено на нещо като това. Нали знаеш какво имам предвид?

— Какво се случи?

— Поласки не разбираше правилата. Търсеше нещо малко по-постоянно. Майк се опита да я разкара леко, но тя си има увлечение по него оттогава.

Уил почти се изсмя при мисълта, че някой може да смята, че Анджи иска да има сериозна връзка. Той продължи надолу по стълбите и попита:

— Мислиш, че си измисля ли?

— Мисля, че няма спирачки.

— Аха — съгласи се Уил. — Но защо ще си измисля нещо такова?

На Лео му трябваха няколко секунди да даде отговор. Накрая сви рамене.

— Жени, нали ги знаеш?

— Ти не ми ли каза онзи ден, че Джина е подала иск за ограничителна заповед срещу Майкъл за това, че я биел?

— Ами… — Лео отново спря. — Да. И?

Уил продължи да върви.

— Ти изглежда не мислеше, че тя си измисля.

— Не — призна Лео. Той потърка брадичката си с палец, издайнически жест, който Уил бе забелязал за минути при първата им среща. Надяваше се, че човекът никога не играеше покер. — Нещата стоят така — рече накрая Лео. — Майк ми се обади снощи и ме попита как върви случаят.

— Той се обади и на мен.

— Какво му каза?

Уил отвори вратата на втория етаж.

— Вероятно същото като теб. Нямаме с какво да продължим.

— Да, но после аз му споменах, че си ме помолил да извадя списък на сексуалните престъпници. Той се заинтересува живо от това. Каза, че било брилянтно, мамка му. — Лео се усмихна на Уил полуизвинително. — Не мисля, че ще те обидя, като ти казвам, че преглеждането на тези досиета си беше последен шанс.

Уил кимна. Шели присъстваше в неговата група от регистрирани престъпници, но в документа липсваха подробностите, изнамерени от Карълайн за него. Ако Анджи не бе помолила Уил да провери човека, тогава Шели вероятно все още щеше да е на свобода по улиците. Разбира се, поначало Майкъл Ормуд беше онзи, който бе казал на Анджи за Шели.

Крачката на Лео беше по-малка от тази на Уил. Стараеше се да не изостава, докато вървяха по коридора, казвайки:

— Мисълта ми е, че Майкъл работи това почти толкова дълго колкото мен. Знае също, че е малко вероятно… — Уил забави крачка. — А знае и че някаква си проститутка наркоманка, живееща там, няма начин да поддържа спретнат дома си.

Уил спря, мислейки, че може да е подценил Лео Донъли.

Детективът рече:

— Бих си заложил лявата ръка, че мястото е било основно почистено, преди да стигнем там.

— Спомена ли това на Майкъл?

— Скара се с мен — призна Лео. — Майк обикновено е приветлив човек, нали знаеш? Но наистина се ядоса, когато казах, че мястото е било почиствано. Отказа дори да го включи в доклада си.

— Може просто да е бил внимателен.

— Внимателен си, когато пропуснеш факта, че си намерил собственото си име в малкото черно тефтерче на кучката, а не когато забележиш, че някой е изтъркал мястото с няколко литра почистващ препарат.

Уил тикна ръце в джобовете си.

— С какво се занимаваш сега?

Лео сви рамене.

— Имам два-три други случая, по които работя. Защо?

— Имаш ли нещо против да отидеш до дома на Майкъл?

— За какво?

— Да го посетиш — каза Уил. — Да се увериш, че е добре.

— Трябва да кажа — започна Лео, — заради начина, по който се държи, изобщо не ми пука по никакъв начин дали той е добре, или не.

— Просто го провери — настоя Уил, поставяйки ръка на рамото на Лео. — Искам да знам къде се намира.

Лео втренчи поглед нагоре към него за няколко секунди, после кимна.

— Разбира се — рече накрая. — Добре.

Уил постави ръка на дръжката на вратата към стаята за разпити, но не я отвори. Затвори очи, опитвайки се да се концентрира. Докато се намираше в тази стая, не можеше да мисли за Анджи или Майкъл, или Джасмин или за нещо друго, което щеше да го разсее от играта. Джон беше мишената и Уил нямаше да се задоволи с нищо по-малко от попадение в десетката.

Той почука веднъж на вратата и влезе, без да чака да го поканят. Джон Шели седеше на масата. Адвокатката му се беше навела към него, хванала двете му ръце в своите.

Те бързо се разделиха, когато Уил влезе в стаята.

Уил каза:

— Извинявам се, че ви прекъсвам.

Жената се изправи. Гласът й беше силен, възмутен. Може и да се беше специализирала в недвижими имоти, но все пак си беше адвокат.

— Арестуван ли е клиентът ми?

— Аз съм специален агент Уил Трент — каза й той. — А вие сте?

— Катрин Кийнън. Можете ли да ми кажете защо клиентът ми е тук?

— Мисля, че вие сте адвокат по недвижими имоти — каза Уил. — Вие ли представлявате господин Шели?

Очите й се присвиха.

— Той арестуван ли е, или не?

Уил тръгна да седне, питайки:

— Имате ли нещо против?

— Детектив, не ми пука дали ще седите, или стоите, или ще левитирате във въздуха. Просто спрете да ме мотаете и отговорете на въпроса ми.

Джон погледна надолу към масата, но не и преди Уил да забележи усмивката му.

— Добре — Уил седна срещу тях и каза на адвоката, — но ако нямате нищо против, аз съм специален агент Трент. Детективите работят в местното полицейско управление. Аз съм от щатските власти. Бюро за разследване Джорджия. Вероятно сте ни виждали по новините?

Кийнън очевидно не разбираше разликата, но Джон явно осъзнаваше какво означава това. Щатът правеше нещата по-напечени. Или местните не можеха да се справят със случая, или престъплението влизаше в няколко юрисдикции.

Джон каза:

— Няма да отговарям на никакви въпроси.

Уил му каза:

— Чудесно, господин Шели. Аз нямам въпроси към вас. Ако имах, може би щях да ви попитам нещо като: „Къде бяхте вечерта на 3 декември миналата година?“. Или може би щях да попитам за тринадесети октомври. — Ако датите означаваха нещо за Джон, той не се издаваше. Уил продължи: — После можеше да стана любопитен за миналата неделя. — Ето, имаше реакция. Уил продължи още малко. — Би трябвало да помните този ден заради Суперкупата. И следващия ден, шести. Беше понеделник. Може би щях да ви попитам къде сте били миналия понеделник.

Кийнън каза:

— Той не е длъжен да отговаря на никой от въпросите ви.

Уил заговори директно на Джон.

— Трябва да ми се довериш.

Джон гледаше Уил, както се гледа празна стена.

Уил се облегна на стола си и им изреди всичко.

— Имам мъртва проститутка, мъртва тийнейджърка и две малки момичета на север оттук, които се опитват да решат как ще живеят остатъка от живота си с отхапани езици.

Уил гледаше адвокатката, когато каза това. Тя нямаше толкова практика като Джон, не се бе научила да крие емоциите си твърде добре.

Уил продължи:

— Имам също и липсващо младо момиче. Името й е Джасмин. На четиринадесет. Живее в Грейди с малкия си брат Седрик. Миналата неделя бял мъж с кестенява коса й е платил двадесет долара, за да се обади по телефона.

Джон стисна ръце на масата.

— Странното е, че този мъж й е дал десет цента да се обади. — Уил спря за момент. — Не мисля, че обществените телефони са стрували десет цента от хиляда деветстотин осемдесет и пета година насам.

Джон си играеше с ръцете.

Уил каза на адвокатката:

— Госпожо Кийнън, това е въпросът, който постоянно изниква: Откъде Джон Шели познава Майкъл Ормуд?

Тя буквално ахна при името.

— Кати — предупреди Джон.

Уил обясни ситуацията.

— Миналия понеделник едно петнадесетгодишно момиче умря. Някой й е отрязал езика. Не мога да спра да мисля, господин Шели, че преди двадесет години вие сте отрязали езика на едно друго малко момиче.

Кийнън не можеше повече.

— Не е бил отрязан.

— Кати — рече Джон. — Изчакай отвън.

— Джон…

— Моля те — каза й той, — просто изчакай отвън. Опитай се да намериш Джойс.

Тя очевидно не искаше да си тръгва.

— Моля те — повтори той.

— Добре — каза му тя. — Но ще бъда точно отпред.

— Всъщност — започна Уил, изправяйки се, — не можете да чакате в коридора, госпожо Кийнън. Правителствена сграда, терористи, нали знаете как е. — Той й отвори вратата. — Има стая за адвокати един етаж по-надолу, точно до машината за закуски. Можете да се обадите по телефона оттам, може би да хапнете нещо.

Тя хвърли убийствен поглед на Уил, докато излизаше от стаята. Нейното тръгване покачи напрежението, вместо да го намали.

Уил не бързаше да затвори вратата и да седне обратно. Кръстоса ръце на гърдите, очаквайки Джон Шели да проговори. Изминаха поне пет минути в тишина. Уил изчака още малко, после реши да отстъпи.

— Откъде познавате Майкъл?

Юмруците на Джон все още бяха стиснати на масата, а пръстите преплетени.

— Какво каза той?

— Не питам него. Питам вас.

Джон насочи в поглед целия си гняв директно към Уил.

Уил попита:

— Джойс сестра ли ви е?

— Не я намесвайте.

— Трябва да е било трудно през всичките тези години. Вие да сте в затвора, а тя да е отвън.

— Тя знае, че не съм го направил.

— Това трябва да го е направило още по-трудно.

— Престанете с тези психологически глупости.

— Просто бях любопитен какво ли е било.

— Какво е било? — повтори Джон и малко от гнева му започна да излиза на повърхността. — Какво е било семейството ми да бъде разрушено, майка ми да отиде преждевременно в гроба? Какво е било да бъда третиран като някакъв шибан парий от собствения си баща? Какво мислиш, човече? Какво, мамка му, мислиш?

Думите на Джон увиснаха във въздуха, гласът му кънтеше в ушите на Уил. Какво си мислеше Уил? Мислеше си, че парченцата най-после си идват по местата.

Той каза:

— Искам да направите нещо за мен.

Раменете на Джон се надигнаха в уклончив жест.

Уил беше запазил копие от писмото на Алиша Монро в джоба си, нещо като талисман да му помага със случая. Той разгъна хартията, плъзна я по масата към Джон.

— Бихте ли ми прочели това, моля? На глас, ако обичате.

Мъжът го изгледа странно, но любопитството победи. Той се наведе над масата, не докосна хартията, преди да я прочете за себе си.

Джон вдигна поглед към Уил, объркан.

— Искате да прочета това на глас?

— Ако нямате нищо против.

Джон си прочисти гърлото. Очевидно не знаеше какво става, но Уил го прие като знак на доверие, когато мъжът всъщност започна да чете.

— „Скъпа мамо“ — започна Джон, но Уил го спря.

— Съжалявам. Трети ред — каза той. — Ако можете да започнете оттам.

Джон отново му хвърли поглед, който казваше, че ще позволи на Уил единствено това.

— Библията казва, че греховете на родителите се прехвърлят върху детето. Аз съм отхвърлената, низшата, която може да живее единствено с другия Парий, заради твоите грехове. — Той спря, взрян в думите, сякаш знаеше, че пропуска нещо, което е точно под носа му.

Джон попита:

— Коя е Алиша?

— Алиша Монро — каза му Уил и изражението на лицето на Джон му показа всичко, което искаше да знае. — Разговарях с майка й вчера сутринта. Трябваше да й кажа, че дъщеря й е мъртва.

Джон преглътна видимо.

— Мъртва?

— Алиша Монро е била изнасилена. Пребита. Езикът й е бил отхапан.

— Бил е… — прошепна Джон, повече на себе си. Вдигна писмото и се взря в думите на Алиша до майка й.

— Два пъти е написала „парий“ — каза Уил, знаейки, че сега е единственият шанс да накара Джон да му се довери. — Първия път е използвала малко „п“. Вторият път го е направила голямо. Пария, не париите. Имала е предвид един човек, а не група.

Очите на Джон минаха по страницата и Уил знаеше кой ред чете. Низшата, която може да живее единствено с другия Парий.

Уил се наведе напред над масата, привлече вниманието на Джон.

— Кой е Парият, Джон?

Той все още зяпаше писмото.

— Не знам.

— Това е някой, когото Алиша е познавала по онова време. Някой, с когото трябва да живее сега. — Телефонът на Уил звънна в джоба му, но той го пренебрегна. — Искам да ми кажеш кой е Парият, Джон. Искам да го чуя от теб.

Джон знаеше отговора, беше го разбрал. Уил го виждаше в очите му.

Мъжът каза единствено:

— Звъни ви телефонът.

— Не се безпокой за това — каза Уил. — Кой е Парият?

Той поклати глава, но Уил виждаше, че е точно на ръба.

— Кажи ми за какво говори тя.

Телефонът продължаваше да звъни. Уил не се помръдна да го спре. Видя как Джон започна да се съвзема, звъненето действаше като някакъв предупредителен звънец, напомнящ на престъпника да си държи устата затворена.

— Джон — подкани го Уил.

Джон се изправи, смачка бележката и я хвърли в лицето на Уил с вик:

— Казах, че не знам!

Уил се облегна назад на стола, проклинайки Анджи, задето точно сега бе решила да му върне обаждането. Отвори си телефона и попита:

— Какво?

— Трент — рече Лео Донъли. — Аз съм пред дома на Майк.

— Задръж — каза Уил, после притисна телефона към гърдите си и каза на Джон. — Ще изляза навън за момент да проведа този разговор, нали?

Джон поклати глава.

— Както и да е.

Уил излезе от стаята, постави телефона на ухото си със затварянето на вратата.

— Какво има, Лео?

— Отидох до къщата на Майк, както ми каза.

Уил усети искрица гняв. Джон тъкмо щеше да се пропука. Ако глупавият телефон не беше звъннал, сега той щеше да му разказва цялата история.

— Чукам аз на вратата, като знам, че Майк е вкъщи, защото виждам колата му на улицата.

Уил се облегна на стената, усещайки как безсънната нощ започва да му се отразява.

— И?

— Никакъв отговор, но после спира една патрулка на полицията от Декалб с Джина зад тях. Джина е съпругата, нали така? Извикала ги е за защита, докато си прибере някои неща от къщата.

— Добре.

— Тя дава на заден по алеята и не е като да мога да се метна в някой храст, така че отивам при нея и я питам как върви. Тя ме поглежда, сякаш съм лайно в закуската й; предполагам смята, че съм приятелче на Майкъл.

Уил се замисли за Джон, който седеше в стаята за разпити.

— Ще ми кажеш ли нещо съществено?

— Мислиш, че се бъзикам с теб ли, малкия? Имам поне десет години стаж повече от теб.

— Прав си — отстъпи Уил, облягайки се на стената, чудейки се колко време ще отнеме това. — Продължавай.

— И така — продължи Лео. — Декалб не са щастливи да ме видят, нали? Очевидно Майк е шикалкавил пред тях за мъртвата съседка. Не е искал да говори с тях, не е искал да даде показания, не им е позволил да погледнат в къщата му.

Сега вече имаше цялото внимание на Уил.

— По мое мнение те са се хванали за обаждането на Джина, за да могат да огледат наоколо.

— И?

— След като разбира, че Майкъл не си е вкъщи, тя не ги пуска в къщата. — Лео добави с известна признателност: — Може да го мрази и в червата, но е съпруга на ченге. Знае, че не трябва да позволяваш на никого да си пъха носа, освен ако нямат документ от съдия.

— Какво пропускам?

— Нека довърша — предупреди го Лео. — Това ченге, Баркли, той е доста вбесен от това. Така че си го изкарва на мен, казва ми да се разкарам от шибаната собственост. — Уил чу как щракна запалка и Лео си запали цигара. — А аз тръгнах по улицата. Свободна страна е, нали така? Баркли не притежава улицата.

Уил си представи сцената. Човек не казваше на ченге да се маха, освен ако не искаше то да му виси на врата през остатъка от живота му.

Лео продължи:

— Мотая се около колата на Майк и се чудя защо е паркирана от другата страна на улицата, а не на алеята му, когато спира една съседка с напазарувани разни неща. Наистина любопитна кучка, но аз я питам къде е Майк и тя казва… — Лео направи пауза, за да си дръпне от цигарата. — Тя казва, че Майк бил тук преди около час. Тя си прибирала пощата, като паркирал колата. Попитал я за колата, паркирана на алеята му.

Уил се отдръпна от стената.

— Каква кола?

— Някаква кола на алеята — отвърна Лео. — Майк искал да знае от колко време е там. Тя му казва пет, може би десет минути, после той просто си тръгва, дори не казва „благодаря“.

— После какво?

— Съседката се прибира вкъщи, взема си списъка за пазаруване и отново излиза. — Лео си дръпна още веднъж. — Само че забелязва, че колата на алеята е обърната в другата посока. Сега е с гръб към гаража. Вижда как Майк стои там и затваря вратата на гаража.

— Мамка му.

— Той й махва, затваря багажника, качва се и заминава.

Затваря багажника, повтори наум Уил. Майкъл бе сложил нещо в багажника.

Уил попита:

— Тя каза ли каква е била колата?

— Черна. Не познава моделите.

Сърцето му вече спря да бие.

— Лео, ченгето още ли е там?

— Аха.

— Колата на Джина все още ли е паркирана с гръб към гаража на алеята?

— Да.

— Искам да отидеш на алеята и да погледнеш под задницата на колата й. Кажи ми дали има масло на асфалта.

— Искаш да ми гръмнат задника ли?

— Трябва да го направиш — настоя Уил, гърлото го болеше от усилието, необходимо му да говори. — Кажи ми дали има някакви пресни петна от масло.

— Боже — промърмори Лео. Уил го чу как издуха струя дим. — Добре, задръж така.

Уил стисна очи, представяйки си как Лео пресича улицата към алеята на Майкъл. Чу се мъжки глас, вероятно ченгето на име Баркли, после няколко изпъшквания, когато Лео трябва да се е напрегнал да се наведе до земята. Още викове от местното ченге, Лео вика в отговор. Накрая се връща на телефона.

— Да, има масло. Не може да е от колата на Джина, защото е обърната на другата страна на алеята…

Уил затвори телефона, тикна го в джоба си и влетя с трясък в стаята за разпити.

Джон го видя и отстъпи, казвайки:

— Какво…

Уил изви ръката на мъжа зад гърба му и блъсна лицето му в стената. Приближи устата си на сантиметър от ухото на Джон, за да се увери, че копелето чува всяка дума.

— Кажи ми къде е той.

Джон извика от болка и се изправи на пръсти.

— Кажи ми къде е — повтори Уил, бутайки ръката още по-високо и усещайки как рамото поддава.

— Аз не…

— Хванал е Анджи, идиот такъв. — Уил изви ръката още по-силно. — Кажи ми къде е.

— Тенеси — прошепна Джон. — Има къща в Тенеси.

Уил го пусна и Джон падна на пода.

— Къде в Тенеси?

Джон тръсна глава, опита се да стане.

— Вземи ме с теб.

— Кажи ми адреса.

Той се подпря да се изправи, потрепвайки от болката в рамото.

— Вземи ме с теб.

— Ще те питам само още веднъж. — След като той не отговори, Уил пристъпи напред към него.

— Добре! — извика Джон и вдигна единствената ръка, която можеше да движи. — „Елтън Роуд“ номер двадесет и девет. Дъктаун, Тенеси.