Карин Слотър
Триптих (38)

Глава тридесет и трета

10 февруари 2006 г., 07:22 ч.

Джон седна на един висок стол в „Емпайър Дайнър“. Беше влязъл през вратата гладен като вълк, но по някаква причина когато храната му пристигна, можа да се насили да си вземе едва няколко хапки. Нервите така бяха свили стомаха му в смъртоносна хватка, докато очакваше животът му да започне.

Бе прекарал по-голямата част от нощта с Кати и Джойс, опитвайки се да измисли план за действие. Кати искаше да отидат в полицията, но ако децата на Шели бяха съгласни за нещо, то беше, че не бива да се вярва на полицията. Майкъл никога нямаше да проговори. Беше прекалено умен да се разкрие. Кредитното извлечение на Джон можеше да повдигне някои въпроси, но отговорите им можеха и да се върнат обратно и да захапят Джон за задника. Накрая бяха решили, че Джойс ще използва контактите си в отдел „Документи“ и ще се опита да разбере къде живее леля Лидия. Чичо Бари бе женен за нея само няколко години преди да умре и не бяха успели да открият нищо под семейното име Карсън. Някъде трябваше да има следа. След като я откриеха, децата на Шели щяха да се изправят срещу Лидия, за да изяснят нейната роля в натопяването на Джон. Тя очевидно вече бе признавала греховете си. Нямаше да я оставят на мира нито за миг, докато отново не дадеше пред тях обяснение — този път официално. Що се отнася до признанието на Джон, той бе разказал на сестра си и на нейната половинка всичко, което се беше случило. Той бе пределно честен с едно изключение. Не им беше казал за съседката на Майкъл. От мисълта за стореното и това колко ниско бе паднал, му се повдигаше. През цялото време Джон бе вярвал, че животното е Майкъл, но в онзи единствен миг, когато бе изникнала възможност, Джон беше толкова садистичен, толкова отмъстителен, колкото братовчед си. За това ли се бе борила Емили? За това ли майка му беше прекарала часове наред в писане в тетрадката си, за да може нейният Джони да излезе от затвора и да осакати едно петнадесетгодишно момиче? За пръв път в живота си Джон се радваше, че майка му вече я няма, радваше се, че никога няма да се наложи да погледне в красивите й очи и да знае, че тя гледа човек, способен на такива зверства.

— Да долея ли? — попита сервитьорката, но вече пълнеше с кафе чашата на Джон.

— Благодаря — промърмори той.

Вратата се отвори, той погледна в огледалото зад бара и вида Робин, застанала с ръце на хълбоците, оглеждайки се за маса. Ресторантът бе доста пълен, затова тя не видя, че той я зяпа.

Джон потисна импулса си да се обърне. Искаше да я извика, да посочи празния стол до него и да я слуша как говори. Но се случваха прекалено много неща. Имаше кръв по ръцете и вина в сърцето си. Той наведе поглед обратно към чашата си, зяпнал тъмната течност, с желанието тя да му покаже бъдещето. Някога щеше ли да има жена в живота му? Някога щеше ли да открие човек, който знае какво му се е случило, какво бе сторил, който да не избяга с писъци?

— Ей, здрасти. — Робин се намести на стола до него. Беше облечена различно. Косата й бе на конска опашка и носеше дънки и тениска вместо обичайното облекло на проститутка.

— Здрасти — отвърна Джон. — В почивка ли си?

— Да — рече тя, обръщайки на обратно чашата за кафе, давайки по този начин сигнал на сервитьорката.

В нея имаше и нещо друго различно, но Джон не можеше да каже какво точно. Нямаше нищо общо с облеклото й или с факта, че не носи тонове грим. Ако я познаваше по-добре, би казал, че е нервна.

Тя каза:

— Понякога мислиш ли си, че мразиш работата си? Че просто трябва да избягаш от дома и никога да не се връщаш?

Той се усмихна. Беше обмислял да избяга от дома си през цялото време, докато беше в „Коустъл“.

— Добре ли си?

Тя кимна, после му се усмихна закачливо.

— Дебнеш ли ме? Първо болницата, а сега тук?

Той се огледа.

— Да не би да притежаваш това място или нещо такова?

— Тук идвам да закусвам редовно.

— Съжалявам — извини се той. — Просто изглеждаше като приятно място да седна за малко. — Имаше пари в джоба си за пръв път в живота си и бе решил да се почерпи.

Тя каза:

— Излъгах те.

— За кое?

— За първата си целувка — рече тя. — Не беше най-добрият приятел на малкото ми братче.

Опита се да се пошегува с това, въпреки че чувствата му бяха наранени.

— Моля те, кажи ми, че не е било с малкото ти братче.

Тя се усмихна, сложи си малко сметана в кафето.

— Родителите ми живееха на бързи обороти — рече тя. — Поне майка ми и когото там чукаше. — Робин вдигна лъжичката и разбърка кафето. — Щатът я лиши от родителски права, когато бях дете.

Джон не знаеше какво да каже. Спря се на:

— Съжалявам да го чуя.

— Да — каза тя. — Бях насам-натам по приемни семейства известно време. Срещнах доста приемни бащи, които бяха наистина щастливи, че под покрива им живее едно малко момиченце.

Джон мълчеше, гледаше я как си бърка кафето. Имаше най-малките ръце на света. Защо ръцете на жените бяха толкова по-привлекателни от тези на мъжете?

— Ами ти? — попита тя. — И ти ли си от разбито семейство?

Бе изрекла думите саркастично. Джон бе срещнал много престъпници, които твърдяха, че са жертва на обстоятелствата, че техните нефункциониращи семейства ги бяха подтикнали към престъпленията. От начина, по който разказваха историите си, човек не би помислил, че са имали избор по въпроса.

— Не — каза й той. — Аз съм от едно напълно нормално семейство. Прекрасна майка, печаща курабийки и водач на скаутите. Малко дистанциран баща, но се прибираше вкъщи всяка вечер и се интересуваше от това, което правя. — Замисли се за Джойс. Може би точно сега бе на телефона и вършеше работа. Не знаеше дали Лидия ще постъпи както е редно, но Джон мислеше, че може да изживее остатъка от живота си, знаейки, че за пръв път от двадесет години Джойс му вярваше.

Робин изтръска два пъти лъжичката си в чашата, после я остави на барплота.

— И какво се случи с теб, Джон? Защо се озова в затвора?

Той сви рамене.

— Лоша компания.

Тя се засмя, но очевидно не мислеше, че е смешно.

— Предполагам, си бил невинен.

Беше го попитала същото преди два дни в болницата и той й бе дал стандартния отговор.

— Всички в затвора са невинни.

Робин мълчеше, втренчена в огледалото зад бара.

— И така — рече той, стараейки се да смени темата. — С кого беше първата ти целувка?

— Първата ми истинска целувка? — попита тя. — Първият тип, когото съм целунала и наистина съм искала да целуна? — Явно се замисли по въпроса. — Срещнах го в един щатски дом за деца — каза тя накрая. — Бяхме заедно в продължение на двадесет и пет години.

Джон духна кафето си, отпи глътка.

— Това е много време.

— Е, да. — Тя отново вдигна лъжичката. — Доста време се чуках с него.

Джон се задави с кафето.

Тя се усмихна, но повече на себе си.

— Скъсахме преди две години.

— Защо?

— Защото, когато познаваш някого от толкова дълго време, когато пораснеш с някого така, просто си твърде… — Тя търсеше думата. — Уязвим — реши тя. — Прекалено уязвим си. Знам всичко за него и той знае всичко за мен. Не можеш наистина да обичаш някого при това положение. Искам да кажа, естествено можеш да обичаш — той е като част от мен, като част от сърцето ми. Но никога не можеш да си с такъв човек по начина, по който ти се иска. Не можеш да го обичаш като любовник. — Тя сви рамене. — Ако наистина ми пукаше за него, щях да го напусна, за да може да си оправи живота.

Джон не бе сигурен как да отвърне.

— Трябва да е бил луд да те остави да си тръгнеш.

— Е, има друго, освен моята страна на историята — призна тя. — Аз съм истинска кучка, в случай че не си забелязал. Ами ти?

Джон се стъписа.

— Аз ли?

— Имаш ли си приятелка?

Той се засмя:

— Шегуваш ли се с мен? Влязох на топло, когато бях на шестнадесет. Единствената жена, която съм виждал там, беше майка ми.

— Ами… — Гласът й заглъхна. — Бил си дете, нали така? Когато влезе в затвора?

Джон усети как челюстта му се стегна. Кимна, без да я поглежда, опитвайки се да не допуска мозъкът му да извади образа на Зебра, онези черно-бели зъби, онези ръце, стегнали се около врата на Джон.

Дори и да беше забелязала, тя не коментира. Вместо това духна в кафето си, отпи и каза:

— Мамка му, студено е.

Джон направи знак на сервитьорката.

— Как сте тук? — попита жената.

— Чудесно, благодаря — каза й Джон, оставяйки я да напълни чашата му с още кафе. Не бе свикнал с толкова много кофеин сутрин и ръцете му се потяха. Или може би просто беше нервен, защото Робин бе тук. Говореше с него сякаш се познаваха. Джон не помнеше някога през живота си да беше разговарял така.

Сервитьорката допълни:

— Кажете ми, ако имате нужда от нещо.

Робин изчака жената да се махне, преди да попита:

— И така, Джон, какво правиш, откакто излезе?

— Свързах се със семейството си — отвърна той. Не можа да не добави: — Издирвах братовчед си. Има някои неща, за които трябва да поговоря с него.

Робин погледна през рамото му към един мъж, седнал сам на масата в ъгъла. Джон погледна отражението на човека в огледалото, чудейки се дали не е някой от клиентите й. Мъжът носеше костюм от три части. Вероятно беше адвокат или семеен лекар.

— Джон? — Той отново погледна към Робин. Тя го изненада с въпроса си. — В какви неприятности си се забъркал?

— Нямам неприятности.

— Каза, че някой те изнудвал.

Той кимна:

— Казах.

— Кой?

Джон обгърна чашата си с ръце. Искаше да й отговори, да й разкаже всичко случило се, но Робин си имаше достатъчно проблеми в живота и без той да добавя към бремето й. Освен това, той не беше толкова оптимистичен относно това, че леля Лидия ще направи правилното нещо, колкото Джойс. Майкъл все пак й беше син, дори и да бе садистичен убиец. Нямаше как да се прецени на какво е способен. Джон не би могъл да се понася, ако нещо лошо сполетеше Робин заради него. Той й каза:

— Не мога те забърквам във всичко това.

Ръката й се отпусна на бедрото му.

— Ами ако искам да се замеся? — Дъхът на Джон спря, когато тя премести ръката си по-нагоре. — Знам, че ти си добър човек.

Той отвори уста, за да може да диша.

— Може би ти не трябва да…

— Знам, че нямаш с кого да разговаряш — рече тя, а ръката й бе плътно на крака му. — Просто искам да знаеш, че можеш да говориш с мен.

Той поклати глава и прошепна:

— Робин…

Тя разтърка напред-назад с ръката си.

— Минало е доста време, а?

„Никога“, помисли си Джон. „Никога не се бе случвало.“

— Искаш ли да отидем някъде да поговорим?

— Аз… — Не можеше да мисли. — Нямам никакви пари да…

Тя се премести по-близо до него.

— Казах ти, не съм на работа.

Ако ръката й се преместеше по-нагоре, щеше да му се наложи да поиска кърпа от сервитьорката. Стисна здраво очи, опитвайки се да събере малко сила.

Той постави ръка върху нейната.

— Не мога.

— Не ме желаеш?

— Няма жив човек, който да не те желае — каза той, мислейки си, че никога не са били изричани по-истински думи. — Пука ми за теб, Робин. Знам, че е глупаво. Знам, че дори не те познавам. Но не мога да те замесвам в моите проблеми, разбираш ли? Вече пострадаха прекалено много хора. Ако нещо ти се случи, ако и ти пострадаш… — Той разтърси глава. Не можеше да понесе мисълта за това. — Когато това приключи — каза той. — Когато това приключи, ще те намеря.

Робин беше отдръпнала ръката си. Тя вдигна чашата до устните си и повтори въпроса.

— Кой те изнудва, Джон?

Тонът й се беше променил. Не можеше да каже точно как, но му напомни за пазачите в затвора, начина, по който задаваха въпроси, знаейки, че трябва да им отговориш или ще те хвърлят в дупката.

Той каза:

— Скоро всичко ще се разреши.

— Как така?

— Просто се грижа за това — каза й той. — Не мога да кажа нищо повече в момента.

— Нищо ли няма да ми кажеш?

— Не — рече й той.

— Сигурен ли си, Джон?

Беше толкова сериозна. Той й се усмихна въпросително и каза:

— Да говорим за нещо друго.

— Трябва да говориш с мен, Джон. Не можеш ли да си открит с мен?

Косъмчетата на врата му се изправиха.

— Не ми харесва накъде вървят нещата.

Робин остави чашата си. Изправи се, изражението й стана сурово.

— Опитах се да ти помогна. Помни го.

— Хайде де — рече той, без да знае къде бе сгрешил. — Робин…

Усети на рамото си ръка, погледна и видя мъжа в костюма от три части застанал зад него.

Джон попита:

— Какво става?

Мъжът погледна Робин, така направи и Джон.

— Съжалявам, Джон — каза тя и явно наистина съжаляваше, но той не знаеше за какво. Тя бръкна в чантата си и измъкна портфейла. Глупаво, но му хрумна, че смята да плати сметката. Отвори уста да й каже да не се притеснява, но после видя златистия проблясък, когато отвори портфейла със значката.

Сякаш не можеше да го види и сам, тя му каза.

— Аз съм ченге.

— Робин…

— Всъщност Анджи. — Мъжът зад него стисна ръка върху рамото на Джон. — Нека го направим навън.

— Не… — Джон усети как тялото му започна да се тресе, мускулите му се втечниха.

— Навън — нареди тя, ръката й се мушна под неговата, принуждавайки го да стане.

Вървеше като инвалид, облегнат на нея, докато мъжът отваряше вратата. Ченгетата в Декатур бяха направили същото с него, когато го бяха извлекли от спалнята му. Бяха го смъкнали по стълбите към предния двор и го бяха закопчали пред целия квартал. Някой беше изпищял и когато погледна назад, видя, че е майка му. Емили бе паднала на колене, Ричард дори не се опита да я вдигне, докато тя хлипаше.

Слънцето на паркинга пред ресторантчето беше ярко и Джон примигна. Осъзна, че се задъхва. Затворът. Водеха го към затвора. Щяха да му вземат дрехите, да го съблекат, за да го претърсят, да му вземат отпечатъци, да го хвърлят в килия с куп други мъже, които само чакаха Джон да се появи обратно там, чакаха да му покажат какво точно мислят за един престъпник, изнасилвач на деца, който не можеше да издържи навън.

— Уил. — Тя говореше на мъжа зад Джон. — Недей.

Джон видя сребристите белезници, които мъжът държеше в ръка.

— Моля… — успя да каже Джон. Не можеше да диша. Коленете му се огънаха. Последното нещо, което видя, беше как Робин пристъпва напред да го спре да не падне.