Карин Слотър
Триптих (34)

Глава двадесет и девета

11:31 ч.

Уил седеше зад бюрото си, заслушан в записа на Анджи, която четеше писмото, написано от Монро до майка й. Беше го слушал достатъчно пъти и го знаеше наизуст, но искаше да слуша гласа й, интонацията. Понякога гледаше писмото, докато слушаше думите, опитвайки се да ги следи. Анджи мразеше да чете на глас и тонът й го показваше. Уил си помисли, че ако можеше да чете толкова добре, колкото нея, щеше да чете на висок глас през цялото време.

Измъкна слушалките от ушите си и отново се върна към диаграмата, която рисуваше наум. Уил виждаше нещата в картинки, като рисунки за сюжет на филм. Изникна му лицето на Джасмин Алисън. Все още липсваше информация. Полицията на Атланта търсеше, но Уил не беше сигурен, че го приемат толкова сериозно, колкото му се искаше. А дори и да беше така, къде щяха да търсят? Имаше милион места, където можеше да скриеш малко момиче — и още милион, ако не беше задължително да диша, докато го правиш.

Майката ва Алиша Монро не си беше вкъщи; беше се обаждал няколко пъти тази сутрин, докато най-накрая бе вдигнала прислужницата и му бе казала, че госпожа Монро ще се върне най-рано на обяд. Уил се беше обадил в Декалб и откри, че няма нищо ново по случая със Синтия Барет. Дори беше изпратил съдебен екип обратно в Грейди да претърсят уличния телефон. Имаше само седем монети от по двадесет и пет цента в телефона и на никоя нямаше използваеми отпечатъци.

Нямаше следи, нямаше улики, по които да тръгне. Имаше единствено писмото и слабата надежда, че Мириам Монро ще знае нещо.

Лео Донъли почука на вратата на Уил, след като я отвори.

— Ей, човече.

Уил тикна диктофона и слушалките в бюрото на чекмеджето.

— Какво става?

— Имаш ли минутка?

— Естествено.

Лео затвори вратата и седна на стола до бюрото на Уил. Той се огледа в стаята, очевидно нервен.

— Хубаво местенце си имаш.

Уил се огледа, чудейки се дали детективът не беше саркастичен. Кабинетът беше толкова малък, че Уил бе бутнал едната страна на бюрото до стената, така че да не му се налага да се катери по него, за да излезе.

Лео потърка длани в евтините си панталони и погледна през прозореца. Човекът изглеждаше в шок.

Уил повтори:

— Какво става?

— Тъкмо говорих с Гриър. Той е лейтенантът ми, нали така?

— Да. — Уил бе срещнал лейтенанта в понеделник, когато бе поискал да бъде допуснат в случая Монро.

Тонът на Лео все още беше недоверчив.

— Току-що е получил колегиално обаждане от Декалб. Джина е поискала ограничителна заповед за Майк.

— Джина Ормуд? — Уил се надигна напред в стола си. — Какво е посочила като причина?

— Натрошеното си лице. — Лео подпря лакът на бюрото и облегна глава на ръката си. — Гриър не е виждал снимките или нещо друго, но ченгето, което е взело показанията, каза, че била доста зле.

Детективът очевидно беше потресен. Уил се беше сетил, че с изключение на Майкъл, Лео няма много приятели в полицията. Дори и да бе близък с някои от тях, човек не предаваше приятелите си. Това все пак не обясняваше защо бе дошъл при Уил.

Той потърка брадичка с палец.

— Баща ми налагаше мама. Гледах го, като бях дете.

— Съжалявам да го чуя.

— Мислех си, че го познавам — рече Лео, имайки предвид Ормуд. — Това излиза от границите, нали знаеш? Първо си мислех, че може би кучката си измисля, но после се обадих на Майкъл и… — Гласът му се снижи. — Опита се да го обърне на шега, каза, че било голямо недоразумение, че щяла да оттегли иска си, измислила си го била да му върне, задето работел толкова много. — Устните на Лео се изкривиха на една страна, сякаш обяснението все още не го устройваше. Мъжът беше ченге далеч по-дълго от Уил и вероятно беше чувал същото това оправдание от купища съпрузи насилници.

Лео продължи:

— После започнах да го притискам, да го питам какво става. Джина е добро момиче, да знаеш. Много е умна. Не я виждам да го тормози просто за майтап. — Лео погледна Уил, после обратно навън през прозореца. — Каза ми да си гледам шибаната работа.

Лео очевидно бе приел това като признание за вината. Уил го прие като доказателство, че Майкъл си вдигаше телефона единствено когато повикването бе от някого, с когото искаше да говори.

— Както и да е. — Лео се обърна обратно към Уил, коленете му удариха бюрото. Изпсува няколко пъти преди да каже: — Реших да мина да те осведомя за новото по случая Монро.

— Нещо ново?

— Сводникът й бил застрелян тази сутрин.

— Бейби Джи?

— Два в корема, един в главата. Докторите казват, че е въпрос на време да умре. Няма мозъчна активност.

— Хванали ли са извършителя?

— Двама от братовчедите му, и двамата по на петнадесет. Бабата на Джи видяла всичко през прозореца си. — Лео сви леко рамене. — Не че казва каквото и да е. Но и двамата си признаха, така че нямаме много нужда от нея. Все пак човек би решил, че трябва да е по-разстроена, след като внукът й е мъртъв.

Уил се сети за Седрик.

— Бил ли е ранен някой друг?

— Не, това е било между бандите. Казаха, че Джи ги пренебрегвал, не им показвал уважение. — Лео отново потърка брадичка. — Мамка му, откога уважението се показва, без да се налага да направиш нещо, за да го заслужиш?

— Сигурен ли си, че не е свързано със случая Монро?

— Така изглежда — рече Лео. — Двамата са с един адвокат, някакъв шибаняк от Бъкхед, който изкарва пари, като помага на бедните. И двамата ще излязат след десет години, максимум.

— Може би — каза Уил, мислейки си, че Лео е повече от прав. — Получи ли меморандума, който разпратих за Джасмин Алисън?

— Изчезналото черно момиче? — потвърди той. — Сложи й руса перука и може би ще се появи във вестника.

Уил не хареса сарказма. Мислеше си за нещо друго.

— Можеш ли да ми намериш списък на наскоро освободените сексуални престъпници?

— Колко скоро?

Преди четири месеца петнадесетгодишната Джули Купър бе брутално изнасилена, езикът й бе прехапан на две. Не можеше да се каже колко дълго нападателят бе действал незабелязан. Каза на Лео:

— Нека се върнем поне осем месеца назад.

— Само Атланта или и областта?

— Областта — каза Уил, наясно, че току-що е утроил работата.

— Те поддържат списъка много обновен — изтъкна Лео. — Ще трябва да сравня няколко списъка, да отметна отново затворените, преместените и т.н.

— Оценявам го. — Уил почувства необходимост да добави: — Знам, че е игла в купа сено, но нямаме с кой знае какво да се захванем.

— С теб съм, човече. — Лео се изправи. — Не би трябвало да отнеме повече от около ден да ги събера в един списък. Искаш ли да ти ги оставя на бюрото?

— Би било чудесно.

— Ще взема първата половина — предложи Лео. — Работим по това заедно, нали?

— Така е — съгласи се Уил, въпреки че не считаше Донъли точно за съюзник.

Уил извади мобилния си телефон, след като Лео затвори вратата. Избра номера на Анджи, заслуша се в звъненето, докато чакаше тя да вдигне.

Явно бе познала номера му.

— К’во ста’а?

— Защо съпругата на Майкъл ще подава иск за ограничителна заповед срещу него?

Тя издиша бавно, без да бърза да отговори.

— Защото я бие.

Уил се почувства, сякаш самият той беше пребит.

Тя попита:

— Там ли си?

Не мислеше, че може да изрече думите.

— Той удрял ли те е, Анджи?

— Би трябвало да питаш от колко време са женени.

— Той някога удрял ли те е?

— Не, Уил. Никога не ме е удрял.

— Лъжеш ли ме?

Смехът й беше от онзи странен, неприязнен смях, който използваше, когато искаше да се дистанцира от нещо.

— Защо бих те лъгала, бебчо?

— Сводникът на Алиша е бил застрелян тази сутрин.

— Не бях аз.

— Можеш ли да си сериозна поне за малко?

— Какво искаш да ти кажа, Уил?

— Има едно изчезнало момиче — каза й той. — Името й е Джасмин Алисън. Живее три етажа под апартамента на Алиша. В неделя вечер някой й платил двадесет долара да проведе телефонен разговор с полицията и да каже, че Алиша е нападната. Сега тя липсва.

Тонът на Анджи се промени.

— Кога е била видяна за последно?

— Вчера следобед.

— Имаш ли някакви следи?

— Никакви.

— На колко години е?

— Четиринадесет.

Анджи въздъхна леко.

— Някой там приема ли го на сериозно?

— Да бе, скъсват си задниците да помагат на БРД.

Тя се опита да ги оправдае.

— Имат доста работа за вършене.

— Не казвам, че нямат.

— Бягала ли е преди?

— Два пъти.

— Не е нещо, което бих сложила на първо място в програмата си, ако работех по случаи на липсващи лица. Тийнейджърките бягат постоянно. И двамата го знаем. Сигурно имат по-спешни случаи в момента.

— Положението в дома й не е толкова лошо.

— Хората бягат и по други причини. — Анджи го знаеше добре. Беше бягала толкова пъти, че дори Уил им бе загубил бройката.

Погледна копието, което бе направил на писмото от Алиша до майка й. Беше използвала молив върху лист с редове, така че копието не беше толкова добро. Опита се да различи някои думи, но очите му не можеха да фокусират. Алиша вероятно също бе избягала от дома си.

Анджи предложи:

— Ще поговоря с някои хора, които познавам в центъра, и ще видя дали мога да им подпаля задниците. Може да го приемат по-добре от мен, отколкото от някакъв си духльо от БРД.

— Благодаря.

Уил затвори телефона и погледна дисплея. Време беше да посети майката на Алиша Монро.

 

 

Уил рядко ходеше с колата си на работа, освен ако не знаеше, че ще е сам през деня. Повечето пъти вземаше мотора си, така че който и да му беше партньор трябваше да шофира. Освен когато ходеше на обичайните места — хранителния магазин, местния кубински ресторант и киното — да го постави човек зад волана, означаваше да се изгуби. Накрая се научи да различава пътните знаци, но само за сметка на колите зад него. Картите с дребния им шрифт можеха с еднакъв успех да са написани и на суахили, а когато наистина се объркаше, което обикновено ставаше при надуването на клаксоните, Уил бързо забравяше къде е ляво и къде дясно.

Шофирането до къщата на Мириам Монро си беше тест за търпение. Уил пренебрегна ядните погледи и гадните викове, докато бавно се насочи нагоре по „Декалб авеню“. Семейство Монро живееха в Декатур, близо до колежа „Агнес Скот“, малък, скъп район със стари викториански постройки и къщи, за които повечето хора можеха само да си мечтаят. За щастие кварталът не беше голям и с малко проби и грешки, той успя да намери къщата, преди да се свечери.

Уил настъпи спирачката, когато пое по разклонението през железопътната линия към „Колидж авеню“. Опита се да не го приема много навътре, когато една кльощава стара жена в син кадилак профуча покрай него, размахала юмрук във въздуха.

С огромно усилие Уил бе успял да изхвърли Анджи от мислите си. Трябваше да мине през случая от началото, за да види дали нямаше нещо пропуснато. Трябваше да има някаква подробност, някаква улика, която просто не беше уловил.

„Пейсли авеню“ номер тридесет и две представляваше величествен стар дом, обкръжен отвсякъде с веранда и огромни плачещи върби, разпростиращи клоните си над предния двор. В основата си къщата беше тухлена, а в горната част беше от боядисани в тъмен цвят летви. Покритият с плочи покрив беше затрупан с борови иглички и при огромния брой дървета в двора Уил си представи постоянната борба на семейство Монро да поддържа улуците чисти.

Той паркира колата си на улицата и провери още два пъти пощенската кутия, разчитайки името М-О-Н-Р-О, изписано с удебелени черни букви. Все пак провери номера на улицата с адреса на плика.

Звънецът на вратата беше от старомодните и представляваше истинска камбана, монтирана по средата на тежката входна врата. Уил разтръска метала и чу как високият звън прокънтя в къщата.

По плочките се чуха стъпки; женски, както и кучешки.

— Здравейте?

Уил прие, че нечие предпазливо око е притиснато към шпионката на вратата. Беше добър квартал, но все пак достатъчно близо до Атланта и затова жителите внимаваха с отварянето на вратите на непознати.

— Аз съм агент Уил Трент от Бюрото за разследване в Джорджия — каза Уил, вдигайки документите си. — Търся Мириам Монро.

Последва колебание, може би въздишка, после ключалката се завъртя и вратата се отвори.

Мириам Монро изглеждаше точно като дъщеря си. Поне дъщеря й щеше да изглежда така, ако беше водила различен живот. Докато Алиша беше недохранена, почти като скелет, майка й бе здрава жена, с дълга къдрава коса и открит поглед, който сякаш подканваше хората. Бузите й горяха, очите искряха и въпреки че устните й бяха присвити, когато гледаше Уил с предпазливо изражение, изчаквайки го да говори, той знаеше, че е тип жена, която търси положителното в живота.

Той погледна надолу към черния пудел, застанал в краката й, после обратно към жената.

— Дойдох заради дъщеря ви.

Ръката й се вдигна към гърдите. Тя сграбчи вратата да се задържи.

— Ашли…

— Не — увери я той и се протегна да я задържи. Никога не беше смятал, че тя има повече от една дъщеря. — Алиша — рече й. — Дойдох заради Алиша.

Тя примигна няколко пъти, гледайки объркано.

— Какво?

Самият Уил също се чувстваше объркан. Погрешно ли беше разчел кутията? На грешната улица ли се намираше?

— Вие сте Мириам Монро, нали?

Тя кимна. Кучето излая, усещайки неприятности.

— Съжалявам — извини се Уил на жената. — Казаха ми, че имате дъщеря на име Алиша.

— Аз имах дъщеря — съгласи се тя. Гласът й бе далечен, сякаш беше загубила детето си преди много време, което според следващите думи показваше и как се чувстваше. — Алиша ни напусна, когато беше тийнейджърка, полицай. Не сме я виждали от близо двадесет години.

Уил не бе сигурен какво да каже.

— Може ли да вляза?

Тя се усмихна и отстъпи назад от вратата, като нежно премести кучето с крак.

— Забравих за възпитанието.

— Няма нищо — увери я Уил, мислейки си, че независимо колко пъти го правеше, никога нямаше да може да предрече как ще реагира един родител на новината, че е загубил детето си.

Тя предложи:

— Да влезем в салона?

Уил се опита да не зяпа фоайето, най-голямото, което беше виждал в частен дом. Едно огромно стълбище се извиваше до горния етаж, а над главата му подрънкваше полилей, който сякаш беше от някоя опера.

— Взехме го от Болоня — обясни Мириам, водейки го към съседната стая. — Съпругът ми Тобиас е аматьор колекционер.

— О — рече Уил, сякаш това вече даваше идеално обяснение. Замисли се за домовете, които бе посетил през последните няколко дни — за двете опърпани стаи на Алиша, за претъпкания апартамент, където Елинор Алисън отглеждаше внуците си. Това си беше замък, чисто и просто. От дебелите килими по пода до пъстроцветното африканско фолклорно изкуство по стените, това беше място, където човек живееше, ако парите не бяха проблем.

Мириам се облегна в един удобно изглеждащ стол, а кучето се настани в краката й.

— Желаете ли лимонада?

— Не, благодаря ви — каза й Уил, сядайки на дивана. Възглавничките бяха твърди и той предположи, че не ползваха тази стая често. Зачуди се дали огромното пиано, тикнато под еркерния прозорец, не беше само за показност. Зачуди се също и какво, по дяволите, вършеше. Уил отдавна бе научил, че съобщаването на новината на родителя, че детето му е мъртво, трябва да е бързо. Бавенето само правеше нещата по-трудни, когато най-после информацията бъдеше съобщена. Уил не беше най-добрият приятел на Мириам Монро; работата му беше просто да й каже истината и после да си тръгне. Така че, защо не го правеше? Може би защото имаше нещо успокояващо в гласа на жената, в присъствието й. Лицето й спокойно можеше да стои като илюстрация в речниците под думата „майка“. Когато Уил беше дете, той приемаше, че черните хлапета бяха повече обичани от белите, по простата причина че от около стоте деца в дома, имаше само две афроамериканчета. Странно как ти се набиваха стереотипите в главата, когато си малък.

— С какво мога да ви помогна? — подкани го тя. Гласът й беше много културен и тя успя да си погледне часовника, без да изглежда нетърпелива.

— Съжалявам, че ви изплаших. Приех, че жената, с която говорих по телефона по-рано, ви е казала, че съм звънял.

— Тя спомена, че някой се е обаждал, но не очаквах полицай на прага си.

— Съжалявам — повтори Уил, изваждайки тефтерче и химикалка. Използваше това за шоу, най-вече да покаже на хората, че им обръща внимание. Беше натиснал копчето на диктофона, когато извади химикалката от вътрешния си джоб. Той каза: — Не изглеждате изненадана, че съм тук да говорим за Алиша.

— Предполагам не. Алиша си избра живот, с който баща й и аз не бяхме съгласни. Сигурна съм, че няма да се изненадате да научите, че вие не сте първият полицай, почукал на вратата ни. — Тя се усмихна, но в маниерите й имаше нещо по-предпазливо. — Ако смятате, че можем да ви отведем до нея, съжалявам да кажа, че не можем.

Въпреки или може би заради спокойствието на жената, Уил знаеше, че това нямаше да е лесно.

— Къде е съпругът ви сега?

— Чете лекция в Ню Йорк — обясни тя. — Той специализира в здравословни проблеми, засягащи жените.

Уил надраска нещо в тефтера си.

— Разбирам.

— Смятате за иронично, че мъж, посветил живота си да помага на жените, има дъщеря, която е проститутка и наркоманка.

— Да — призна Уил. — Така е.

Тя се облегна в стола си, явно облекчена, че са изяснили това.

— Направихме всичко по силите си да се опитаме да помогнем на дъщеря си.

— Сигурен съм в това.

— Наистина ли? — попита тя, сякаш искаше да го хване неподготвен. — Похарчихме хиляди долари за лечение, семейна терапия, индивидуална терапия. Направихме всичко, което мислехме, че би й помогнало. — Тя сключи ръце в скута си. — Простичкият факт бе, че Алиша не искаше помощ. Започна да бяга от вкъщи, преди да навърши тринадесет.

Уил повтори като ехо нещо, казано от Анджи за момичето.

— Не можеш да помогнеш на някой, който не иска да му бъде помогнато.

— Вярно е — съгласи се майката. — Имате ли деца?

— Не, госпожо. Нямам деца.

— Това е най-прекрасната благословия давана ни от Господ, способността ни да дадем дете на света. — Тя протегна ръце, държейки въображаемо бебе. — Държиш ги в ръце за пръв път и са по-ценни от злато. Всеки твой дъх след това е единствено за детето ти. Разбирате ли какво казвам?

Уил кимна, усещайки в гърдите си такава празнина като тази в ръцете й. Помисли си, че дори собствената му майка да го бе държала, тя очевидно не бе имала проблем скоро след това да го даде на някого другиго.

Мириам продължи:

— Алиша се замеси с това момче. — Той видя как миглите й се овлажниха от сълзи. — Аз израснах бедна, както и доктор Монро. Все пак и двамата знаехме стойността на доброто образование и работихме много, за да се възползваме от възможностите, за които други хора се бяха борили, дори умирали.

Той се опита да направи комплимент.

— Очевидно сте успели.

Тя му хвърли поглед, който говореше, че и двамата знаеха, че материалните неща едва ли са мярка за успеха.

— Мислехме, че като отгледаме децата си тук, в този квартал, това ще ги предпази. Декатур винаги е бил един малък оазис.

— Наркотиците винаги намират начин да влязат в дадена общност.

— Предполагам, че е така — допусна тя. — Искахме много повече за нея. Човек живее чрез децата си. Боли го с тях, диша с тях, когато може. — Тя каза на Уил: — Но Алиша избяга с мъж, когото срещна в една лечебна институция. Няколко седмици по-късно я арестуваха с обвинение за наркотици. Алиша влезе в затвора, а мъжът изчезна, вероятно си е намерил друго глупаво момиче.

Когато Уил започна работа в БРД, той се изуми, като разбра колко жени свършваха в затвора, защото гаджетата им ги бяха пратили на някоя сделка, убеждавайки жените, че ченгетата са по-снизходителни към нежния пол. Затворът беше пълен с млади момичета, които си мислеха, че са влюбени.

Мириам прекъсна мислите му.

— Доктор Монро и аз осъзнахме постепенно, че пристрастяването към наркотиците е смъртоносна болест. Това е рак, който изяжда семействата живи. — Тя стана, прекоси стаята и стигна до пианото, казвайки: — Стигаш до един момент, в който се оглеждаш и се питаш: „Какво причинява това на останалата част от семейството ми? Каква вреда причинявам на другите си деца, като концентрирам цялата си енергия върху спасяването на това дете, което не иска да бъде спасено?“.

Върху пианото имаше снимки в рамки и тя поставяше ръка над всяка една подред.

— Алиша беше последното момиче. Наричахме я средното ни дете, защото беше такава палавница. — Премина към друга снимка, друго дете. — Ашли е най-голямата. Тя е гинеколог, като баща си. — Посочи друга снимка: — Клинтън е ортопед. Джералд е психиатър. Харли е класически пианист. Мейсън… — Тя вдигна малка рамка във формата на куче и се засмя. — Той отглежда кучета, Господ да го поживи. — Беше изключително внимателна, докато поставяше рамката обратно на мястото й, и Уил се зачуди дали Мейсън е любимецът на майка си.

Шест деца. Удобна къща. Много дрехи и храна и родители, които да се грижат за теб. Какво ли би било да пораснеш в семейство като това? Защо Алиша бе обърнала гръб на всичко това?

Разбира се, Уил бе прекарал прекалено дълго време в силите на реда, за да вижда само външната страна на тези неща. От опит знаеше, че наркоманите, като цяло, не започват, защото са най-щастливите хора на земята. Те пристъпваха към наркотиците поради някаква причина — дали желание да се впишат в картинката, или нуждата да излязат от нея. Отсъстващият баща можеше да е някакъв садист. Братята можеше да не са търсили по-далеч от къщата за първите си сексуални набези. По-голямата сестра можеше да е била пълната отличничка, която е хвърляла такава сянка, под която нищо не може да расте. Но Уил не беше там, за да рови из миналото на семейство Монро. Той се намираше тук, за да каже на тази жена, че нейната дъщеря, изгубена толкова отдавна, най-накрая бе изгубена завинаги.

Той полита:

— Не сте виждали дъщеря си от двадесет години?

— Най-малко двадесет.

— Никакви телефонни обаждания? Никакви картички или писма?

Мириам си спомни:

— Преди няколко години получихме обаждане. Беше в затвора. Искаше пари.

Майкъл беше казал, че Алиша е посочила единствено Бейби Джи като лице за контакт, когато е била арестувана, но полицаят на смяна трябва да беше отбелязал на кого се е обаждала, докато е била вътре, кой я е посещавал, ако е била вътре за повече от ден.

Той попита:

— Вие ли говорихте с нея?

— Да — отговори тя. — Разговорът не продължи повече от минута. Казах на дъщеря си, че няма да й дам никакви пари и тя ми затръшна телефона. — Мириам обясни: — Тогава се чухме за последно. Дори не знам къде живее в момента.

— Имате ли представа с кого се е свързвала? Кои са били приятелите й?

Тя поклати глава.

— Съжалявам, полицай. Предупредих ви, че няма да съм ви много полезна да я откриете. — Тя погледна надолу към ръката си, която все още почиваше върху пианото. — Ще ми кажете ли какво е направила? Тя не е… — вдигна очи към Уил, после отново ги свали. — Не е наранила някого, нали?

Уил усети как в гърлото му заседна буца.

— Другите ви деца наблизо ли живеят?

— Не достатъчно — каза му тя, а на устните й заигра усмивка. — Мейсън живее по-надолу по улицата, но това никога не е достатъчно близо, когато си баба и имаш трима внуци за глезене.

— Може би трябва да му се обадите.

Усмивката й застина.

— Защо ми е да правя това?

— Госпожо Монро, наистина бих искал да се обадите на сина си или на някой, който може би ще може да дойде и да постои при вас.

Тя се отпусна на пианото, както бе станало на входната врата. Кучето изръмжа ниско, когато Уил се изправи. Гърлото на Мириам проработи.

— Предполагам, ще ми кажете, че накрая е взела прекалено много.

— Не, госпожо. — Той отново посочи към дивана. — Бихте ли седнали, моля?

— Няма да припадна — рече му тя, въпреки че шоколадовият й цвят беше с един нюанс по-светъл. — Кажете ми какво се е случило с дъщеря ми.

Уил трябваше просто да й каже и да я остави с мъката й, но не можеше. За негова изненада, когато заговори, звучеше сякаш се молеше.

— Госпожо Монро, моля ви, седнете.

Тя му позволи да я заведе до дивана и да седне до нея. Трябваше да й вземе ръката, да направи нещо да я успокои, но Уил не се чувстваше като човек, който може да утешава. Знаеше, че протакането на неизбежното беше едно от най-егоистичните неща, които бе правил в живота си.

Той каза:

— Алиша е била убита в неделя вечер на стълбището пред апартамента й.

Устата на Мириам се отвори в опит да поеме въздух.

— Убита?

— Някой я е убил — информира Уил. — Мисля, че вероятно е познавала нападателя. Мисля, че го е последвала навън на стълбището и той я е наранил… — Той се запъна. — Наранил я е по такъв начин, че това е довело до смъртта й.

— „По такъв начин“ — повтори като ехо Мириам. — Какво означава това? Страдала ли е?

Трябваше да излъже — нямаше нищо лошо да кажеш на майката, че детето й е умряло бързо — но не можа.

— Не мисля, че има начин да разберем дали е била наясно какво се е случвало с нея. Надявам се, че не е… — Той спря. — Надявам се, че е имало достатъчно наркотици в тялото й, за да не знае какво е ставало.

Тя внезапно ахна.

— Видях го във вестника. Беше убита жена в Грейди. Не посочваха името й, но… Никога не съм мислела, просто приемах…

— Съжалявам — каза Уил на бедната жена, мислейки си, че е казал думата повече пъти през последните няколко дни, отколкото през целия си живот. Той извади копието от писмото на Алиша. — Открихме това в пощенската й кутия. Било е върнато, защото не е имало достатъчно пощенски марки.

Майката грабна писмото, сякаш бе спасителна сламка. По бузите й закапаха сълзи, докато гледаше думите. Сигурно го прочете дузина пъти преди да промърмори: „Пария“.

— Можете ли да ми кажете за какво е говорела?

Мириам държеше писмото в скута си, ръцете й трепереха.

— Имаше една къща от другата страна на улицата — през три къщи, но много различна от всичко наоколо. — Тя се взря през прозореца, сякаш можеше да я види. — Ние бяхме единственото черно семейство в квартала по онова време. Тобиас и аз се смеехме на това как хората казваха „край с квартала“, когато дяволът вече живееше в задния им двор.

— Онова семейство още ли живее там?

Тя поклати глава.

— Минаха около десет различни семейства през тази къща, откакто семейство Карсън се изнесоха. Направени й бяха пристройки, превърнаха я в нещо като палат, но по онова време тя беше просто малката къща, където се случваха лоши неща. Във всеки квартал го има, нали? Една лоша къща, с едно лошо дете?

— Да, госпожо.

Тя отново погледна през прозореца.

— Партита всеки уикенд. Коли, прелитащи нагоре-надолу по пътя. Онова момче беше отрова за всеки, с когото влезеше в контакт. Наричахме го Пария от улица „Пейсли“.

Уил се замисли за писмото, за начина, по който Алиша говореше за себе си като за парий.

Мириам продължи:

— Майка му все я нямаше вкъщи. Беше адвокат, ако изобщо можете да го повярвате — обърна се обратно към Уил. — Предполагам, че мога да я виня до безкрайност, но фактът беше, че тя бе толкова неспособна да контролира детето си, колкото и ние.

— Алиша с това момче ли избяга?

— Не — каза жената. — Тя избяга с един тридесет и девет годишен мъж на име Маркъс Кийт. Той беше един от съветниците в програмата й за лечение. По-късно открихме, че вече е лежал, защото е бил забъркан с непълнолетни. — Тя се изсмя безрадостно. — Всъщност могат да поставят въртяща се врата на всеки затвор в Америка.

Уил се опита да пипа внимателно.

— В писмото тя изглежда ви обвинява за нещо.

Мириам се усмихна сковано.

— Когато Алиша беше на единадесет, аз напуснах семейството си. Имаше един мъж. Каквато майката, такава дъщерята, предполагам. — Тя вдигна писмото. — Или „греховете на родителите“, както дъщеря ми се е изразила толкова красноречиво.

— Очевидно сте се върнали.

— Тобиас и аз оправихме нещата, но всичко беше доста нестабилно за дълго време. Алиша се изгуби в бъркотията, а после се забърка с онова момче от улицата. — Тя постави ръка на яката си, дръпна малък кръст, който висеше на златна верижка около врата й.

Уил бръкна в джоба си и извади кръста от писмото на Алиша.

— Намерихме и това.

Мириам погледна кръста, но не го взе.

— Всичките ми деца имат по един.

Той не искаше да й каже, че Алиша го е изпратила обратно. Писмото бе достатъчно красноречиво. Все пак трябваше да попита — има ли този кръст сериозно значение?

— Тобиас ги купи, когато се върнах вкъщи. Всички се събрахме на масата и той ги раздаде един по един. Това олицетворяваше единството ни, вярата, че отново можем да сме семейство.

Уил постави кръста в ръката й и сгъна пръстите около него.

— Сигурен съм, че би искала да го вземете.

Остави я сама в стаята, мина през коридора, покрай творбите, снимките, всичко, което Мириам и Тобиас бяха събирали през годините да превърнат къщата си в дом. До вратата имаше висока маса и Уил оставяше една от визитките си, когато чу говор в съседната стая. Тонът бе приглушен от разстоянието и мъката. Тя очевидно говореше по телефона.

— Мама е — казваше тя на едно от многото си деца. — Имам нужда от теб.