Карин Слотър
Триптих (32)

Глава двадесет и седма

20:48 ч.

Ноктите на Бети чаткаха по пътя, докато Уил я водеше на вечерната й разходка. Беше се опитал да изкара кучето да потичат заедно първия ден, но му се наложи да я носи през повечето време. Ядоса се на начина, по който тя се адаптира към движенията нагоре-надолу на тялото му, изплезения език, задните крака, тикнати в дланта на Уил, тялото й, притиснато плътно до гърдите му, докато той се опитваше да пренебрегне странните погледи на хората.

Понси Хайлендс беше квартал средна хубост със своята смесица от мизерстващи художници, гейове и тук-там някой бездомник. От задната си веранда Уил виждаше центъра „Картър“, където се помещаваше библиотеката на президента Картър, а паркът „Пидмонт“ се намираше наблизо. През уикендите „Понс де Леон“ го отвеждаше право в парка „Стоун Маунтин“, където караше велосипед, обикаляше пътеките или просто лягаше и се наслаждаваше на изгрева на слънцето, надничащо над най-големите гранитни скали в Северна Америка.

Колкото и красиви да бяха планините на Северна Джорджия, на Уил му липсваха познатите неща от дома — да знае подсъзнателно къде се намира всичко, безопасните райони, ресторантите, изглеждащи мрачни отвън, но с най-добрата храна и обслужване в града. Обичаше разнообразието и факта, че имаше Менонитска църква^[1] срещу боядисаната в цветовете на дъгата хипи общност в края на неговата улица, начина, по който бездомниците се ровеха в боклука ти и ти крещяха, ако там нямаше нещо добро. Атланта винаги си беше неговият град и ако Аманда Уагнър знаеше колко е доволен да се върне, щеше да го запрати обратно в планините още преди да успее да си каже името.

— Еха — опита се да флиртува отминаващият бегач с лъщящ на лунната светлина вдлъбнат гръден кош.

Тъй като през целия си живот бе живял в град, огромна част от чието население бяха гейове, Уил се бе научил да приема тези неща по-скоро като ласкателство, отколкото като поставяне на мъжествеността му под въпрос. Разбира се, разхождането на трикилограмово куче с яркорозова каишка (единствената достатъчно дълга, която успя да открие), привличаше вниманието, независимо къде живее човек.

Уил се усмихна на себе си при мисълта колко нелепо може би изглеждаше, но усмивката му не трая дълго, понеже мозъкът му се върна към темата, която не го напускаше през по-голямата част от деня.

Случаят не вървеше и колкото повече мислеше, толкова повече първоначалните му лоши усещания за Майкъл Ормуд се усилваха. Детективът изглеждаше наред, когато беше пред теб, но по-близкият оглед разкриваше някои дефекти, най-големият от които бе, че е използвал работата си да принуждава жени да правят секс с него. Това представляваше подробност, която Уил не можеше да отмине. Проститутките не обикаляха улиците заради страхотния секс и стимулиращия разговор. Те вземаха пари и Уил предполагаше, че това можеше да се тълкува като съгласие, но след извършеното от Майкъл те не получаваха нищо. Той бе използвал силата, дадена му от значката, да контролира жените. За Уил това представляваше изнасилване, но му бе трудно да мисли за човека, с когото бе прекарал по-голямата част от последните два дни, като за изнасилвач. Баща, съпруг, явно уважавано ченге, това със сигурност. Но изнасилвач? Мъжът определено имаше две страни и колкото повече Уил размишляваше за това, толкова по-малко сигурен бе във всяка от тях.

При работата си в БРД, повечето време на Уил бе заето в преследване на ужасяващи престъпници, но ако ограниченията му в планините го бяха научили на нещо, то беше, че хората рядко са или наистина добри, или наистина лоши. В Блу Ридж, където бедността и затварянето на фабриката, както и стачката в местната мина буквално бяха съсипали малката планинска общност, границата между правилно и грешно бе размита. Уил беше научил много там горе, не само за човешката природа, но и за себе си.

Район осми на Бюрото за разследване — Джорджия, беше най-голямата област на щата, обслужващ четиринадесет окръга и простиращ се чак до Тенеси, както и граничната линия на Северна Каролина. Мъжете, които Уил срещна в местния клон в Северозападна Джорджия, бяха доста коравосърдечни по отношение на местните, сякаш бяха над хората, на които трябваше да служат. Началникът на Уил бе наречен „Йип“ Гомес по причини, които Уил никога не можа да определи, и човекът шеговито бе казал на Уил на първата им среща да не се опитва да пробва местните таланти.

— Вече съм бил с всички дами, които все още имат зъби — беше се изсмял той. — Никакъв избор, момчето ми. Никакъв избор.

Лицето на Уил трябва да бе издало мислите му — Анджи постоянно казваше, че имал повече естроген, отколкото било добре за него, защото оттогава Йип даваше на Уил всяка най-лоша задача в областта. Напълно го изключиха от операцията, която доведе до най-многобройните арести в историята на клона. Работейки с местните, Йип бе помогнал за разбиването на мрежа за бой с петли, простираща се в три различни щата и дванадесет страни. Случаят бе уличил кмета на един съседен град, който си имаше свой собствен ринг, така че въпросният нямаше да изпусне нищо от екшъна. Въпреки че информацията бе дошла от група ядосани съпруги, които бяха бесни на съпрузите си, задето са проиграли заплатите си, това все пак не помрачи славата на операцията. Йип и момчетата празнуваха в „Блу Хавана 515“ същата нощ, а Уил седеше в колата си, наблюдавайки изоставена птицеферма, за която имаше информация, че е превърната в метамфетаминова лаборатория. Не че искаше да пие с тези мъже, въпросът беше, че не го поканиха.

Въпреки че го изолираха от по-бляскавите арести, Уил обичаше да мисли, че това, което прави в планините, е важно. Метамфетаминът беше гаден наркотик. Превръщаше хората в получовеци, караше ги да си зарязват децата на пътя, да се разкрачват за всичко, което би ги надрусало. Уил бе виждал купища провалени животи доста преди да отиде в Блу Ридж. Не му трябваше стимул да го накара да иска да разбие всяка лаборатория в негова юрисдикция. Работата беше опасна. Така наречените химици, които произвеждаха съединението, вземаха живота си в свои ръце. Една-единствена искра можеше да запали цялата сграда. Прахът от производствения процес можеше напълно да ти задръсти дробовете. Налагаше се да се вика отдел „Опасни материали“, за да почистят района, преди да може да влезе и да събере доказателства. Само почистването на тези лаборатории водеше местните полицейски и шерифски управления до банкрут и щатът не искаше да помага.

Понякога Уил мислеше, че за някои планински обитатели, метамфетаминът беше новата светлина в живота, продукт, който пренасяха, за да облекат и нахранят децата си. Беше му трудно да приравни наркоманите, които виждаше по улиците на Атланта, с някои от обикновените хора, варящи метамфетамин горе в хълмовете. Уил не твърдеше, че са ангели. Някои бяха ужасни, просто пълни боклуци, правещи всичко възможно да финансират навика си. Други не бяха толкова ясни. Уил ги виждаше в хранителния магазин, в местната пицария или как излизаха от църквата с децата си в неделя. Обикновено не употребяваха от продукта. За тях това беше работа, начин — за някои единственият възможен начин — да изкарат пари. Хората умираха, разрушаваха се животи, но това не ги касаеше.

Уил не знаеше как можеха да разделят нещата дотолкова, но в Майкъл Ормуд той видя същата тенденция. Детективът си вършеше работата — според всички отчети я вършеше добре — но пък имаше я другата негова страна, която го караше да наранява точно хората, на които трябваше да помага.

Бети си свърши работата под един храст и Уил се наведе, използвайки торбичка да го загребе. Пусна торбичката в кофата за боклук и се насочи обратно към къщата. Уил се усети, че поглежда през прозореца на съседката, докато минаваше, чудейки се кога ли щеше да се върне старата жена. Сякаш усетила мислите му, Бети се дръпна на каишката, повличайки го към алейката.

— Добре — успокои я той и отвори входната врата с ключа си. Коленичи да й откачи каишката и тя изприпка през стаята, скочи на дивана и се настани върху възглавниците. Всяка сутрин, преди да тръгне за работа, той изправяше възглавниците на дивана и всяка вечер Бети бе успяла да ги смъкне и да си направи легло. Можеше да го нарече трон, но беше притеснително един възрастен мъж да има такава мисъл за едно малко куче.

Уил отиде в стаята и си съблече сакото. Разкопчаваше елечето, когато телефонът звънна. Първоначално не разпозна пискливия глас по телефона.

— По-бавно — каза Уил. — Кой е?

— Седрик — извика момчето. — Джасмин изчезна.

 

 

Седрик явно бе очаквал Уил, защото входната врата се отвори и момчето изхвърча от сградата веднага след като Уил спря колата на паркинга.

— Трябва да направиш нещо — поиска от него момчето. Лицето му беше подпухнало от плач. Нямаше го гангстера от тази сутрин. Представляваше изплашено малко дете, притеснено за сестра си.

— Всичко ще бъде наред — каза му Уил, знаейки, че думите не означават нищо, но се почувства длъжен да ги каже.

— Хайде. — Седрик го хвана за ръката и го повлече към сградата.

Уил последва момчето нагоре по трите реда стъпала. На площадката, тъкмо щеше да попита Седрик какво става, когато видя старата жена, застанала на прага. Беше в избелял пурпурен пеньоар с подхождащи си чорапи, които бяха увиснали около дебелите й глезени. В едната ръка имаше бастун, в другата — безжичен телефон. Носеше очила с черни пластмасови рамки, а косата й беше разрошена. Лицето й се набръчка, защото тя се намръщи.

— Седрик — каза тя, дълбокият й глас отекна в дългия коридор. — Какво правиш с този мъж?

— Той ченге, бабо. Ще помогне.

— Той е ченге — поправи го като учителка старата жена. — И много сериозно се съмнявам в това.

Уил все още държеше ръката на Седрик, но използва другата да намери значката в джоба си. Пристъпи към старата жена.

— Седрик ми каза, че внучката ви е изчезнала.

Тя огледа внимателно значката и идентификационната информация под нея.

— Не приличаш много на ченге.

— Не — призна Уил, тиквайки документа в джоба си. — Опитвам се да се науча да го приемам като комплимент.

— Седрик — отсече жената. — Върви да си почистиш стаята.

— Ама, бабо… — Тя го спря с остър поглед, от който той хукна.

Старата жена отвори вратата по-широко и Уил видя, че апартаментът й е точно копие на този на Алиша Монро. Диванът очевидно служеше като легло; имаше възглавница, чаршафи и одеяло, прилежно сгънати в единия край. От двете страни на дивана имаше столове, чиито дефекти бяха покрити с калъфи. Кухнята беше чиста, но претрупана, съдовете се сушаха на сушилника. На сушилника за пране, тикнат в ъгъла, висяха няколко чифта бельо. Вратата на банята беше отворена, но тази на спалнята бе затворена, а върху нея имаше залепен плакат на Спондж Боб Скуеър Пантс.

— Аз съм Елинор Алисън — информира го тя, куцайки към стола до прозореца. — Предполагам искате да седнете?

Уил осъзна, че устата му бе увиснала. Навсякъде имаше книги — някои опаковани в крехки кашони, които бяха готови да паднат, повечето натрупани на спретнати купчини по пода.

— Изненадан ли сте, че една черна жена може да чете?

— Не, аз просто…

— Самият вие обичате ли да четете?

— Да — отвърна Уил, мислейки си, че изрича само частична лъжа. За всеки три аудиокниги, които изслушваше, той се насилваше да прочете поне една книга изцяло. Беше отчайваща задача, отнемаща седмици, но той се насилваше да го прави, за да си докаже, че може.

Елинор го гледаше и Уил се опита да пооправи нещата. Той предположи.

— Били сте учителка?

— По история — каза му тя. Облегна бастуна до себе си и подпря крак на малка табуретка пред стола. Той видя, че краката й са в превръзки.

Тя обясни:

— Артрит. Имам го от осемнадесетгодишна.

— Съжалявам.

— Нямате вина, нали така? — Тя го подкани към отсрещния стол, но той не седна. — Кажете ми нещо, господин Трент. Откога един специален агент от Бюрото за разследване Джорджия дава пет пари за едно изчезнало черно момиче?

Започваше да се дразни от намеците й.

— Нямаше много изчезнали бели днес, затова теглихме чоп.

Тя го изгледа остро.

— Не сте забавен, млади човече.

— Не съм и расистка свиня.

Тя спря поглед върху него за известно време, после кимна, сякаш си бе променила мнението.

— За бога, седнете.

Уил най-накрая направи както му казаха и потъна толкова дълбоко в стария стол, че коленете му се оказаха буквално до ушите. Той се опита да стигне до същината на въпроса.

— Седрик ми се обади.

— И откъде познавате Седрик?

— Срещнах го тази сутрин. Бях тук с един детектив от Полицейско управление Атланта да разследваме смъртта на младата жена, която живееше горе.

— Млада жена? — повтори като ехо тя. — Тя беше на четиридесет всъщност.

Уил бе чувал Пит Хансън да го казва по време на аутопсията, но чувайки го от старата жена, имаше по-голям ефект. Алиша Монро беше с поне двадесет и пет години по-стара от останалите жертви. Какво бе накарало убиеца да се отклони от обичайната си целева група?

Елинор попита:

— Защо БРД се намесва при смъртта на една пристрастена към наркотиците проститутка?

— Аз съм от екип, който помага на местната полиция, когато им е необходимо.

— Това е много добър отговор, млади човече, но всъщност не сте отговорили на въпроса ми.

— Права сте — призна той. — Кажете ми кога разбрахте, че Джасмин е изчезнала.

Тя го изучаваше със стоманен поглед и присвити устни. Насили се да не отклони поглед, чудейки се каква ли е била в класната стая, дали беше от онези, които оставяха глупавите хлапета да сядат отзад, или ги извличаше за ухото до първия ред, овиквайки ги, задето не знаят верния отговор на въпроса на дъската.

— Хубаво — реши Елинор. — Мислех, че Джасмин е в стаята си и си пише домашното. Когато я извиках за вечеря, тя не дойде. Погледнах в стаята и я нямаше.

— В колко часа беше това?

— Около пет.

Уил си погледна часовника, но всъщност цифровият часовник на телевизора му показа часа.

— Значи, доколкото ви е известно, я няма от около пет часа?

— Ще ми кажете, че трябва да изчакам още един ден, преди това да има значение ли?

— Не бих шофирал чак дотук, за да ви кажа това, госпожо Алисън. Просто бих ви го казал по телефона.

— Мислите, че тя е поредното черно момиче, избягало с мъж, но ви казвам, аз познавам това момиче.

— Не беше на училище днес — подсети я Уил.

Старата жена наведе поглед. Уил видя, че ръцете й приличат на нокти на хищник в скута, артритът ги бе извил в неизползваеми крайници.

— Беше отстранена, задето отговаряла на учителя.

— И Седрик ли?

— Това вече става дяволска работа — отбеляза тя, но все пак продължи да говори. — Не мога да се движа много лесно, особено след като ми спряха лекарствата. Майка им е в затвора в продължение на повече от половината от живота на Седрик. Пристрастена е към хероина, точно като Алиша Монро. Единствената разлика е, че моята Глори я хванаха.

Уил съобрази да не я прекъсва.

— Бях крайна с Глори. Стоях будна нощем, следвах я, когато напуснеше къщата. Бях се превърнала във втора кожа на момичето, толкова близко стоях до нея. Мразеше всеки миг от това — все още ме мрази — но аз бях нейна майка и точно това трябваше да правя. Същото е и с тях. — Тя вдигна ръка с трудност, посочвайки затворената врата на спалнята.

Уил видя как отдолу мърда сянка и разбра, че Седрик подслушва.

Елинор продължи:

— Глори до голяма степен остави тези двамата да подивеят. Не й пукаше какви ги вършат, стига да не я забъркваха в неприятности и да може да продължава да си тика иглата във вените. — Жената въздъхна, потънала в собствените си спомени. — Джасмин е толкова дива, колкото беше и Глори, и аз не мога да се справя с нея. Отне ми пет минути да стигна до вратата тази вечер, за да видя за какво търчи така Седрик.

Уил искаше да й каже, че съжалява, но знаеше, че тя ще го поправи, ще му напомни, че нейното състояние, мизерният начин, по който бе прекарала живота си в опити да върши правилното, докато и стените са били против нея, не бяха негова грешка.

Елинор му каза:

— Седрик беше бебе, когато Глори изгуби попечителството. — Успя да се наведе напред. — Той е умно момче, господин Трент. Умно момче с бъдеще, ако успея да го държа достатъчно дълго извън тази бъркотия, за да порасне. — Тя присви устни. — Има нещо, което той не ми казва. Той обича сестра си и тя го обича — обича го като майка, защото това й се наложи да бъде, докато Глори бе заета да се тъпче с този боклук. — Тя замълча. — Смятам, че имам повече влияние над него. И не може да се отрече, че Джасмин го обича. Тя не иска той да се замесва в живота тук, с главорезите и гангстерите, и хулиганите. Държи на това, но знае, че малкото й братче може и да го направи.

Уил попита:

— Джасмин бягала ли е преди?

— Два пъти, но винаги, защото е имало скандал. Вчера не сме се карали. Не сме се карали цяла седмица, като никога. Джасмин не ми е била ядосана, или поне не повече, отколкото е всеки тийнейджър на човека, който командва.

— Има ли си приятел?

— Момче? Той е с петнадесет години по-голям от нея.

— Как се казва?

— Лутър Морисън. Живее на „Базил авеню“, на около три мили от тук, в Мандълей Армс. Вече му се обаждах. Казва, че не е там. — Тя обясни: — Всеки път, когато бягаше преди, аз му звънях. И двата пъти ми каза, че е там. Лутър се прави, че вярва, че Джасмин е на седемнадесет, но знае възрастта на момичето точно толкова сигурно, колкото е сигурно, че аз седя тук в момента и ще направи всичко каквото кажа, само за да не му пратя ченгетата.

Уил трябваше да попита:

— А защо не сте се обадили на полицията за него? Тя е на тринадесет, той е почти на тридесет. Това е престъпление според закона.

— Защото с майка им научих, че момиче, което е тръгнало да се самоунищожава, не може да бъде спряно. Ако накарам да арестуват този, тя просто ще отиде при следващия и той ще е още по-лош от този Морисън, ако е възможно.

— Бабо? — беше Седрик. Все още бе в стаята си и надничаше иззад ръба на вратата. — Свърших с почистването на стаята.

— Ела тук, дете. — Тя протегна ръка към него и той дойде. Старицата рече на Уил: — Обадих се в полицията веднага като разбрах, че Джасмин я няма. Сигурна съм, че можете да се сетите за отговора им.

— Казали са ви да изчакате двадесет и четири часа, може би четиридесет и осем, ако знаят за предишните бягства.

— Правилно.

Уил се обърна към Седрик.

— Звучеше ми доста разстроен, когато ми се обади. Можеш ли да ми кажеш защо?

Седрик погледна баба си, после Уил. Раменете му се свиха.

Старата жена се раздвижи, бръкна в предния джоб на пеньоара си.

— Изпрати господин Трент и провери пощенската кутия, скъпи. Господин Трент? — Уил се напъна да се измъкне от стола. — Благодаря ви за загрижеността.

— Моля ви, не се притеснявайте — каза той, забелязвайки, че тя се опитва да стане. — Ще ви уведомя какво съм открил. — Той посегна да й стисне ръката и се сети, че заради артрита, това ще е прекалено болезнено.

Тя сграбчи ръката му, преди да успее да я спре, и той се изненада от силата на стискането.

— Моля ви — просеше тя. — Моля ви, намерете я, господин Трент.

— Да, госпожо — рече той, знаейки, че тя е горда и й беше необходимо неистово усилие да го моли за помощ.

Той последва Седрик надолу по стълбите и на паркинга. Осветлението отгоре хвърляше странно сияние над всичко и Уил осъзна, че моментът сега беше само няколко часа след убийството на Алиша Монро в неделя вечер. Седрик отиде до затревената площ на пощенските кутии, където Джасмин бе скочила отгоре му тази сутрин.

Уил наблюдава как момчето пъха ключа в ключалката, изчака го да измъкне пощата и му каза:

— Работата е сериозна, Седрик.

— Знам.

— Трябва да ми кажеш каквото знаеш за Джасмин. Защо ти каза да не говориш с ченгетата?

— Тя каза, че всичките сте лоши.

Това бе мнение, споделяно от повечето в радиус от осем километра.

— Кажи ми какво се случи в неделя.

— Нищо.

— Това няма да мине този път, Седрик. Джасмин я няма и чу баба си там вътре. Знам, че слушаше на вратата. Видях сянката ти отдолу.

Седрик облиза устни, прехвърли пощата.

Уил коленичи пред него, сложи двете си ръце на раменете на Седрик.

— Кажи ми.

— Има един мъж — призна накрая Седрик с вече подобрена граматика, след като се бе предал. — Той плати на Джас малко пари, за да проведе телефонен разговор. Това е всичко.

— Какъв телефонен разговор?

— До полицията. Да каже, че нараняват Лиша.

Уил погледна през рамо към телефонната кабина.

Беше тъмна, крушката бе счупена.

— Каза й да се обади от будката?

Седрик кимна.

— Нямаше смисъл. Тя мо’еше да си ползва мобилния. Всеки знае, че вий не мо’ете да проследите мобилен.

— Той плати ли й? — предположи Уил.

— Двадесет долара — призна Седрик. — А после й даде десет цента за телефона.

Уил отпусна ръце и клекна.

— Колко струва обаждането, около петдесет цента?

— Да — отвърна Седрик. — Джас му каза, че с десетте цента не може да се направи нищо, а той се изнерви и й даде три монети по двадесет и пет.

Уил се зачуди какъв е шансът да открият три монети по двадесет и пет цента в телефона с отпечатъците на убиеца на тях. После се зачуди дали убиецът на Алиша бе този, който беше платил за разговора. Защо един убиец би платил на някого да докладва собственото му престъпление?

Уил попита:

— Ти видя ли мъжа?

Момчето отново прехвърляше пощата в ръцете си.

— Мислиш ли, че ще го познаеш, ако го видиш на снимка?

— Беше бял — каза Седрик. — Не го видях много добре. Бях ей там.

Уил се обърна обратно към телефонната кабина. Осветлението около паркинга и пощенските кутии беше достатъчно силно да заслепи човек, но не покриваше телефонната кабина. Той попита Седрик:

— Какво мислиш, че е станало?

Той не отговори веднага. Вместо това, отново започна да прехвърля пощата.

— Тя винаги ми е казвала преди — рече той. — Когато излизаше с Лутър винаги ми казваше, за да не се тревожа.

— След като Джасмин се обади, в коя посока си тръгна мъжът?

Седрик посочи нагоре по улицата към изхода.

— Нямаше ли кола?

— Не знам — призна момчето. — Ние бяхме на път към „При Фреди“ и тогава той ни повика. Джас ми каза да вървя в „При Фреди“, но аз останах наоколо да се уверя, че е добре.

Уил се зачуди на това как момичето е отишло при непознат мъж по тъмно. Може би се бе запътила по грешния път по-бързо, отколкото баба й смяташе. Той попита:

— Къде се намира „При Фреди“?

Седрик посочи през улицата към друга сграда.

— Джасмин тръгна ли с теб след разговора?

— След това — да.

— А мъжът си тръгна нагоре по улицата към главния път?

Седрик кимна, дъвчейки горната си устна, сякаш имаше какво още да каже. Уил му даде малко време и накрая момчето каза:

— Джас каза, че чула писъци на стълбището. Лиша крещяла.

— Какво е крещяла?

— Джас не знае. Просто крещяла, сякаш я нараняват, но го е правила и преди, нали се сещате? Лиша води мъже горе понякога и те са зли, но тя вика, че няма нищо против.

— Седрик — рече Уил, поставяйки ръце обратно на раменете на момчето. — Сега трябва да си откровен с мен. Джасмин видя ли кой нараняваше Алиша? Някой говори ли с нея, каза ли й нещо?

Седрик разтръска глава.

— Каза, че не е видяла нищо, не е чула нищо.

— Като днес ли го казваше, дето ако се замислиш, може да се сетиш, че това, което в действителност е казвала, е, че може би е чула нещо, но просто не е искала да каже на никого?

— Не — настоя Седрик. — Тя щеше да ми каже.

Уил не знаеше дали това е вярно, или не. Джасмин искаше да защити брат си. Не би му казала нещо, което да го изложи на опасност. Седрик бръкна в джоба си и извади двадесетдоларова банкнота.

— Това искаше тя — рече той на Уил. — Аз взех парите, дето той й даде да се обади. Затова ме преследваше. — Опитваше се да даде парите на Уил.

— Задръж ги вместо мен — каза Уил, защото знаеше, че не може да направи нищо с банкнотата. — Джасмин не си е тръгнала, защото ти си взел парите, Седрик. Знаеш го, нали?

Момчето сви рамене и пощата падна от ръцете му. Уил се наведе да му помогне да я събере. Според цветовете, които събра, повечето бяха сметки и около десет рекламни писма. Вероятно същата бройка такива послания очакваха Уил вкъщи.

Той погледна пощенските кутии.

— Седрик?

— Да?

— Алиша имаше ли пощенска кутия тук?

— Да — отговори Седрик и посочи към една от по-горните кутии.

Уил се изправи, запомняйки номера.

— Хайде да те приберем обратно вътре, става ли?

— Добре съм.

— Трябва да проверя нещо в апартамента на Алиша. Нека те изпратя до горе.

Седрик се качваше бавно нагоре по стълбището. Използва ключа си да отвори апартамента на баба си, но не влезе вътре. Вместо това изгледа как Уил продължи нагоре към апартамента на Алиша Монро. Уил усети как тихото неодобрение на момчето изгаря гърба му: Къде отиваш? Обеща да помогнеш.

Ключът все още беше в джоба на елечето на Уил от по-рано. Пъхна го в ключалката и завъртя на една страна, чувайки механизма. Натисна дръжката, но вратата не се отвори. Уил си го признаваше — поне на себе си — имаше проблем с „лявото“ и „дясното“ и само един господ знаеше, че положението се влошаваше, когато бе изморен, но той бе отворил достатъчно ключалки, за да знае в коя посока да завърти ключа, за да отвори. Пъхна ключа обратно в ключалката и пробва на обратно, чувайки отново механизма. Този път вратата се отвори.

В апартамента все още витаеше същото усещане, сякаш се е случило нещо лошо. Той застана на вратата и само осветлението от коридора проникваше в стаята. Уил видя капка кръв на пода и клекна до нея. Без да мисли, той сложи пръсти върху капката, за да види дали е суха, или не.

Пръстите му останаха чисти, но Уил не бе забелязал капката първия път, когато дойде в апартамента. Щракна лампата, мислейки си за ключалката. Тази сутрин Джасмин и Седрик вдигаха врява, когато Уил заключваше вратата. Майкъл и Уил бяха хукнали надолу по стълбите възможно най-бързо. Може би Уил не бе заключил вратата докрай. Със сигурност бързаше.

Но Уил помнеше, че е заключил вратата, помнеше щракването на механизма.

Провери апартамента, уверявайки се, че нищо не липсва. Заради проблема с четенето, Уил се съмняваше, че има фотографска памет, но умееше да запаметява гледки. Помнеше къде са били нещата и знаеше, когато не си бяха на мястото.

Все пак нещо не беше наред. Просто усещането в стаята бе различно.

Чекмеджето с непотребните неща изглеждаше същото, връзката ключове още беше тикната в ъгъла под няколко квитанции от магазина. Уил ги прегледа, докато не намери един по-малък ключ, като този на Седрик. Всяко ченге, влязло в сградата, бе минало покрай тези кутии. Уил също, а не бе попитал дали Монро има някаква поща. От друга страна, Уил не беше главният детектив по случая. Сега, когато Майкъл бе в отпуск, начело на парада беше неподражаемият Лео Донъли.

Уил се увери, че заключва вратата, провери я два пъти, преди да се насочи обратно надолу по стълбището. Както и всяка друга повърхност тук, пощенските кутии бяха напръскани с графити и Уил идентифицира тази на Алиша по неприличната рисунка на нея. Пъхна ключа и го завъртя с известно затруднение. Проблемът беше, когато вратата се отвори. Малкото отделение бе претъпкано с писма. Уил извади пликовете на купчинки, забелязвайки цветовете и ярките емблеми, украсяващи тяхната външност. С останалите, вътре имаше и един обикновен бял плик. В долния край имаше издутина и той я опипа с пръсти, разбирайки, че вътре има нещо метално. От формата реши, че може би е кръст. Някой беше адресирал плика на ръка с наклонен шрифт със завъртулки, който Уил не можеше да започне да дешифрира.

Той си погледна часовника, наистина го погледна, както никога не правеше, докато не различи часа. Беше почти полунощ. Анджи вероятно скоро щеше да се прибере от работа.

 

 

Уил седеше на предната веранда и от твърдия бетон задникът му изтръпваше. Нямаше представа къде е тя, а и батерията на мобилния му най-сетне бе издъхнала, така че дори не бе сигурен колко е часът. Беше използвал телефона доста, преди той да го изостави. Обади се на един приятел от полицията в Атланта, уверявайки се, че докладът за Джасмин Алисън няма да бъде захвърлен както хилядите други доклади за липсващи хора, събирани всяка година. Бяха пуснали специален бюлетин навсякъде за Джасмин и Лутър Морисън бе открил едно силно раздразнено ченге да блъска по входната му врата. Патрулиращият полицай претърси къщата и откри там малолетно момиче, но не беше това, което търсеха.

Уил имаше лошо предчувствие за изчезването на Джасмин. Според Седрик Джасмин беше видяла нещо и бе говорила с някой, свързан с убийството. Това я правеше или ценна, или непотребна, в зависимост от това за кого ставаше дума, но що се отнася до град Атланта, само лошото предчувствие на Уил не оправдаваше повсеместно издирване.

Този ред на мисли бе убедил Уил да отстъпи и да се обади на Майкъл Ормуд, за да разбере дали момичето не му беше казало нещо, преди да избяга нагоре по стълбите. Майкъл може би беше последният, който я бе видял. За нещастие детективът или не беше вкъщи, или не вдигаше телефона.

Черният „Монте Карло СС“ на Анджи спря на алеята. Двигателят звучеше така, сякаш се задвижваше с чакъл, и той не можа да не трепне от чукането, което продължи дори след като бе изключила стартера. Уил бе прекарал години във възстановяване на тази кола за нея. Нощи, уикенди, една цяла ваканция. Имаше си мисия да й подари нещо хубаво, да докаже, че може да измайстори нещо с ръцете си, без да му се казва от някакво тъпо ръководство, че болт A си пасва с гайка C. Пресните петна от масло по алеята бяха като ритник в лицето.

Анджи отвори вратата на колата и попита:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Той не можа да не забележи, че беше облечена като за работа. Начинът, по който седеше в колата, даваше на него и на всеки друг от тази страна на улицата директна гледка право под късата й пола.

Уил попита:

— Какво си направила с колата?

— Карах я. — Тя излезе и затръшна вратата толкова силно, че колата се разтресе.

— Има масло по цялата алея.

— Не думай.

— Изобщо карала ли си я да я погледнат?

— Къде мога да направя това?

— Тук има десет милиарда сервиза. Не можеш дори да хвърлиш камък, без да уцелиш някой.

— Ако ще хвърлям камък, то ще е по твоята глава, глупав тъпчо. — Тя го изблъска от входната врата, така че да може да я отвори. — Изморена съм и съм ядосана и просто искам да си легна. — Хвърли му един поглед през рамо, сякаш очакваше от него да каже нещо, свързано с това да се присъедини към нея.

Той каза:

— Трябва да говоря с теб.

— Уил, защо не използва твоя ключ? — Не й беше нужно да извива врат, за да го погледне, и той осъзна, че тя все още носеше високите токчета. Тя каза: — Ключът ти все още е у теб. Защо стоя тук на студа?

Той подуши алкохол в дъха й.

— Пила ли си?

Тя въздъхна, лъхвайки го още веднъж на нещо, което сигурно беше уиски.

— Влизай — каза тя, бутвайки ключа в ключалката. — За съседите ми е достатъчно шоуто, докато си показвам катеричката всеки път на излизане от шибаната кола.

Уил я последва вътре и затвори вратата след себе си. Тя ритна високите токове до дивана и намъкна чифт джапанки. Анджи мразеше да ходи боса.

— Не трябва да си тук. — Тя щракна осветлението в коридора, говореше и се събличаше и вървеше към спалнята. — Имах най-шибания ден в живота си. Всички момичета са полудели заради Алиша и просто не спираха да плачат цяла нощ, сякаш денят ми не беше вече достатъчно скапан. — Той видя голия й гръб, вдлъбнатината по гръбнака, която изчезваше в розовите й гащички точно преди да затръшне вратата на спалнята. — В три часа получих обаждане от лейтенант Кантън — продължи тя с приглушен от вратата глас. — Накара ме да дойда по-рано и да работя с онзи шибаняк Ормуд цял следобед, за да открием някакви тъпи файлове от времето, когато бил в Нравствения.

Уил си спомни, че Майкъл бе казал, че ще си прегледа файловете, но беше изненадан, че човекът го е сторил, имайки предвид състоянието му последния път, когато Уил го видя.

— Наложи се да прекарам два часа, седнала в тази проклета пола — той чу как нещо тупна по стената и прие, че сигурно бе полата — с онзи задник, дишащ във врата ми, пускащ шеги, сякаш ми е най-добрият шибан приятел.

Уил беше използвал ключа час по-рано, за да остави пощата на Алиша Монро на масичката за кафе, така че да не му се налага да я държи цяла нощ. Сега той седна на дивана и я прегледа, подреждайки писмата в спретнати купчинки за Анджи.

— Кълна се в Господ, Уил — започна Анджи, връщайки се в стаята. — Някои дни гледам онези момичета и си мисля, че получават по-добро отношение от сводниците си, отколкото аз от духльовците, с които работя.

Джапанките шляпаха по петите й, докато влизаше в кухнята. Чу как се отваря вратата на хладилника, после чу лед удрящ се в стъкло. Тя отвори бутилка, наля нещо, после отново затръшна вратата на хладилника. Няколко секунди по-късно седна на дивана до него, ритна си обувките и отпи една здрава глътка от чашата.

Уил не можа да се сдържи. Гърбът му се опъна като на ученичка от католически пансион.

— Смяташ да пиеш това пред мен ли?

Тя бутна голия си крак върху неговия и рече:

— Само докато започнеш да ми изглеждаш хубав.

— Не прави така.

— Да не правя как? — подразни го тя и отново го сръчка.

Той се обърна да я погледне, а тя точно това и чакаше. Анджи лежеше назад на дивана, кракът й все още бе притиснат в неговия. Беше облякла късо черно халатче и нищо друго. Коланът бе вързан хлабаво около кръста й и той виждаше туфичка косми между гънките. Усети как гърлото му се сви. Устата му бе толкова пълна със слюнка, че притисна устни една в друга, за да не се лигави.

Тя каза:

— Предполагам си разбрал, че моят човек е педофил.

Уил стана толкова бързо, че му се замая главата.

— Какво?

— Шели — рече тя делово. — Предполагам си му измъкнал досието?

Уил постави ръка на очите си, сякаш това, че не я виждаше, щеше да промени току-що чутото.

— Той е педофил?

Тя му се усмихна странно.

— Осъзнаваш ли, че крещиш?

Уил снижи тон.

— Поиска от мен да ти проверя един педофил? — Отиде до камината, изпитвайки желание да фрасне тухлите с юмрук. — Какво, по дяволите, си мислиш? С този ли излизаш сега? Боже, аз се тревожех заради Ормуд, а ти…

— Какво каза той?

Тонът й се беше променил и въздухът в стаята сякаш стана студен от това.

Той попита:

— Какво каза кой?

Тя се изправи на дивана, кръстоса крака и се покри с халата.

— Знаеш много добре, мамка му, за какво говоря.

— Не — противопостави се той. — Не знам.

Тя остави чашата си на масата до пощата.

— Какво е това?

— Знам, че си спала с него.

— Истински джентълмен е този Майкъл Ормуд. Разказал ти е всички подробности, така ли? — Тя се изсмя сухо, докато преглеждаше купчините писма, които бе донесъл. — Какво забавление само трябва да е било за всички ви да си сравните записките. Нищо чудно, че шибанякът беше толкова щастлив този следобед.

— Не ми е казал нищо — рече Уил. — Сетих се сам.

— Дайте на детектива златна значка. — Тя вдигна чаша, сякаш за да вдигне тост за него, после отпи голяма глътка.

Той погледна как гърлото й работеше и тя гълташе ли гълташе, докато чашата не остана празна. Уил й обърна гръб, загледан в картината над камината. Представляваше триптих — три платна, окачени заедно, разкриващи едно изображение при отворено състояние, друго — при затворено. Той винаги бе приемал, че тя харесва двойствеността на творбата. Беше точно в стила на Анджи, едно нещо отвътре, друго отвън. Точно като Майкъл Ормуд, като се замисли човек. Каква идеална двойка.

— Пощата на Алиша — забеляза накрая Анджи. — Току-що ли я откри?

Той кимна.

— Защо екипът на Майкъл не е проверил за нея по-рано?

Уил прочисти гърлото си.

— Не знам.

— Непотребно, непотребно, сметка, сметка. — Той чуваше как пликовете пляскаха по масата, докато тя ги преглеждаше един по един. — Какво е това?

Уил не отговори, но пък и тя всъщност не питаше. Чу я как отваря плик, вади писмо.

— Хубав кръст — рече тя. — Помня, че съм виждала Алиша да го носи понякога.

Той вдигна поглед към картината, искайки му се да е огледало, което да му покаже съдържанието вътре в нея. Може би беше. Два абстрактни образа, всеки от тях без особен смисъл.

Уил я усети зад себе си, ръката й се мушна в джоба на сакото му. Измъкна диктофона.

— Този е нов. — Тя стоеше толкова близо, че усещаше топлината на тялото й.

Чу я как бърника в машинката и се обърна.

— Оранжевия бутон.

Тя подаде диктофона. Уил видя, че пръстът й вече е върху бутона. Той нежно притисна палец върху нейния показалец и диктофонът се включи.

— Благодаря.

Уил не можеше да я погледне. Отново обърна гръб и се облегна на камината. Тя се обърна към дивана и седна. Чу се тракането на леда в чашата. Вероятно бе забравила, че е празна.

— „Скъпа мамо“ — зачете най-после Анджи. — „Знам, мислиш си, че ти пиша, за да ти искам пари, но всъщност не е така — вече не искам нищо от теб. Винаги си ме обвинявала, че си тръгнах, но ти беше тази, която ни напусна. Ти си тази, която ме превърна в парий. Библията казва, че греховете на родителите се прехвърлят върху детето. Аз съм отхвърлената, низшата, която може да живее единствено с другия Парий, заради твоите грехове.“ — Анджи му каза: — Изписва името си различно: А-Л-И-С-И-Я, вместо А-Л-И-Ш-А.

Уил издаде звук на недоволство. Трябваше да е наясно, че със същия успех може да му говори и на китайски.

— Изписва името си правилно — по по-разпространения начин — когато се подписва. Вероятно е променила изписването, когато е излязла на улицата. — Анджи продължи да говори, а той не можеше да спре да я слуша. — Пощенското клеймо показва, че го е изпратила преди две седмици. Има печат, на който пише, че са го върнали, защото не е сложила достатъчно марки. Предполагам, заради кръста писмото е натежало над допустимото, и може би някоя от машините го е засякла. — Тя замълча. — Ще говориш ли с майката? Според пощенския код не е далеч оттук, може би на около петнадесет километра. Чудя се дали изобщо знае, че дъщеря й е мъртва.

Уил се обърна. Анджи държеше плика в ръка, обърна го, за да е сигурна, че не пропуска нещо на гърба. Тя вдигна очи, видя го, че я гледа, и попита:

— Уил?

Той й каза:

— Ако можех само да щракна с пръсти и да направя така, че никога да не бях те срещал, щях да го направя.

Тя остави плика.

— На мен също ми се иска да можеше да го направиш.

— Какво правиш с тип като този?

— Може да бъде очарователен, когато поиска. — Тя имаше предвид Майкъл.

— Това преди или след като откри, че използва момичетата беше?

— Преди, задник такъв.

Той я изгледа остро.

— Не мисля, че имаш право да си ми ядосана точно в този момент.

Тя отстъпи.

— Да, прав си.

— Значи Шели е педофил?

Тя се усмихна, сякаш беше смешно.

— И убиец.

— Да не мислиш, че това е някаква шега?

Тя облегна лакти на коленете си, усмихвайки се с онази срамежлива усмивка, която показваше, че е готова на всичко.

— Не ми се ядосвай, бебчо.

— Не поставяй секса в това русло.

— Това е единственият начин, който знам, за да комуникирам с хората — пошегува се тя. Бе нещо, казано й от един психиатър веднъж. Уил не беше сигурен дали Анджи бе спала с жената или не, но за наблюдението бе късно.

— Анджи, моля те.

— Казах ти, че не е добре да си тук тази вечер. — Тя стана и сложи плика в ръката му. — Хайде, Уили — рече тя, дърпайки го към вратата. — Трябва да си ходиш вкъщи.