Карин Слотър
Триптих (29)

Глава двадесет и четвърта

08:56 ч.

На Джон му се наложи да се отърве от обувките. Не беше сигурен дали не е оставил отпечатъци от стъпки на мястото, но нямаше да рискува. Когато се върна обратно в евтиния си хотел, изряза подметките с кухненски нож, променяйки грайферите. Понеже не се доверяваше на късмета си, той се качи на автобуса, плати в брой, за да не може да бъде проследен чрез Транскарт и отиде до Коб Паркуей чак в Мариета. Там вървя в продължение на час, влачейки си краката по горещия асфалт, за да износи подметките допълнително.

От магазин „Таргет“ си купи нов чифт маратонки — едва успя да си позволи двадесет и шест долара — после хвърли старите си обувки в един контейнер зад мизерно изглеждащ китайски ресторант. Стомахът му закъркори при миризмите, носещи се от кухнята. Двадесет и шест долара. Можеше да си купи свястно ядене, сервитьорка да му го носи, да поддържа чашата му пълна със студен чай, да разговаря с нея за времето. Дори за всичкия чай на света обаче не си струваше да се връща обратно в затвора.

Боже, в такава бъркотия се бе забъркал. Потрепери, мислейки си какъв беше на пипане езикът на онова момиче, когато го стисна между палеца и показалеца си. Дори и през гумената ръкавица той усети онова нещо, топлината от устата й. Джон постави ръка на собствената си уста в опит да не повърне. Тя бе невинна, просто едно малко момиче, което бе прекалено любопитно, прекалено лесно увличащо се.

Единствената утеха за Джон беше мисълта за лицето на Майкъл Ормуд, когато отидеше в гаража да потърси порното на дъното на кутията и откриеше ножа си до езика на младата жертва.

 

 

— Шели! — извика Арт.

Джон подскочи. Беше коленичил до един седан и търкаше остатъци от насекоми от предната броня.

— Сър?

— Посетител. — Арт тръсна глава към задната част на сградата. — И да се отразиш на регистрационния часовник.

Джон остана застинал на мястото си. Посетител. Никой не го посещаваше. Той не познаваше никого.

— Йо, йо — промърмори Рей-Рей.

Бяха постигнали нелесен мир от проститутката насам.

— Да?

— Момиче е — не ченге — каза той.

„Момиче“, помисли си Джон и му се завъртя главата. Единственото му познато момиче беше Робин.

Каза на Рей-Рей „Благодаря, човече“, натика си ризата в гащите и се насочи към задната част на автомивката. Докато регистрираше излизането си, Джон мерна отражението си в огледалото над часовника. Въпреки студа във въздуха, потта бе залепила косата за главата му. Боже, сигурно и миришеше.

Джон прокара пръсти през косата си, докато отваряше задната врата. Първата му мисъл беше, че стоящото там момиче не е Робин, а после, че момичето не е всъщност момиче. Беше жена. Беше Джойс. Почувства се по-нервен, отколкото ако наистина бе дошла да го види проститутката, а и беше засрамен от евтините си дрехи.

Джойс носеше хубаво сако с подхождащ си панталон, които със сигурност не бе купила от евтин магазин. Слънцето хвърляше кестеняви отблясъци върху косата й и той се зачуди дали не е направена на кичури, или е нещо, което винаги си беше така. Спомняше си как лицето на Джойс се изкривяваше нагоре, когато му се ядосаше, усмивката на устните й, когато му стискаше ръката, и хиленето, когато го напляскваше, задето е дръпнал някоя от плитките й. Обаче той не си спомняше цвета на косата й, когато бяха деца.

Тя го поздрави с въпрос.

— В какво си се забъркал, Джон?

— Кога отново започна да пушиш?

Тя дръпна продължително от цигарата в ръката си и я хвърли на земята. Гледа я как притиска върха на обувката си отгоре й, смазвайки фаса, вероятно както й се искаше да смаже главата му, вместо това.

Тя изпусна струйка дим.

— Отговори на въпроса ми.

Той погледна назад през рамо, въпреки че знаеше, че са сами.

— Не трябва да си тук, Джойс.

— Защо не искаш да отговориш на въпроса ми?

— Защото не искам да се замесваш.

— Не искаш да се замесвам? — повтори тя невярващо. — Животът ми е замесен, Джон. Независимо дали ми харесва, или не, ти си мой брат.

Усещаше гнева й като жега, излъчвана от тялото. На част от него му се искаше тя да скочи и да го пребие, да го смели на кървава каша, докато не си натроши юмруците и ядът й не отмине.

Тя рече:

— Как може да имаш кредитни карти, като беше в затвора?

— Не знам.

— Позволено ли е?

— Аз… — Дори не бе мислил по въпроса, въпреки че беше интересен. — Предполагам. Не може да имаш пари, но… — опита се да го обмисли. Ако човек имаше пари в затвора, можеше да получи предупреждение и дори да бъде хвърлен в изолатора. Всичко, което се купуваше от лавката, се пишеше на сметката и не се позволяваше да се поръчва нищо по пощата. — Не знам.

— Нали осъзнаваш, че ако Пол Фини открие това, ще те осъди в Гражданския съд за всеки цент, който имаш.

— Няма какво да получи — рече Джон. В завещанието си майка му бе оставила всичко на Джойс точно поради тази причина. Според Закона за компенсации на жертвите, ако Джон някога имаше каквито и да било пари, семейството на Мери Алис трябваше да ги получи. Господин Фини беше като обикаляща акула в очакване поне капка от кръвта на Джон да падне във водата.

Джойс каза:

— Притежаваш къща в Тенеси.

Той само зяпна.

Тя извади сгънат лист от джоба на сакото.

— „Елтън Роуд“ номер двадесет и девет в град Дъктаун, Тенеси.

Той взе листа, който бе ксерокопие на оригинал. Най-горе стояха думите „Официален документ за собственост“. Неговото име като собственик стоеше над адреса на собствеността.

— Не разбирам.

— Притежаваш къща, ясно е като бял ден — рече му тя. — Изплатил си я за пет години.

Той никога не бе притежавал нещо през живота си с изключение на един велосипед и Ричард му го бе отнел след първия арест.

— Колко е струвала?

— Тридесет и две хиляди долара.

Джон се задави при цифрата.

— Откъде може да имам толкова пари?

— Откъде, по дяволите, да знам? — Тя извика толкова силно, че той отстъпи назад.

— Джойс…

Тя тикна пръста си в лицето му и рече:

— Ще ти задам този въпрос само още един път и, кълна се в бога, Джон, кълна се в гроба на мама, ако ме излъжеш, ще те изхвърля от живота си толкова бързо, че няма и да разбереш как е станало.

— Звучиш точно като татко.

— Стига толкова. — Тя започна да се отдалечава.

— Чакай — каза той и тя спря, но не се обърна. — Джойс… някой ми е откраднал самоличността.

Раменете й увиснаха. Когато накрая го погледна, той видя как всяко ужасно нещо, в което някога се бе забърквал, беше изрязано в бръчките на лицето й. Беше спокойна, гневът се бе уталожил.

— Защо някой ще ти краде самоличността?

— За да се прикрие. Да си прикрие следите.

— Поради каква причина? И защо точно твоята?

— Защото не е мислел, че ще изляза. Мислел е, че ще си остана в затвора до края на живота, че ще може да използва моята самоличност, за да не го хванат.

— Кой си е мислил това? Кой ти причинява това?

Джон усети как името се забива в гърлото му като парче стъкло.

— Същият тип, който нарани Мери Алис.

Джойс видимо трепна при името на момичето. И двамата замълчаха, единствено течащата вода в автомивката и бръмченето на прахосмукачките нарушаваха тишината.

Джон се насили да скъси малко от дистанцията между тях.

— Човекът, който ме накисна за убийството на Мери Алис, се опитва да го направи отново.

В очите й имаше сълзи.

— Не съм го направил, Джойс. Не съм я наранил.

Брадичката й трепереше, докато се опитваше да удържи емоциите си.

— Не съм бил аз.

Шията й се раздвижи, когато преглътна.

— Добре — рече тя. — Добре. — Подсмръкна и пое дълбоко въздух. — Трябва да се връщам обратно на работа.

— Джойс…

— Пази се, Джон.

— Джойс, моля те…

— Сбогом.