Карин Слотър
Триптих (22)

Глава осемнадесета

15 юни 1985 г.

Джон чака цяла нощ Мери Алис да се появи на партито, изпуши толкова трева, че започнаха да го болят дробовете. Уди не преставаше да го следи, вдигайки палци, сякаш да го развесели. На Джон му се прииска да се ритне сам, задето бе казал на Уди, че е поканил момиче на партито. Достатъчно лошо бе и че Мери Алис я нямаше, но това да изглежда като идиот пред Уди, правеше нещата милион пъти по-лоши.

Джон вече бе загубил надежда, когато около полунощ тя влезе през входната врата. Първо забеляза колко не на място изглеждаше в току-що изгладените си маркови дънки и бяла риза с висока яка. Изглеждаше красива, но всички останали бяха облечени до различна степен в черно: мръсни дънки, хевиметъл тениски на петна, мазни коси.

Тъкмо щеше да се обърне да си тръгне, когато той я хвана за ръката.

— Ей! — Тя изглеждаше изненадана, замаяна и предпазлива — всичко това наведнъж.

— Изглеждаш добре — каза й той, повишавайки глас над кънтящите от стереоуредбата „Пойзън“^[1].

— По-добре да си вървя — каза тя, но не понечи да си тръгне.

— Ела и си вземи питие.

Виждаше се как го обмисля, чудейки се какво имаше предвид той под питие и дали трябва да му се довери.

— Уди има безалкохолно в кухнята — каза той, мислейки си, че никога в живота си не бе използвал думата „безалкохолно“. — Да вървим.

Тя все още се колебаеше, но когато Джон се отмести на една страна, за да може да тръгне след нея към кухнята, и препречи изхода, тя най-накрая отстъпи.

Той видя Уди, като минаха покрай стълбището. Братовчед му се навеждаше през парапета с разширени зеници и мазна усмивка на лицето. Едно от момичетата от единственото черно семейство в квартала бе залепнала за него като лепка, обгърнала врата му с ръце, с преплетени крака около неговите. Целуваха се дълго и вглъбено, докато Джон гледаше. Беше великолепна, с мека тъмна кожа и екзотично сплетена коса. Беше типично за Уди да се уреди с най-добре изглеждащото момиче на партито.

Той отново вдигна палци към Джон, но този път не се усмихваше.

Кухнята бе пълна с дим и Мери Алис се закашля, махайки с ръка пред лицето си. В ъгъла се натискаше една двойка и Джон се усети, че спря, за да гледа, понеже дясната ръка на момчето се намираше отпред върху дънките на момичето.

— Готино парти — рече друго момче, блъсвайки се в Джон. Питието му се разля по ръката на Джон и той се извини, подавайки наполовина пълната пластмасова чашка като предложение за мир. Джон вече бе пил повече от достатъчно алкохол тази нощ, но отпи огромна глътка от чашата. Течността прогори гърлото му, като потече надолу.

Когато Джон се огледа за Мери Алис, тя вече се насочваше навън през задната врата.

— Ей — каза Джон, хуквайки след нея.

Тя стоеше до един висок дъб, загледана в звездите. Косата й бе разрошена и изглеждаше нервна. Може би можеше да я хване за ръка. Може би можеше да я целуне.

Тя се засмя без причина.

— Не можех да дишам там вътре.

— Съжалявам.

Тя видя чашата в ръката му.

— Дай ми това.

— Не знам какво има вътре — рече той. — По-добре недей.

— Не си ми баща — каза тя, вземайки чашата от него. Задържа очите си върху неговите, докато отпиваше здрава глътка от тъмната течност. — Има вкус на кола и още нещо.

Адски силно се надяваше, че не беше нещо друго. Уди бе на деветнадесет и всичките му приятелчета бяха с няколко години по-големи. Някои от тях вземаха твърди наркотици, нещо, за което Джон дори не искаше да знае. Нямаше начин да се каже какво можеше да има тук.

Джон каза:

— Съжалявам за това. Не мислех, че тук ще е толкова диво.

Тя отпи още една глътка от чашата и му се усмихна отпуснато. Боже, беше толкова хубава. Той я бе мразил толкова дълго, че беше забравил, че е великолепна.

Тя отново вдигна чашата и той я спря.

— Ще ти стане лошо. — Всъщност той мислеше, че дори и тя да повърне, той все пак щеше да я целуне.

— Друсан ли си?

— Не — излъга той. Беше толкова нервен, че би изпушил и кози лайна, ако това щеше да му помогне да се успокои.

Тя отпи отново и той не се опита да я спре.

— Искам да се надрусам.

Той би се шокирал повече, ако му бе казала, че иска да лети до Луната.

— Мери Алис, стига. По-полека с това нещо. Не искаш да ти стане зле.

— Достатъчно добро е за теб — рече тя, пресушавайки чашата. Преобърна я надолу, за да му покаже, че е празна. — Искам още една.

— Нека просто постоим тук за малко.

— Защо? — попита тя. Олюляваше се леко и той се пресегна да я задържи. — Мислех, че ме мразиш.

Усещаше парфюма й и лака за коса. Кожата й бе гореща в ръката му. Можеше да я гушне, просто да я дръпне в ръцете си и да я гушка цяла нощ.

— Не те мразя.

— Говориш ми гадни неща през цялото време.

— Не — рече той с такова убеждение, че почти си повярва.

Тя се отдръпна от него.

— Родителите ми мислят, че съм си вкъщи.

— Моите също.

— Отстраниха ли те от училище?

— Не.

— Би трябвало да те отстранят — каза тя. — Баща ми казва, че си пълен загубеняк.

— Аха — каза той, като му се искаше тя да не бе изпивала питието. — Моят баща също.

Тя каза:

— Той се изнесе от вкъщи снощи.

— Баща ти?

— Просто си опаковал нещата и напуснал, докато съм била в мола. Майка ми каза, че се нанасял при онази жена от работата. — Тя хлъцна леко. — Не спираше да плаче.

Мери Алис също плачеше, но той все още нямаше представа как да я утеши. Накрая рече:

— Съжалявам.

— Защо се мотаеш с този смотаняк? — попита Мери Алис.

— Кой? — Джон се обърна и проследи погледа й към Уди. Братовчед му буквално падна от задните стълби, докато вървеше към тях. Той се изсмя на липсата си на координация, така че Джон също се засмя.

— Накваси си устата — рече Уди, подавайки на Джон друго питие.

Джон отпи, опитвайки се да се оправи, защото главата му вече се въртеше.

— Ей, момиченце — каза Уди, облягайки се на Джон и зяпайки Мери Алис. — Защо се забави толкова? Започвах да си мисля, че братовчед ми си те е измислил.

Джон понечи да ги запознае, но нещо го спря. Не му харесваше как Уди я гледаше, с неприкрита сласт в очите си. Този вече си имаше Алиша там в къщата, готова да направи каквото той пожелае, а сега бе погнал Мери Алис. Не беше честно.

— Тъкмо си тръгвахме — каза Джон, вземайки ръката на Мери Алис, сякаш тя му принадлежеше.

— Толкова скоро? — попита Уди и Джон осъзна, че той им препречва пътя. — Елате обратно вътре със стария братовчед Уди. Имам нещо за вас.

— Не мисля така. — Джон хвърли празната чаша в двора. — Трябва да я върна вкъщи. Майка й ще я търси.

— Просто едно малко — настоя Уди. — Или още едно, предполагам трябва да кажа. — Той намигна на Мери Алис. — Мислиш ли, че ще се справиш с едно питие, скъпа? Може да помогне да изсъхнат тези твои хубави сини очи.

Мери Алис гледаше странно. Усмихваше се, почти флиртуваше.

— Аз не плачех.

— Сигурно, кукличке.

— Уди — започна Джон, но Уди постави ръка върху устата на Джон, за да го спре, и каза на Мери Алис:

— Този тук обича да говори прекалено много.

Тя се изсмя и Джон усети как гневът му се разпалва. Тя се смееше заедно с Уди. Тя се смееше на него.

Уди попита:

— Мислиш ли, че ще се справиш с едно малко питие, момиченце?

Устните й се извиха в секси полуусмивка.

— Ще се справя.

— Мери Алис — каза Джон.

Уди му бе махнал ръката и бе обвил своята около раменете на Мери Алис. Той облиза устни, докато оглеждаше надолу ризата й, и каза на Джон:

— Млъквай, братовчеде.

Мери Алис се изсмя.

— Да, Джон, млъквай.

Уди я придърпа по-близо и тя наклони глава. Той задържа очи, приковани в тези на Джон, докато притискаше отворената си уста към устата на Мери Алис.

Тя започна да го целува в отговор и Джон се почувства така, сякаш някой му бе изтръгнал сърцето от гърдите. Стоеше безпомощен, докато ръката на Уди се плъзгаше надолу по ризката на Мери Алис, обхвана гърдата й, сякаш стискането й бе нещо, което вършеше всеки ден. Устата му се разтваряше върху тази на Мери Алис и тя се разтресе, идвайки на себе си секунда по-късно, отколкото трябваше. Изпищя:

— Спри! — и залитна към Джон.

Джон я подхвана, изправи я. Копчето се бе откъснало от бялата риза, където ръката на Уди бе бръкнала.

— Ти си отвратителен — рече тя на Уди, стискайки блузата си отпред с напиращи в очите сълзи.

Уди се усмихваше.

— Хайде, бебчо. Не бъди такава.

— Не ти вярвам — извика тя. — Езикът ти е отвратителен.

Усмивката му стана по-застрашителна.

— Внимавай.

Тя се сви по-близо до Джон, проплака:

— Моля те, отведи ме вкъщи.

Джон тръгна да я води, приковал очи върху Уди, понеже не му харесваше начина, по който братовчед му ги зяпаше.

— Връщайте се обратно тук — нареди Уди, протягайки се отново към нея.

— Остави я на мира! — извика Джон със стиснати юмруци. Уди беше с около четиридесет килограма по-тежък, но Джон твърдо вярваше, че можеше и щеше да му срита задника, ако дори се осмелеше да докосне и един косъм от главата на Мери Алис.

— Опа. — Уди вдигна ръце и отстъпи назад. — Не знаех, че вече имаш претенции към нея, човече малко. Давай. Заведи я при майка й.

— Стой далеч от нея — предупреди Джон. — Сериозен съм.

— Без лоши чувства — рече Уди, но все още зяпаше похотливо Мери Алис като лъв, лишен от плячката си. — По-добрият печели.

— Точно така.

— Ето — каза Уди, тиквайки ръка в предния си джоб. — Подарък на раздяла — подхвърли торбичка прах на Джон. — Без лоши чувства, нали така, братовчеде?