Карин Слотър
Триптих (19)

Глава петнадесета

25 октомври 2005 г.

Джон не искаше да си спомня първата нощ в затвора, но споменът продължаваше да го връхлита като истински кошмар. Някой минаваше зад него на работа и той трепваше. Силен шум от улицата запращаше сърцето му в гърлото му. Навеждаше се да извади гъбата от кофата, да нанесе малко гланц на джантите на някой камион или кола и това отново нахлуваше в главата му.

След като Зебра го раздаде на околните, Джон прекара цял месец в болничното крило на „Коустъл“ в учене отново да ходи до тоалетната. Когато излезе, откри, че са го прехвърлили в специалното отделение при всичките тежки сексуални престъпници. Може би бяха решили, че Бен Карвър ще се позабавлява с Джон, ще довърши работата, започната от Зебра, но възрастният мъж бе хвърлил един поглед на кльощавото шестнадесетгодишно момче и бе рекъл силно разочаровано:

— Брюнет! Бях си поискал блондин!

Джон не знаеше кой бе отговорен за прехвърлянето му в специалното отделение, но дори и да знаеше, нямаше представа как да му благодари. Понякога си мислеше, че е Евърет, пазача, но от друга страна, от време на време лежеше на койката си нощем и оставяше въображението си да разиграе фантастичната история, в която го бе спасил баща му. Ричард нахълтваше в стаята на отговорника на затвора. Ричард пишеше гневни писма до сенатора на щата. Ричард изискваше справедливо отношение към сина му.

Джон се присмиваше на глупавите си момчешки мечти, докато прокарваше картата си през часовниковия механизъм при влизане и чакаше високото иззвъняване при напускане на работа за отминалия ден. Времето бе добро от няколко седмици и пазаруващите караха колите да бъдат измити. До вчера следобед Джон не бе намерил време да отиде до къщата на майката на Бен и да вземе колата. Ходеше на шофьорски курсове, когато умря Мери Алис, но това беше преди много време и той се потеше като курва в църква при перспективата да седне зад волана. Ако го хванеха в колата, Марта Лам щеше да му хвърли задника обратно в затвора. Разбира се, ако не използваше колата, пак можеше да свърши там.

По телефона възрастната жена бе открита и дружелюбна:

— Радвам се да поговоря с приятел на Бен.

Когато я попита, тя го увери, че застраховката на колата е платена. Освен това госпожа Карвър обясни на Джон, че нейният господин Пропсън я караше на църковните сбирки в Уорм Спрингс в неделя, но ако можеше все пак да не забрави да върне колата с пълен резервоар. Джон се бе съгласил на всичко, но тя го беше задържала на телефона още петнадесет минути, за да му разкаже за ишиаса си. (И четиримата баби и дядовци на Джон бяха починали, докато се намираше в затвора, и никой от тях така и не го посети.) Той слуша внимателно оплакванията й, издавайки подходящите звуци в подходящите моменти, докато педофилът в коридора не го изгледа ядно и не поиска да използва телефона.

Джон бе открил тъмносиния форд „Феърлейн“ под навеса, както му бе обещано. Ключът беше тикнат в сенника заедно с талона и застраховката. Най-важното за Джон бе, че запали от първия опит. Той включи на скорост и излезе на улицата, кракът му прескачаше несигурно между педала на газта и спирачката, докато се упражняваше нагоре-надолу по еднопосочния път пред къщата на госпожа Карвър. Слава богу, че не беше с ръчна трансмисия, иначе щеше да остави колата където я бе намерил.

Джон прекара голямата част от следобеда в опити да реши как да шофира „Феърлейн“-а, а докато излезе на двете платна на магистралата, ръцете вече го боляха от стискане на волана.

Можеше да го направи, продължаваше да си повтаря със стиснати зъби, докато шофираше по I-20 обратно към Атланта. Единствено трябваше да се увери, че изглежда така, сякаш знае какво прави. Не твърде бавно, не твърде бързо, голяма увереност, с ръка протегната през прозореца. Ченгетата само това търсеха — някой, който изглеждаше виновен. Малкият им полицейски радар се задействаше и те усещаха нерешителността, излъчвана от човека, сякаш беше пулс.

Джон си бе казал, че заради усилията вече започва да свиква, защото прекара до полунощ в колата предната вечер. Но не можеше да се заблуждава прекалено дълго, след като „Феърлейн“-ът се озова паркиран на улицата срещу магазина за алкохол на „Чешър Бридж Роуд“. Почака тридесет минути, но Робин очевидно не работеше. Докато караше обратно към вкъщи, се сети, че ако можеше да се срамува, сигурно щеше да се срамува.

Тъй като горивото бе друг лукс, който Джон не можеше да си позволи, той тръгна от автомивката пеш, отправи се нагоре по „Пидмонт“ и пресече кръстовището на „Чешър Бридж“. В началото се преструваше, че е тръгнал на разходка, но после реши, че самозаблуждаването е толкова глупаво нещо, колкото онова, което бе планирал за по-късно през нощта. Бен най-после се бе обадил. Джон беше получил две пощенски картички тази седмица — единствената поща, която изобщо бе получавал в общежитието. Първата беше с клеймо от Алабама и имаше списък с цифри: 185430032. Втората беше от Флорида и в нея пишеше: Пътуваме за Пайни Гроув. Ще се видим, като се приберем!!!

Джон мразеше загадките, но имаше достатъчно акъл да отиде в библиотеката и отново да седне пред атласа. След два часа безцелно зяпане през прозореца се сети. 30032 беше пощенският код на Авъндейл Истейтс. 1854 „Пайни Гроув Съркъл“ граничеше с „Мемориал Драйв“ в края на Декатур.

— Ей, бебчо!

Проститутките бяха пред магазина за алкохол, включително и по-възрастната жена, която Джон бе спасил в автомивката. Може би трябваше да научи името й, но знаеше, че това само щеше да го натъжи. Да й се даде име, щеше да означава, че има семейство някъде. В определен момент тя е била дете, ходела е на училище, имала е надежди и мечти. А сега… нищо.

Една от жените попита:

— Искаш ли гадже?

Той разтърси глава, запазвайки дистанция.

— Търся Робин.

— В киното е — рече проститутката и извърна брадичка към пътя. — Дават Междузвездни войни. Смята, че ония там са виждали катеричка за последно, когато са били родени от такава.

Момичетата се засмяха добронамерено на шегата.

— Благодаря — каза Джон и им махна с ръка, преди да успеят да му предложат още от стоката си.

Киното беше доста далече от магазина за алкохол, но Джон имаше време. Съсредоточи се върху това да диша въздуха, въпреки отработените газове на автомобилите. Човек можеше да го прави в затвора. Трябваше да си намери друг начин да хване рак на белия дроб.

Когато стигна до киното, коленете вече го боляха. Междузвездни войни. Беше го гледал като дете, може би шест или седем пъти. Всеки уикенд майка му го караше заедно с приятелите му до киното, оставяше ги и се връщаше няколко часа по-късно. Това бе преди наркотиците, преди Джон да стане готин. Обожаваше този филм, наслаждаваше се на бягството.

В затвора Бен контролираше всичко, което правеха, и дори като порасна, Джон остави нещата така, защото беше по-лесно. Лошата част беше, че цялото познание, което Джон получаваше, бе от човек с тридесет години по-стар от него. Не знаеше много филми и телевизионни шоу програми от последните две десетилетия. Никой от неговото крило на затвора не посещаваше общата зала през вечерите за кино, защото не бяха толкова глупави, че да се смесват с общото население. Дорис Дей, Франк Синатра, Дийн Мартин — това бяха изпълнителите, които вечно пускаха по малкото радио, купено от Емили за Джон на първата му Коледа в затвора. Музиката беше толкова важна за него като дете, един саундтрак на непокорния му живот. Сега не можеше да каже името и на една популярна песен, дори ако някой му опреше пистолет в главата.

Джон вече се бе убедил, че Робин няма да е в киното, така че остана изненадан, когато почти се блъсна в нея, завивайки зад един ъгъл.

— Какво правиш тук? — попита тя, изглеждайки поласкана, както реши той, а след това притеснена.

— Момичетата ми казаха, че си тук — обясни той. Видя опашка от млади мъже, извиваща се покрай сградата. — Натоварена вечер?

— Ами — махна тя отрицателно. — Тъпите шибаняци първо искат да изгледат филма. Предполагам, че ще се върна по-късно.

— Колко е дълъг филмът?

— Боже, не знам. — Тръгна обратно към магазина за алкохол и той я последва. Тя се извърна и поиска да знае: — Какво правиш?

— Помислих си, че мога да те изпратя.

— Глей к’во — рече тя. — Т’ва не ти е Хубава жена — и добави, — а ти съвсем сигурно не си Ричард Гиър.

Джон нямаше представа за какво говореше. Единственият филм с Ричард Гиър, който бяха гледали в затвора, се казваше Съмърсби, и то само защото в него имаше дете.

Тя поясни:

— Ние няма да се влюбваме и да се женим, и да имаме деца, ясно?

Джон не се беше замислял за това, но може би това му беше планът. Каза й:

— Само исках да ти кажа, че повече няма да се виждаме.

— Виждали сме се само веднъж, тъпо копеле.

— Знам — каза той. Когато тя отново тръгна, той я последва. — Моля те, спри — рече той. — Изслушай ме.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Добре. Давай.

— Аз просто… — Боже, сега, като му се усмихваше, той не знаеше какво да каже. — Мислех си за теб — каза той. — Не по сексуален начин. — Лицето му явно изразяваше друго, защото тя извъртя очи. — Добре, може би сексуално — призна той.

— Освен ако не си тук да ми платиш за чекия, трябва да се връщам обратно на улицата.

— Не е това — каза той. — Моля те.

Тя отново тръгна и Джон застана пред нея, вървейки заднишком, защото знаеше, че тя няма да спре.

— Забъркан съм в нещо — рече той.

— Направо съм шокирана.

— Лежал съм в затвора.

— Трябва ли да съм изненадана.

— Моля те — каза Джон. Спря да върви, тя също. — Не искам да съм забъркан в това, но съм. Трябва да направя нещо по въпроса. Не искам да се връщам в затвора.

— Някой те изнудва ли?

Той се замисли.

— Може би — рече. — Не знам.

— Отиди при ченгетата.

Знаеше, че тя не говори сериозно.

— Просто исках да те видя отново, за да ти кажа, че не мога да те виждам повече. След това, имам предвид. — Той млъкна, опитвайки се да изясни. — Не искам да се забъркваш в същото, това се опитвам да ти кажа. Този тип, той е лош. Наистина лош и аз не искам ти да пострадаш.

— Плашиш ме — рече тя, а отегченият й тон опроверга твърдението. — Кой се опитва да ме нарани?

— Никой — каза Джон. — Той дори не знае, че съществуваш. — Той потърка лице с ръцете си, издаде звук, подобен на пъшкане. — Това не ти говори нищо — рече той. — Съжалявам, че те занимавам с моите проблеми. Просто исках да те видя още веднъж за последно.

— Защо?

— Заради това, което ми каза за първата си целувка. Аз просто… — Опита да се усмихне. — В училище бях истински загубеняк. Момичетата всъщност не искаха да си имат нищо общо с мен.

— Имам за теб новина, младежо. И сега не искат. — Думите й бяха язвителни, но тонът показваше, че просто го дразни.

Той каза:

— Влязох в затвора наистина рано. Лежах двадесет години.

— Трябва ли да те съжалявам?

Той поклати глава. Отдавна бе спрял да очаква от хората да го съжаляват.

— Искам да ти благодаря, задето ми разказа онази история със Стюи и всичко останало. Много мислих за нея и това е наистина хубава история.

Тя прехапа долната си устна, очите й се взираха в неговите.

— Е, добре. Каза ми.

— И аз… — Гласът му заглъхна. Беше репетирал това стотици пъти на работа, но сега не се сещаше за нищо.

— Ти какво? — подкани го тя. — Искаш да ме чукаш ли?

— Аха — не можа да излъже. — Да, наистина искам.

— Е, мамка му, можеше да спестиш малко време, ако просто беше започнал с това. — Тя тръгна обратно нагоре по пътя, казвайки: — Десет за стаята, тридесет за програмата. Никакви извращения, никакво удряне, или ще ти изтръгна скапаната пишка.

Беше вече на три метра, когато осъзна, че той не я следва.

— Какво не ти е наред, мамицата му?

— Благодаря ти — повтори той. А после: — Чао.