Карин Слотър
Триптих (13)

Глава девета

2 октомври 2005 г.

Джон не бе спал добре, което изобщо не беше нещо ново за него. В затвора през нощта винаги беше най-зле. Чуваха се писъци, най-вече плач, и други неща, за които не обичаше да мисли. Джон беше на петнадесет, когато бе арестуван, на шестнадесет, когато бе хвърлен в затвора. Когато стана на тридесет и пет, той вече беше живял в затвора по-дълго, отколкото беше спал в дома на родителите си.

Колкото и шумен да беше затворът, Джон свикна с него. Трудното беше да си навън. Клаксони на автомобили, пожарни, радиостанции кънтяха отвсякъде. Слънцето беше по-ярко, миризмите по-силни. От цветята му се насълзяваха очите, а храната почти не можеше да се яде. Имаше прекалено много вкус във всичко, прекалено богат избор пред него, за да се почувства спокоен, да влезе в ресторант и да си поръча ядене.

Преди да затворят Джон, хората не виждаха тичащи за здраве по улицата, с тикнати в ушите слушалки, с тесни, прилепнали по тялото им къси гащета от ликра. Мобилните телефони стояха в чанти като големи портмонета, които се носеха на рамо, и само наистина богатите хора можеха да си позволят да ги притежават. Рапът не съществуваше в модните тенденции, а слушането на „Мотли Крю“ и „Пойзън“ означаваше, че си готин. Сидиплеърите бяха нещо излязло от „Стар Трек“ и дори това, че знаеш какво е „Стар Трек“ означаваше, че си някакъв загубеняк.

Той не знаеше какво да прави с този нов свят. Нищо не му изглеждаше смислено. Нямаше нищо от познатите неща. През първия си ден навън бе влязъл в килера в дома на майка си и бе плакал като бебе.

— Шели? — извика Арт. — Ще бачкаш ли, или не?

Джон махна с ръка на началника, насилвайки се да се усмихне.

— Съжалявам, шефе.

Той отиде до зеления „Събърбън“^[1] и започна да бърше водата от едната му страна. Това беше още нещо, което го шокира. Колите бяха станали толкова огромни. В затвора имаше един телевизор с два канала и по-старите затворници решаваха какво ще се гледа. Антената бе изтръгната и използвана да се избоде нечие око дълго преди Джон да се появи и сигналът бе скапан. Дори когато се изчистеше снеговалежът, картината се виждаше наполовина, нямаше усещане за размери на автомобилите на екрана. После човек се чудеше дали видяното е истинско, или нещо направено просто за дадено шоу. Може би сериалите всъщност бяха за един алтернативен свят, където жените носеха поли до ханша си, а мъжете не бяха покрити със стегнати спортни кожени панталонки и казваха неща като „баща ми никога не ме разбираше“.

Момчетата винаги се смееха на това, викайки „лигльо“ и „педал“ срещу телевизора и така следващата реплика не се чуваше. Джон не гледаше много телевизия.

— Йо, йо — рече Рей-Рей, навеждайки се да измие гумите на „Събърбъна“.

Джон вдигна поглед и видя как една полицейска кола спира пред автомивката. Рей-Рей винаги казваше нещата по два пъти и оттам идваше името му и винаги даваше сигнал на Джон, когато наоколо имаше ченге. Джон му връщаше услугата. Двамата мъже никога не бяха говорили истински, да не говорим да си разказват историите на живота, но и двамата знаеха от пръв поглед какъв беше другият: бивш пандизчия.

Джон започна да чисти стъклото на вратата на шофьора, без да бърза, така че да може да наблюдава ченгето в отражението. Първо чу полицейската радиостанция на мъжа, онзи постоянно накъсан шум от диспечерите, произнасящи техните си кодове. Полицаят се огледа, спря поглед върху Джон и Рей-Рей за около две секунди, преди да повдигне колана си и да влезе вътре, за да плати за миенето. Не че щяха да му вземат пари, но винаги беше добре да се преструваш.

Собственичката на „Събърбъна“ беше наблизо и говореше по мобилния си телефон. Джон затвори очи, докато чистеше прозореца, заслушан в гласа й, наслаждавайки се на тоновете като на прекрасна музика. Вътре той бе забравил какво е да чуваш женски глас, да слушаш онзи тип оплаквания, които само жените можеха да имат. Лоши прически. Груби продавачки. Счупени маникюри. Мъжете искаха да си говорят за неща: коли, оръжие, грабежи. Те не обсъждаха чувствата си, освен ако не ставаше дума за гняв, а дори и това не продължаваше дълго, защото като цяло бързо започваха да правят нещо по въпроса.

На всеки две седмици майката на Джон идваше с колата от Декатур до Гардън Сити, за да го посети, но при все че Джон бе доволен да я види, това не беше онзи тип женски глас, който той искаше да чува. Емили винаги беше положително настроена, щастлива от срещата със сина си дори когато виждаше в очите й, че е изморена от дългото шофиране или натъжена от факта, че той си е направил още една татуировка, че косата му е на конска опашка. Леля Лидия също идваше, но защото тя му бе адвокат. Джойс идваше два пъти годишно с майка им — веднъж на Коледа, веднъж на рождения му ден. Тя мразеше да е тук. Можеше да се долови по тялото й. Джойс искаше да напусне това място едва ли не повече от Джон и винаги, когато говореше с него, му се струваше, че наподобява начина, по който си говореха едни на други черните гангстери и арийците. Ти, шибано негърско псе. Ти, кривоглед бял шибаняко. Ще те убия, само да ми се удаде възможност.

Баща му дойде да го види два пъти за цялото време, докато беше затворен, но Джон не обичаше да се сеща за това.

— Извинете? — Жената с мобилния телефон беше до него. Усещаше парфюма й. Горната й устна приличаше на малка папийонка, а гланцът за устни караше устата й да изглежда мокра.

— Ехо? — каза тя, леко смеейки се.

— Съжалявам — успя да изрече Джон, шокиран, че тя е дошла толкова близо до него, без той дори да забележи. В затвора сега вече щеше да е мъртъв.

— Казах „благодаря ви“ — рече му тя. В ръката си държеше един долар и той го взе, чувствайки се евтин и мръсен едновременно.

Джон церемониално постави банкнотата в общата кутия за бакшиши, знаейки, че всички очи тук го наблюдаваха. Той правеше същото, когато някой клиент дадеше бакшиш на някого другиго. Никой тук не вярваше на никого и за това си имаше добра причина. Не ти беше необходимо висше образование, за да се сетиш защо група мъже на средна възраст работеха за минимална надница плюс бакшишите в автомивка „Горилата“.

Арт излезе от офиса, викайки:

— Първа смяна, обяд — докато отиваше към ченгето, застанало до машината за напитки. Мамка му, Джон не беше видял и това. Ченгето бе излязло, гледаше го, а той не го беше забелязал.

Джон наведе глава, докато отиваше отзад, регистрира се на часовника за работното време и грабна обяда си от рафта. Имаше си сода в хладилника, но в никой случай нямаше да се върне обратно, докато ченгето не си тръгнеше и Арт не дойдеше зад бюрото си, за да преброи парите.

Чико, един от другите работници, седеше на циментовата стена под сянката на една голяма магнолия, която растеше на парчето трева зад автомивката. Джон обичаше да сяда там, под дървото, да се наслаждава на усамотението и на сянката, но днес Чико бе отишъл пръв. Такова нещо не можеше да се случи в затвора. Да заемеш мястото на някого, беше като да изчукаш сестра му в задника. На онова място не се случваше нищо, което да няма окачена на него цена.

— Как е? — каза Джон, докато минаваше покрай Чико и вървеше към навеса за коли, който служеше като ремонтна работилница. Момчетата от нея излизаха навън за обяд. Те изкарваха достатъчно пари, за да си позволят този лукс.

Джон седна на земята под навеса. Свали си бейзболната шапка и избърса потта от челото с опакото на ръката. Ноември някога означаваше зима, но сега означаваше, че си късметлия, ако якето, което си облякъл сутринта, не те е накарало да се изпотиш до обяд. Боже, дори времето се бе променило, докато го нямаше.

Той се огледа, преди да измъкне един лист хартия от задния си джоб. Кредитното извлечение. Част от него снощи искаше да го тикне обратно в боклука, да го остави. Значи някакъв шибаняк се правеше на него. Какво означаваше това за Джон Шели? Очевидно този не вършеше някаква измама. Защо щеше да плаща по кредитните карти всеки месец през последните шест години? Джон беше чувал за всякакви видове измами в затвора и въпреки че не бе имал достъп до никакви компютри, знаеше, че интернет бе най-добрият начин да се извърши измама със самоличността. Но това. Това изобщо не беше такъв случай. Човек взема парите и бяга. Човек не се мотае наоколо и не си плаща месечните сметки навреме. Това си беше като онзи стар номер — да поръчаш петдесет пици за вкъщи на някого, само че си плащаш за тях сам, със собствената си кредитна карта.

Сгъна извлечението и го тикна обратно в джоба си. Трябва да остави нещата така. От това няма да излезе нищо добро. Това, което Джон трябва да направи, е точно каквото каза надзорникът му: „Концентрирай се върху изграждането на живота си отново. Намери си постоянна работа. Покажи на хората, че си се променил“.

Това все пак го тормозеше, като треска, която не можеше да извади. Той беше човъркал цяла нощ, опитвайки се да види причината. Трябваше да има причина. Защо иначе някой бе направил това? Може би някой с лошо минало използваше личните данни на Джон като прикритие. Можеше да е някой избягал убиец касапин или някой, който бягаше от нещо, и Джон Шели изглеждаше добро прикритие. Изсмя се на идеята и отхапа от сандвича си с фъстъчено масло и банан. Трябваше да си доста отчаян, за да приемеш самоличността на осъден убиец и сексуален престъпник.

Фъстъченото масло му преседна и той се закашля малко преди да стане и да отиде до навития маркуч на земята. Джон завъртя кранчето и отпи, докато гледаше как Рей-Рей разговаря с някаква жена до прахосмукачката. Джон виждаше, че мъжът се опитваше да й изиграе дежурния си номер, опитваше се да я свали. Съдейки по начина й на обличане, Рей-Рей можеше да си спести малко време и просто да й даде малко пари. Повечето от момчетата в „Горила“ се възползваха от местните таланти. Малко по-нагоре по улица „Чешър Бридж“ се намираше ресторант „Колониал“, една евтина закусвалня, пълна с проститутки, обитаващи апартаментите отзад. Джон често бе чувал в понеделник сутрин как момчетата спорят кое е по-добре: да отидеш рано, когато са свежи, и да платиш повече или да отидеш по-късно, когато са изморени, и да платиш по-малко.

Улична икономика.

— Чупката, задник! — извика проститутката, удряйки с ръце гърдите на Рей-Рей.

Рей-Рей изръмжа нещо и я забута назад, докато тя не падна на задника си.

Първият импулс на Джон беше да остане точно където си беше. Човек не се забъркваше в проблемите на другите. Така те убиваха. Това беше жена, но тя работеше по улиците. Знаеше как да се грижи за себе си. Поне изглеждаше така, докато Рей-Рей не я дръпна и не я удари с юмрук в лицето.

— Мамка му — промърмори Чико, сякаш беше на първия ред на шампионат по кеч. — Дори не й даде време да се изправи.

Джон погледна надолу към обувките си, които бяха подгизнали. Маркучът все още бе пуснат. Можеше да си има проблеми заради това. Отиде обратно до крана, спря го, забравяйки за миг, че се спира надясно и го завъртя наляво. Нави маркуча обратно на мястото му. Когато отново вдигна поглед назад, кракът на Рей-Рей беше във въздуха и летеше надолу към лицето на проститутката.

— Хей! — каза Джон, а после отново: — Хей! — когато кракът на Рей-Рей удари.

Джон трябва да бе дотичал до тях. Трябва да беше казал и нещо друго по пътя, нещо на висок глас, което бе привлякло още повече внимание върху ситуацията. Когато мозъкът му успя да застигне действията му, юмрукът на Джон го болеше, сякаш го беше ужилил стършел, а Рей-Рей бе проснат на земята.

— Какво, по дяволите — изкрещя Арт. Едва надвишаваше метър и половина, но спря едва на няколко сантиметра от гърдите на Джон и му изскърца: — Ти, шибана маймуно!

И двамата погледнаха надолу. Един от зъбите на Рей-Рей се намираше на тротоара, плуващ в локвичка кръв. Човекът изглеждаше мъртъв, но никой не се наведе да му провери пулса.

Ченгето стоеше на вратата. Очите на Джон бавно се плъзнаха нагоре по грубите черни обувки на мъжа, проследиха острия ръб на панталона, минаха покрай колана, където една голяма ръка почиваше върху дръжката на пистолета, и той се насили да погледне човека в лицето. Скапанякът се взираше право в Джон, докато намаляваше радиостанцията си и повикванията от нея се превърнаха в шепот.

— Какво става тук?

На Джон му бе необходимо цялото самообладание, за да не заеме позиция за арест на мига.

— Ударих го.

— Да, без съмнение, задник! — излая Арт. — Уволнен си отвсякъде, мамка му. — Той бутна Рей-Рей с крак. — Боже Господи, Шели. С к’во го удари, с шибан чук ли?

Главата на Джон се отпусна и той погледна в земята. „О, боже. Вече не можеше да се върне в затвора. Не и след всичко това. Не и след всичко преживяно.“

— Съжалявам — каза Джон. — Няма да се повтори.

— Адски си прав, че няма — изстреля бързо Арт. — Исусе. — Той погледна ченгето. — Това е благодарността, която получавам, че давам на тези момчета втори шанс.

— Извинявам се — опита се отново Джон.

— Ей! — извика проститутката. — Някой иска ли да ми подаде ръка?

Всички мъже погледнаха надолу, изненадани, сякаш бяха забравили за съществуването й. Курвата имаше твърдо лице, от онзи вид, който разказва историята на живота й с милионите бръчки, изрисували кожата й. От носа и устата, където кракът на Рей-Рей бе нанесъл поражения, течеше кръв. Беше се подпряла на лакти, около врата й бе увит мръсен бял пухкав шал, носеше пурпурна, изглеждаща като пластмасова, минипола и черно тясно горнище с дълбоко деколте и без ръкави, което разкриваше увисналия й бюст и едва покриваше захабеното й тяло.

Никой не искаше да я докосва.

— Ей, рицаря в бляскавите доспехи — рече тя, разтръсквайки ръка към Джон. — Хайде, жребецо. Помогни ми да се изправя, по дяволите.

Джон се поколеба, но после се пресегна надолу и я дръпна. Миришеше на цигари и бърбън и й беше трудно да стои на заострените високи токчета на обувките си. Ръката й се впи в рамото му, докато запазваше равновесие. Той се опита да не се разтрепери от отвращение, мислейки къде ли е била тази ръка. На слънчевата светлина кожата й беше жълтеникава и той реши, че черният й дроб е достатъчно отчаян, за да се измъкне през пъпа, стига някога да му се дадеше тази възможност. Можеше да е на тридесет, а можеше и да е на осемдесет.

Ченгето взе нещата в свои ръце.

— Искаш ли да ми кажеш за какво е всичко това?

— Той не искаше да ми плати — рече тя, свеждайки брадичка да посочи проснатия Рей-Рей. Гласът й бе като камък, търкалящ се в чаша слуз. Думите, които не сливаше, вероятно не си струваше да се чуят.

— Дала си му на кредит? — попита ченгето, без да се мъчи да скрие недоверчивостта си. Човекът имаше право. Джон не би продал на Рей-Рей дори и изсъхнало лайно на кредит.

— Бяхме там вътре — каза тя, имайки предвид преносимата тоалетна зад сградата. — Опита се да ме прилъже, нещастния шибаняк. Каза, че щели да му плащат утре.

Веждите на ченгето подскочиха нагоре.

— Бъзикаш се с мен.

— Последва ме дотук, опитваше се да сключи сделка — продължи тя и отново стисна ръката на Джон, като се залюля. — Сякаш има промоция в някой скапан магазин. Тъп духльо. — Тя вдигна лачената си обувка и срита Рей-Рей в ръката.

— Ей, ей, стига — каза Рей-Рей, докато стенеше и се завъртя по гръб.

Джон се сети, че задникът се правеше на умрял и се опитваше да го натопи за това, че е причинил цялата тази работа.

Ченгето бутна Рей-Рей с обувка.

— Опитваше се да изкрънкаш нещо безплатно ли, тъп кретен?

Рей-Рей постави ръка на очите си, предпазвайки се от слънцето, за да може да вижда ченгето, без да е заслепен.

— Не, не, човече. Не е т’ва. Изобщо не е т’ва.

— Ставай, тъп идиот — нареди ченгето. — Ти. — Той посочи курвата. — Къде ти е районът?

Тя бе заета да бърше парченцата асфалт от лактите си.

— Нагоре, до магазина за алкохол.

Радиостанцията на ченгето пропука, а после се чу — номер петдесет и едно, петдесет и едно?

Ченгето щракна копчето на микрофона и каза:

— Тук — после посочи към Джон, говорейки с диспечера, но очевидно все още не беше приключил. — Ти. Чаровният принц. Погрижи се да се прибере жива и здрава. Ти — посочи към Рей-Рей. — Не ме карай още веднъж да ти казвам да се изправиш, мамицата му, или ще ти затворя задника толкова бързо, че надзорникът ти няма да има време дори да ти извика такси до затвора. — Рей-Рей скочи на крака, а ченгето щракна радиостанцията си и каза: — Прието, там съм след десет минути. — Накрая му хрумна да попита Арт: — Имаш ли нещо против това?

Арт се намръщи, челото му оформи V.

— Да, както и да е — съгласи се все пак. — Шели, вземи си почивен ден. Утре се върни и гледай главата ти да е на правилното място.

— Благодаря — рече Джон, толкова облекчен, че можеше и да се разплаче. — Благодаря, сър. Няма да ви разочаровам.

Изразеното уважение предизвика ответна реакция.

— Искаш ли да се отърва от този заекващ нещастник? — Арт попита Джон, насочвайки пръст към Рей-Рей.

Джон се замисли за миг, но не можеше да прекара остатъка от живота си, оглеждайки се през рамо за задника.

— Всичко е наред — каза той. — Нали, Рей-Рей?

— Да, да — рече Рей-Рей. — Окей сме. Окей сме.

— Млъквай — каза Арт. — Не искам да те виждам отново тук преди сряда сутрин, ясно ли е?

Рей-Рей кимна. Два пъти.

Арт изгледа язвително проститутката, после каза на Джон:

— Разкарай я оттук, преди да сме започнали да губим клиенти.

Джон реши, че няма избор. Курвата го бе сграбчила отново и кокалестите й пръсти стискаха ръката му точно над лакътя. Тръгна до нея, защото нещо му подсказваше, че ако не го направеше, тя моментално щеше да се озове по лице на улицата.

Движението фучеше покрай тях, докато вървяха по „Пидмонт авеню“. Джон виждаше един куп джипове и спортни коли да пътуват нагоре-надолу по пътя ежедневно. При условие че от едната страна се намираше Бъкхед, а от другата Ансли парк^[2], единствените скапани коли, които Джон виждаше, принадлежаха на домашните прислужници, градинарите, чистачите на басейни и всички останали злочести души, преживяващи като вършеха мръсната работа, което не се налагаше на богаташите.

— Шибан задник — промърмори проститутката, докато чакаха на светофара. Кокалестите й пръсти се забиха още по-дълбоко в плътта му в опит да се закрепи на абсурдно високите си токчета. — Задръж малко — отстъпи накрая тя и, държейки се за него, свали едната, а после и другата обувка. — Скапани токчета.

— Аха — каза Джон, защото тя очевидно очакваше отговор.

— Червено е — рече му тя и го бутна на улицата, когато движението спря на светофара. — Боже, краката ме болят. — Тя вдигна поглед към него, като стигнаха другия край на кръстовището. — Трябва да си извадя зъб, да знаеш. Там, където ме ритна.

— О — каза Джон, мислейки си, че тя беше или тъпа, или луда, ако си мислеше, че той имаше излишни пари да я води на зъболекар. — Добре. Аха. Съжалявам.

— Не, тъп глупак такъв. Казвам, че мога да използвам ръцете си, но не можеш да ми го сложиш в устата.

Джон не осъзнаваше, че стиска зъби, докато не започна да го боли челюстта.

— Не — отвърна той. — Няма нищо.

— Скивай. — Тя спря, пусна се и започна да се люлее като сал насред цунами. — Можеш да си ходиш, Ромео. Мога да се оправя с останалия път и сама.

— Не — повтори той, този път хващайки я за ръката. При неговия късмет тази щеше да падне на улицата и ченгето щеше да му припише обвинение в убийство. — Хайде да вървим.

— Опа — въздъхна тя, когато коляното й се изви при подхлъзването на една натрошена част от тротоара.

— Дръж се — каза й той, мислейки си, че е толкова слаба, че усещаше как костта на ръката се движи под плътта.

Изненадващо, тя му рече:

— Не го поемам в задника.

Джон не знаеше кое е по-лошото: мисълта за устата й или мисълта за ануса й. Един бърз поглед към раните по ръцете и краката й, и вече усещаше вкуса на сандвича с фъстъчено масло и банан от обяда си.

— Окей — каза той, без да знае защо й се искаше да споделя и адски се надяваше тя да престане.

— Кара ме да се чувствам странно лайняно — рече му тя и го изгледа с крайчеца на окото. — Помислих, че трябва да ти го кажа, ако имаш такива планове.

— Просто ще се погрижа да се прибереш — увери я той. — Не се безпокой за другото.

— Няма нищо безплатно — каза му тя, после се изсмя. — Освен може би тоя път. Разбира се, разхождането — е, ако считаш, че това е твоето заплащане, то не е точно безплатно.

— И без това бях в тази посока — излъга той. — Живея наблизо.

— Морнингсайд? — попита тя, говорейки за един от по-богатите квартали зад Чешър Бридж.

— Аха — каза той. — Триетажна къща с гараж. — Тя отново залитна и той я задържа да не падне по лице. — Хайде.

— Не е необходимо да си груб, да знаеш.

Той погледна ръката си върху нейната, веднага видя колко здраво я стискаше. Като я пусна, там, където му бяха пръстите, имаше отпечатъци.

— Съжалявам за това — каза й той и наистина го мислеше. Боже, през цялото това време си бе мислил за жени, а дори не знаеше как да докосне някоя, без да я заболи. — Аз просто ще те изпратя, става ли?

— Почти стигнахме — рече му тя, после за щастие млъкна и се концентрира в преодоляването на неравния път, където свършваше тротоарът и започваше пръстта.

Джон я остави да води и остана на две крачки след нея, в случай че паднеше на улицата. Остави сериозността на току-що случилото се да го обземе. Какво си бе помислил? Нямаше никаква причина да се забърква в неприятностите на Рей-Рей, а сега губеше надницата си за един ден, за да може да заведе тази проститутка обратно в района й, където тя вероятно щеше да изкара повече пари за един час, отколкото той изкарваше за три. Господи. Можеше да си загуби работата. Можеха да го хвърлят обратно в затвора.

Арт получаваше добро парично обезщетение за това, че наемаше престъпници в изпитателен срок, плюс данъчни облекчения от федералните. Дори и при всичко това — при всичките така наречени инициативи, които се правеха — намирането на работа бе почти невъзможно за Джон, когато излезе. Заради положението си не можеше да работи с деца или да живее на по-малко от сто метра от училище или детска градина. Според закона работодателите нямаха право на дискриминация спрямо престъпник, но винаги намираха начин да заобиколят закона. Джон ходи на деветнадесет интервюта, преди да открие автомивката. Винаги започваха с: „Как сте/с удоволствие бихме ви наели при нас/само попълнете това, и ще се свържем с вас“. После, когато се обадеше на следващата седмица, защото не се бяха свързали с него, винаги чуваше: „Вече попълнихме мястото/намерихме по-квалифициран кандидат/съжаляваме, правим съкращения“.

— По-квалифициран да запечатва кашони? — бе попитал той един от тях, управителя на фирма за торти.

— Слушай, приятелче — отговори му онзи, — имам дъщеря тийнейджърка, ясно ли ти е? Знаеш защо не получаваш работата.

Той поне беше честен.

Въпросът бе стандартен на всички формуляри. „С изключение на дребни пътни нарушения, някога били ли сте осъждани за престъпление?“

Джон трябваше да отбележи „да“. Винаги правеха проверка на миналото и така или иначе винаги разбираха.

„Моля, уточнете присъдата на оставеното празно място.“ Трябваше да уточни. Можеха да попитат надзорника му. Можеха да проверят досието му в полицията. Можеха да влязат в интернет и да го проверят на сайта на БРД в „Осъдени сексуални насилници в района на Атланта“. Под името Шели, Джонатан Уинстън, щяха да прочетат, че е изнасилил и убил непълнолетно дете. Щатът не правеше разлика между непълнолетните и пълнолетните престъпници, така че той излизаше не като човек, извършил престъплението, когато самият той е бил непълнолетен, а като пълнолетен педофил.

— Ехо? — каза проститутката. — Тук ли си, хубавецо?

Джон кимна. Беше се отнесъл и я следваше като кученце. Намираха се пред магазина за алкохол. Някои от момичетата вече работеха, с надеждата да хванат обедната навалица.

— Ей, Робин — изкрещя проститутката. — Ела тук.

Жената, която трябваше да е Робин, дойде, справяйки се на токчетата си по-добре, отколкото спътницата на Джон бе успяла.

Робин спря на три метра от тях.

— Какво, по дяволите, ти се е случило? — Тя изгледа Джон. — Груб ли беше с нея, шибано копеле?

— Не — каза той, а после, защото тя ровеше в чантата си за нещо, което вероятно щеше да му причини много болка, рече: — Моля. Не я нараних аз.

— О, той не е направил нищо, миличка — успокои я проститутката. — Той ме спаси от онзи загубеняк долу в автомивката.

— Кой точно? — попита Робин, гневът й още бе доста силен. Начинът, по който гледаше Джон, подсказваше, че не бе взела решение за него, а и ръката й все още бе в чантата, сигурно стиснала флакон с лютив спрей или чук.

— Кой точно? Кой точно? — каза проститутката, имитирайки доста сполучливо Рей-Рей. — Оня кльощав негър, дето казва всичко по два пъти. — Тя погледна Джон, пърхайки с мигли. — Обичаш ги малко по-младички, нали така, скъпи?

Джон усети как тялото му се стегна.

— Не, нямам предвид по този начин — рече тя и му разтърка гърба, сякаш успокояваше дете. Сега, когато вече беше обратно на своя територия, у нея имаше нещо почти майчинско. — Ей, Робин, направи ми услуга и му дай едно-друго. Той наистина ми спаси задника.

Устата на Робин се отвори да отговори, но Джон я спря. Той вдигна ръка и каза:

— Не, наистина. Всичко е наред.

— Аз винаги си плащам дълговете — настоя старата проститутка. — Милото отношение от непознати или к’вото и да било. — Тя проследи с очи една кола, която спря на паркинга. — Мамка му. Този е от редовните ми — каза тя и избърса кръвта под носа си с опакото на ръката. Махна на Джон, докато се качваше в колата и извика нещо, което той не разбра.

Джон изгледа как колата тръгна, усещайки през цялото време очите на Робин върху себе си. Имаше същия студен втренчен поглед като на ченге: какво точно си намислил и къде трябва да те фрасна, че да паднеш на колене?

Тя каза:

— Аз не съм й шибана заместничка.

— Не се безпокой за това — рече той и отново вдигна ръце. — Наистина.

— Какво? — поиска да знае тя. — Прекалено добър си, за да си плащаш?

— Не казах това — отвърна той, усещайки как лицето му почервенява. Имаше още пет или шест проститутки, които неприкрито слушаха разговора им и от развеселените изражения на лицата им той чувстваше сякаш пишката му ставаше все по-малка и по-малка с всяка изминала секунда. Той добави:

— А и тя не каза нищо за плащане, така или иначе. — Когато Робин не му отвърна, той рече: — Просто й правех услуга.

— Не си направил услуга на мен.

— Тогава и ти не ми прави такава — каза той и се обърна да си върви.

— Ей! — изпищя тя. — Не ми обръщай гръб.

Без да разсъждава, той отново се бе обърнал при писъка й. Тя явно играеше театър пред тълпата. Усети как се смали с още няколко сантиметра. Опита се да смекчи тона си и попита:

— Какво?

— Казах да не ми обръщаш гръб, тъп задник такъв.

Джон поклати глава и реши, че денят му не може да стане по-лош от това.

— Искаш да го направиш ли? — попита той, бъркайки в джоба си. Беше спестявал по двадесет долара седмично през последните три седмици просто за да е сигурен, че ще може да покрие вноските за телевизора. В джоба си имаше петдесет долара и седемдесет, тикнати в подметката на обувката. Джон се съмняваше, че момичето изкарва дори и половината от това по обяд. Боже, той едва ги изкарваше за един ден.

Брадичката й се вдигна предизвикателно. Явно заучаваха този жест в училището за проститутки или нещо подобно. Тя попита:

— Колко имаш?

— Достатъчно — каза той. Какво правеше, по дяволите? Езикът му беше надебелял в устата и имаше толкова много слюнка, че не знаеше какво да я прави. Размахването на парите бе свършило работа все пак. Тълпата зяпачки бе млъкнала.

Робин го изгледа за миг, после кимна.

— Добре — каза. — Искаш ли хапване и пийване^[3]?

Джон прехапа устна, опитвайки се да сметне колко ли щеше да му струва това.

— Аз току-що обядвах — рече й той. — Ако искаш нещо за пиене…

— Боже — изпъшка тя и извъртя очи. — Ти да не си ченге?

— Не — каза той, все още не схванал.

— Едно-друто — каза му тя. — Хапване и пийване.

Джон погледна останалите жени. Отново му се смееха.

— Млъквайте — излая Робин и за момент Джон си помисли, че имаше предвид него. — Хайде — рече тя и го грабна за ръката.

За втори път този ден по улицата го водеше проститутка. Все пак тази беше адски по-добре от предишната. Като начало тази изглеждаше по-чиста. Кожата й сигурно беше мека. Дори косата й изглеждаше добре — гъста и здрава, не проскубана от прекалено много наркотици или покрита с евтина перука. Не миришеше и на пушач. Съкилийникът на Джон беше заклет пушач, палеше ги една от друга. Човекът дори не можеше да спи повече от час, без да се събуди, за да пуши, а имаше дни, в които миришеше по-зле от мокър пепелник.

Робин го дръпна към гората зад ресторант „Колониал“ и подметна през рамо:

— Имаш ли достатъчно за стая?

Той не отговори, не можеше да повярва, че това наистина става. Тя го държеше за ръка и го водеше през горичката, сякаш бяха излезли на среща. Искаше отново да чуе гласа й. Тонът бе успокояващ, въпреки че тя очевидно бързаше да приключи с това.

Тя спря, като все още го държеше за ръката.

— Ей, попитах дали имаш достатъчно за стая. — Тя посочи към горичката. — Не го правя навън като някакво шибано животно.

Трябваше да прочисти гърлото си, за да може да проговори. Сърцето му блъскаше толкова силно в гърдите, че усещаше как ризата му се движи.

— Да.

Тя не мърдаше.

— Потиш се.

— Съжалявам — каза той, отдръпна ръка и избърса длан в крачола на дънките си. Усети глупава, неловка усмивка на устните си. — Съжалявам — повтори.

Тя отново го гледаше твърдо, опитвайки се да разбере какво е намислил. Ръката й бе тикната в чантата.

— Добре ли си?

Джон се огледа, мислейки си, че, независимо какво носеше в чантата си, тя правеше истинска грешка да води непознат мъж в гората.

— Тук не е безопасно — каза той. — Може да съм всякакъв.

— Никога не си го правил преди. — Тя не задаваше въпрос, просто заявяваше очевидното.

Той се сети за Рандъл, онова хлапе в магазина, за начина, по който адамовата му ябълка беше подскочила в гърлото, когато Джон му се нахвърли. Почувства как собственото му гърло се стяга и затруднява говоренето му.

— Ей — рече тя, потривайки ръката му със своята. — Хайде, голямо момче. Всичко е наред.

Джон забеляза, че гласът й се беше променил. Не знаеше защо, но изведнъж тя вече му говореше сякаш бе човешко същество, а не нещо, което трябваше да остърже от подметката на обувката си.

— Не исках да го правя — каза й той, осъзнавайки, че неговият тон също бе различен. Мек. Наистина мек, сякаш й се доверяваше, споделяше нещо с нея. Без предупреждение устата му се отвори и изтърва: — О, боже, толкова си хубава — като някакъв жалък откаченяк. Опита се да пооправи нещата, като добави: — Знам, че това звучи глупаво, но наистина си. — Оглеждаше лицето й, опитвайки се да измисли какво друго да каже, някакво свидетелство, че не е откаченяк, когото тя трябва да напръска с лютив спрей.

Устата й изглеждаше мека, от онзи тип уста, която човек можеше да целува вечно. Не, не можеше да говори за устата й. Беше прекалено сексуално. Носът й? Не, това бе глупаво. Никой не говореше за хубави носове. Те дишаха, понякога течаха и човек ги духаше. Те просто си бяха там на лицето ти.

— Добре ли си? — попита тя.

— Очите ти — смотолеви той, чувствайки се дори по-голям идиот отпреди. Беше изрекъл думите толкова високо, че тя бе трепнала. — Искам да кажа — започна той, отново снижавайки глас — съжалявам. Просто си мислех, че очите ти… — Боже, тя носеше толкова грим, че беше трудно да се каже. — Мисля, че имаш хубави очи.

Тя го изгледа, може би се чудеше колко бързо ще извади спрея от чантата и ще го наръси, може би се чудеше дали ще може да му свие парите като падне.

— Знаеш ли — рече тя накрая, — няма нужда да ме ухажваш. Просто ми плати.

Той тикна ръка в джоба.

— Не сега, бебчо — каза тя, изведнъж станала нервна. Правеше нещо нередно. Имаше начин да се прави това, но Джон не го знаеше.

— Аз съжалявам… — извини се той.

— Ще ми платиш в стаята — каза тя и му махна да я последва. — Ей там е.

Той остана на място, краката му отказваха да помръднат. Боже, чувстваше сякаш отново беше пъпчиво хлапе, опитващо се да стигне малко по-далеч с момиче.

Накрая тя звучеше раздразнена.

— Хайде, голямо момче. Времето е пари.

— Нека останем тук — рече той и когато тя започна да протестира, той я спря. — Не, не за това. Нека просто да останем тук и да поговорим.

— Искаш да говориш? Намери си психиатър.

— Ще ти платя.

— Това някакво твое извращение ли е? — попита тя. — Аз почвам да приказвам, а ти лъскаш бастуна? Няма начин.

Вървеше обратно към пътя и той затършува в джоба си да извади парите. Някои от банкнотите излетяха от ръката му и той се хвърли на земята да ги събира. Когато вдигна поглед, тя все още се отдалечаваше.

Каза й „петдесет долара“ и тя замръзна.

Обърна се бавно и той не можеше да разбере дали предложението я бе раздразнило още повече, или направо я бе ядосало.

— Ето — каза той, изправяйки се, отиде до нея и бутна парите в ръката й. Имаше много по един долар, два по пет — всичките бяха от неговия дял от кутията за бакшиши в автомивката.

Той каза:

— Ще си държа гащите обути, става ли? Никакви странности.

Тя се опита да му върне парите.

— Не се ебавай с мен, разбра ли?

— Няма — рече й той, чувайки нотка на отчаяние в гласа си. Щеше отново да я прогони и този път никаква сума пари нямаше да я върне. — Просто ще говорим — каза той, тикайки й парите обратно. — Просто ми разкажи нещо.

Тя извъртя очи, но задържа парите.

— Да ти разкажа какво?

— Каквото и да е — каза той. — Разкажи ми… — Господи, нищо не му хрумваше. — Разкажи ми… — Взираше се в нея, искаше му се лицето й да му помогне да измисли нещо — нещо, което щеше да я задържи тук малко по-дълго. Погледна красивата й уста, начина, по който бе извита от раздразнение и може би нещо подобно на любопитство. — Първата ти целувка — реши той. — Разкажи ми за първата си целувка.

— Сигурно се шегуваш.

— Не — каза той. — Не се шегувам. — Отстъпи няколко крачки назад от нея, отпусна ръцете си встрани, така че тя да може да вижда, че няма да се пипа. — Просто ми разкажи за първата си целувка.

— Какво, искаш да кажа, че е била със сестра ми? С баща ми?

— Не — каза той и разтърси глава. — Моля те, не лъжи.

Тя кръстоса ръце, очите й отново го оглеждаха.

— Даваш ми петдесет кинта да ти разкажа за първата си целувка?

Той кимна.

Тя погледна зад себе си, после обратно към него. Преброи парите, банкнотите шумоляха, докато ги прехвърляше от едната ръка в другата, а устните й се движеха безмълвно.

— Добре — каза накрая тя и тикна пачката пари в деколтето на ризата си. — Стюи Кампано.

Той се изсмя на името.

— Аха — рече тя и се усмихна за първи път. Имаше идеални, равни зъби. — Истински Ромео беше нашият Стюи.

— Излизаше с него ли?

— Не, по дяволите — каза тя обидено. — Той беше с две години по-малък от мен, едно от приятелчетата на малкото ми братче. Просто си играехме един ден.

— Играехте си на какво? — Веждите й се навъсиха и той бързо каза: — Не, не търся това. Просто искам да знам какво правехте.

— Плувахме в басейна му — рече тя, поколеба се, очевидно все още се чудеше какво точно искаше Джон. — Това беше единствената причина, поради която бях отишла там с брат ми, защото Стюи имаше басейн.

Джон усети как усмивката му се върна. Тя бе решила да продължи историята.

— Та, както казвах, беше късно една вечер, пълнолуние и всичко останало и ние си играехме в басейна, просто се катерехме един върху друг и той ме погледна, и аз го погледнах и тогава той просто се наведе и ме целуна.

— Истинска целувка или детска целувка.

— Детска целувка — рече тя, усмивка озари лицето й. Беше наистина красива, от онзи тип тъмнокоси, мургави жени, за които пишат поетите. Усмивката й стана палава. — После истинска целувка.

— А така, Стюи — каза Джон, представяйки си ситуацията — задния двор, луната, разните пояси и други плаващи играчки в един семеен басейн. — На колко години беше?

— Тринадесет — призна тя.

— Значи Стюи беше…

— На десет. Знам. — Тя вдигна ръце. — С малолетен. Виновна.

Джон се изуми от хвалбите на малката.

— Боже, дори не мисля, че съм знаел какво е целувка с език, когато съм бил на десет.

— Да, е, аз бях на тринадесет и не знаех — каза му тя. После се изсмя, може би на спомена или на абсурдността на ситуацията. Джон също се изсмя и това представляваше такова сладко освобождаване, че за пръв път от двадесет и пет години той наистина се чувстваше добре.

— Господи — каза Робин. — Не съм се сещала за това хлапе от години.

— Какво мислиш, че прави той сега?

— Лекар е, вероятно. — Тя отново се изсмя, един кратък, свеж звук на удоволствие. — Гинеколог.

Джон все още се усмихваше. Каза:

— Благодаря.

— Да. — Тя сви устни. — Ей, как се казваш?

— Джон.

Тя се изсмя, сякаш той се шегуваше.

— Не, наистина. Джон Шели — опита се да подаде ръка и тя отстъпи назад. — Съжалявам — каза той и отпусна ръка. Какво бе направил? С какво бе развалил нещата?

— Няма нищо. Просто трябва да се връщам — погледна през рамо. — Сводникът ми скоро ще ме потърси и аз…

— Няма нищо — каза й той. Беше сложил ръце в джобовете си, защото не знаеше какво друго да прави с тях. — Съжалявам, ако…

— Няма проблем — прекъсна го тя.

— Мога да те изпратя обратно.

— Знам пътя — каза тя и буквално хукна назад към пътя.

Можеше единствено да гледа как си отива и да се чуди какво нередно бе казал, че да я накара да побегне. Петдесет долара. Можеше да си купи много неща с петдесет долара. Храна. Наем. Дрехи. Смях. Начинът, по който очите й блестяха, когато наистина се усмихнеше. Това не беше нещо, което можеше да се купи. Да, тя бе взела парите, но този смях — той представляваше един истински момент между тях. Тя бе разговаряла с него, наистина разговаряла, защото искаше, не заради петдесетте долара.

Джон стоеше в гората, пуснал корени на мястото си, със затворени очи, викаше обратно спомена за гласа й, за смеха. Тя имаше брат някъде. Бе израснала в квартал с басейн. Родителите й бяха похарчили малко пари за скоби за зъби, може би я бяха водили на уроци по балет, така че да има това слабо тяло на танцьорка, или може би тя беше като Джойс, от онзи тип момичета, които преработваха храната толкова бързо, че трябваше само да се разходят из квартала, за да си поддържат фигурата.

От пътя прозвуча клаксон на кола и Джон отвори очи. Защо не отиде в хотелската стая с нея? Петдесет долара. Това за него си беше един ден здрава работа. Един цял ден бърсане на коли, чистене на мацаниците на хората, очакване Арт да излезе и да огледа работата му, да посочи към някакво несъществуващо петно на предното стъкло, така че клиентът да помисли, че получава нещо срещу парите си.

Петдесет долара и за какво? За спомена за нечия чужда целувка?

Джон прекърши една висяща клонка докато вървеше обратно към пътя, подбирайки си внимателно посоката, за да не се озове пред магазина за алкохол. Можеше да я държи в ръцете си сега, да прави любов с нея. Той спря и облегна ръка на едно дърво, усещаше дробовете си така, сякаш му бяха изкарали въздуха.

„Не“, помисли си той. В онази стая щеше да прави същото, което правеше сега: щеше да се прави на глупак. Истината бе, че Джон всъщност никога не беше правил любов с жена. Никога не бе преживявал онази интимност, за която човек четеше в книгите, никога любовница не бе хващала ръката му в своята, не бе галила врата му, не бе придърпвала тялото му близо до нейното. Последната жена, която беше целунал, всъщност бе единствената жена, която бе целунал и освен това тя не беше жена, а момиче. Джон помнеше датата, сякаш бе прогорена в мозъка му: 15 юни 1985 г.

Той бе целунал Мери Алис Фини, а на следващата сутрин тя беше мъртва.