Карин Слотър
Триптих (11)

Глава осма

Джон бе познавал Мери Алис Фини през целия си живот. Тя беше доброто момиче, хубавата мажоретка, пълна отличничка, човекът, когото почти всички в училището познаваха и харесваха, защото бе толкова невероятно приятна. Естествено имаше няколко момичета, които я мразеха, но така правеха момичетата, когато се чувстваха застрашени: те мразеха. Разпространяваха гадни слухове. Очи в очи бяха любезни, а после, когато се обърнеш, ти забиваха ножа в гърба толкова дълбоко, колкото бе възможно и го извъртаха за по-сигурно. Дори и в реалния свят, да вземем някоя жена, която се справя добре сама, има успехи; но винаги има шепа други жени наоколо, твърдящи, че тя е кучка и се е издигнала, като е преспала с всички. Просто така беше в живота и в микрокосмоса на гимназията на Декатур не беше по-различно.

Всъщност Джон по-късно откри, че адски много приличаше на затвор. Семейство Шели живееха на две пресечки от семейство Фини в един от по-хубавите квартали точно до колежа „Агнес Скот“. Майките им се познаваха в онзи затворен кръг на хората между средната и висшата класа. Те се срещаха, както обикновено се срещат съпругите на докторите и адвокатите, на някое събитие за набиране на средства или благотворителна акция за местната гимназия, болница, колеж — която и да е институция, служеща като оправдание да организират пищно парти и да поканят непознати хора в красиво подредените си домове.

Ричард Шели бе онколог, началник на отделението за лекуване на рака в болницата в Декатур. Съпругата му, Емили, по едно време беше работила като агент на недвижими имоти, но напусна тази работа, когато се роди Джойс, първото им дете. Джон се появи три години по-късно и Шели решиха, че светът им е идеален.

Емили бе една от онези майки, които се посвещаваха напълно на родителските грижи. Тя беше активна в АРУ^[1], продаваше най-много курабийки за момичешката скаутска организация и прекарваше доста време в края на учебната година в шиене на костюми за галавечерята на квакерите по повод дипломирането им. Когато двете им деца пораснаха и вече не се нуждаеха от нея — или пък не я искаха — тя се оказа с много свободно време. Джон беше в долните курсове на гимназията, а Джойс щеше да кандидатства в колеж след две години и тя се върна обратно в агенцията за недвижими имоти на половин работен ден просто за да върши нещо.

Животът им беше съвършен с изключение на този на Джон. Лъжите започнаха рано и явно без сериозна причина. Джон се намираше вкъщи, когато казваше, че ще е на футболна тренировка. Ходеше на футболна тренировка, когато казваше, че ще бъде вкъщи. Оценките му започнаха да стават лоши. Пусна си дълга коса. После се появи миризмата. Изглеждаше сякаш дори не се къпеше, а дрехите му, когато Емили ги събираше от пода на мрачната му стая, за да ги тикне в пералнята, на пипане бяха като обработени с химикал, сякаш бяха поръсени с тефлон.

Ричард работеше до късно. Професията му беше емоционално и физически изтощаваща. Той нямаше нито времето, нито склонността да се тревожи за сина си. Ричард беше мрачен на възрастта на Джон. Имаше тайни, когато бе тийнейджър. Беше се забърквал в неприятности, но се бе оправил, нали така? Трябваше му време, за да стане самостоятелен. Да се даде на момчето малко самостоятелност.

Емили се притесняваше да не би да употребява марихуана, така че не забеляза опасност в прахообразните остатъци, които откри в предния джоб на дънките на сина си.

— Аспирин — каза й той.

— Защо носиш аспирин в джоба си?

— Получавам главоболие.

Като дете Джон бе слагал и по-странни неща в джобовете си: камъни, кламери, една жаба. Тя се притесни за здравето му.

— Да те заведем ли на лекар?

— Мамо.

Остави я да стои там пред пералнята, с бельото му в ръце.

Семейство Шели, както повечето заможни двойки, приемаха, че парите и привилегиите защитаваха децата им от наркотиците. Това, което не осъзнаваха, беше, че тези два фактора помагаха на децата им да се снабдяват с по-добри наркотици. Емили Шели искаше да вярва, че синът й е добро момче, и това и правеше. Тя не забелязваше стъкления му поглед сутрин, капките за очи, които постоянно използваше, сладникавия, болнав мирис, идващ от бараката в задния двор. От своя страна, доктор Ричард не откъсваше поглед от вестника си на закуска, за да види, че зениците на сина му са като монети от петдесет цента, или пък че носът му кървеше по-често, отколкото на някои болни от рак пациенти в отделението му.

Животът малко по малко се разпадаше на парчета.

При случайно претърсване в училището бе открита торбичка наркотик, тикната в чифт маратонки в дъното на шкафчето на Джон.

— Не са моите обувки — рече Джон и майка му се съгласи, че обувките не приличат на никои, които го бе виждала да носи преди.

Един охранител от местния мол им се обади да ги уведоми, че синът им е бил хванат да краде видеокасета.

— Забравих да я платя. — Джон сви рамене, а майка му изтъкна, че той, наистина, имал двадесет долара в джоба си. Защо, за бога, да краде нещо, за което може да плати?

Последното парче от мозайката падна една петъчна вечер. Един стажант от болницата се обади, събуждайки Ричард, за да му каже, че синът му е в Спешното отделение, защото е взел свръхдоза кокаин.

Последваха приказки за проглеждане и истината. Медицински доказателства — нещо, което баща му можеше да размахва под носа на майка му, като факти за безполезността на сина им.

Нощем Джон седеше в стаята си и слушаше как родителите му се карат заради него, докато баща му не извикваше нещо в смисъл „И това е окончателно!“, а майка му изтичваше в стаята си, затръшвайки вратата след себе си. После се чуваше приглушено хлипане и той усилваше уредбата, от чиито говорители се понасяха писъците на Деф Лепард, докато Джойс (тя, естествено, четеше) не заблъскаше по стената между стаите им, викайки: „Намали го, загубеняко!“. Джон също удряше по стената, наричайки я „кучка“, вдигаше достатъчно шум, така че баща му идваше в стаята му, хващаше го под мишницата, вдигаше го и го питаше какво, по дяволите, не му беше наред.

— Срещу какво се бунтуваш? — искаше да знае Ричард. — Имаш всичко, което би могъл да си пожелаеш!

— Защо? — Майката питаше момчето си, със стичащи се по лицето й сълзи. — Къде сбърках?

Джон свиваше рамене. Само това правеше, когато се опитаха да се изправят лице в лице с него — свиваше рамене. Свиваше рамене толкова често, че баща му каза, че сигурно имал някакво неврологично разстройство. Може би трябвало да му изпишат литий. Може би трябвало да го пратят в психиатрия.

— Как започна това? — искаше да знае майка му. Трябваше да има начин да го оправи, да подобри нещата, но само ако можеше да разбере как бе започнало. — Кой те подмами към това? Кажи ми кой ти го причини?

Джон свиваше рамене. Баща му правеше саркастичен коментар.

— Сега умствено изостанал ли си? Аутист? Това ли не ти е наред?

Беше започнало с трева. Все пак имаше причина Нанси Рейгън да повтаря на децата просто да казват „не“. Първият опит на Джон, много удобно, беше точно след едно погребение.

Братът на Емили, Бари, бе починал при автомобилна катастрофа на магистралата. Внезапно. Фатално. Променящо живота. Бари беше голямо момче, ядеше каквото си поискаше, пушеше пури, сякаш бе Фидел Кастро. Беше на хапчета заради кръвното си налягане, всеки ден си биеше инжекции за диабета и като цяло бавно пълзеше към гроба. Това, че бе убит от заспал на волана шофьор на камион, беше едва ли не шега.

Погребението се състоя в една гореща пролетна сутрин. В църквата Джон бе минал зад ковчега заедно с братовчед си Уди. Никога не бе виждал как плаче друг мъж и се почувства странно, като гледаше коравия си братовчед, четири години по-голям и по-готин, отколкото Джон можеше да се надява, че някога ще бъде, да се пречупва пред него. Бари дори не беше истински баща на момчето. Майката на Уди бе разведена — един шокиращ факт в онези дни. Тя беше омъжена за Бари само от две години. Джон дори не бе сигурен дали момчето му е все още братовчед.

— Ела — беше казал Уди.

Намираха се обратно в къщата му, вече толкова празна без чичо Бари в нея. Чичо му беше общителен мъж, винаги готов с някоя шега или навременно приглушено хилене, за да свали напрежението в стаята. Бащата на Джон не го харесваше много и Джон подозираше, че това беше най-вече от снобизъм. Бари продаваше ремаркета за трактори. Печелеше добри пари, но Ричард поставяше професията му на едно ниво с продавач на коли втора ръка.

— Хайде — рече Уди на Джон, докато се качваше нагоре по стъпалата към спалните.

Джон се бе огледал за родителите си без причина, но тонът в гласа на Уди го бе предупредил, че щеше да се случи нещо лошо. Все пак го последва до стаята му, затвори вратата и я заключи, както му бе казано.

— Мамка му — въздъхна Уди и се отпусна на пода в стола, представляващ торба, пълна с дунапрен. Измъкна пластмасова кутия за филм иззад няколко книги, подредени на рафта зад него, после извади и малко хартия за цигари изпод матрака си. Джон го наблюдаваше, докато сръчно навиваше джойнта.

Уди видя, че го гледа и каза:

— Едно дръпване ще ми дойде добре, човече. А на теб?

Джон никога преди не беше пушил цигара, никога не беше поемал нещо по-силно от лекарство за кашлица, което майка му държеше скрито в банята, сякаш беше радиоактивно, но когато Уди му предложи джойнта, той рече:

— Супер.

Гледаше как братовчед му засмуква дима в дробовете си и го задържа, надявайки се да получи указания. Когато му подадоха джойнта, по горната устна на Джон изби пот. Повече го беше страх, че ще изглежда тъп пред братовчед си, отколкото от това, че правеше нещо незаконно.

Джон обожаваше облекчението, което идваше след изпушването на един джойнт, начина, по който отместваше фокуса от всичко. Вече не му пукаше, че баща му го смяташе за пълна издънка и че майка му бе постоянно разочарована от него. Съвършенството на сестра му Джойс, тръгнала по пътя на баща им, не го дразнеше толкова след един джойнт, а и всъщност повече му харесваше да е със семейството си, когато бе напушен.

Когато родителите му най-после осъзнаха какво се случваше, те обвиниха вечния виновник — лошата компания. Това, което не осъзнаваха, бе, че Джон Шели беше лошата компания. За няколко седмици той се превърна от непохватен смотаняк в пушач на марихуана и обожаваше вниманието, което идваше от новооткритата му трансформация. Благодарение на Уди, той беше хлапето с наркотиците. Той бе онзи, който знаеше къде бяха готините партита, къде бяха добре дошли непълнолетните гимназисти, стига да водеха хубави момичета със себе си. Още преди да стане на петнадесет, той вече продаваше марихуана на новите си приятели. На една семейна сбирка Уди му даде за пръв път да пробва кока и след това вече нямаше връщане назад.

На седемнадесет вече беше осъден убиец.

Доколкото Джон можеше да си спомни, Мери Алис Фини беше първият му приятел, който не беше член на семейството му. Майките им пътуваха заедно до работата си и се редуваха през седмица да изпращат децата на училище. Децата седяха на задната седалка и се кикотеха за глупости, играеха глупавите игри, които човек играеше, за да мине времето по-бързо. В основното училище бяха останали до голяма степен на едно и също ниво. Те бяха умните хлапета, онези, които имаха всички предимства. В гимназията всичко вече беше различно. Чичо Бари бе мъртъв. Джон беше водачът на лошата компания.

— Променил си се — беше му казала Мери Алис в деня, когато я бе притиснал в ъгъла до женската съблекалня. Държеше учебниците си плътно притиснати към гърдите, покривайки тениската си от концерта на „Полис“, сякаш усещаше нужда да се предпази. — Не мисля, че ми харесва човека, който си избрал да станеш.

Избрал да стане. Сякаш имаше избор. Той не си беше избрал твърдоглавия баща, глуповатата майка, която буквално бе изобретила розовите очила. Не си беше избрал Джойс, съвършената сестра, кучката, вдигнала летвата толкова високо, че всичко, на което Джон можеше да се надява, бе да подскача на пръсти, опитвайки се да докосне края на летвата, но никога да не стигне толкова високо, че да мине над нея. Той си беше избрал това? Не беше имал никакъв шанс.

— Да ти го начукам — каза той на Мери Алис.

— Иска ти се — изстреля тя, отметна коса на една страна, завъртя се на пета и го остави да си стои там като идиот.

Онази нощ се беше гледал в огледалото, видя дългата си мазна коса, тъмните кръгове под очите, петната от акне по бузите и челото. Тялото му още не бе се развило съразмерно с огромните му ръце и крака. Дори и издокаран за църква, изглеждаше като фасул, стъпил върху два кашона. В училище беше отритнат, не му бяха останали истински приятели и на зрялата възраст от петнадесет, целият му сексуален опит дотогава включваше лосиона за ръце на сестра му и богатото въображение. Гледайки в огледалото, Джон бе видял всичко това, после се беше измъкнал тайно до бараката в задния двор и бе изсмъркал толкова кока, че му бе призляло.

От този ден нататък Джон мразеше Мери Алис. Тя беше виновна за всичко лошо в живота му. Разпространяваше слухове за нея. Шегуваше се на неин гръб и когато тя чуваше за това, разбираше колко много я презираше. На спортните събития в училище той я апострофираше, понеже тя водеше мажоретките в салона. Някои нощи лежеше буден и мислеше за нея, ненавиждаше я, а после откриваше, че ръката му от отпуснатото състояние върху гърдите му се бе смъкнала надолу в гащите и му трябваше единствено да си я представи в училище онзи ден, начина, по които се усмихваше на другите, докато вървеше по коридора, тесния пуловер, който носеше; и започваше.

— Джон? — Майка му имаше някакво шесто чувство и сякаш винаги чукаше на вратата на спалнята му, когато се самозадоволяваше. — Трябва да поговорим.

Емили искаше да говорят за понижените му оценки, за последното му наказание в училище, за нещо, което бе открила в джоба на дънките му. Тя искаше да говори с непознатия, отвлякъл сина й, да го моли да й върне обратно нейния Джони. Тя знаеше, че детето й е някъде там и нямаше да се предаде. Дори и на процеса Джон бе почувствал безмълвната й подкрепа, докато седеше на масата и слушаше адвокатите, които казваха, че е отрепка, застанал с лице към редицата съдебни заседатели, които дори не го поглеждаха в очите.

Единственият човек в онази съдебна зала, който все още вярваше в Джон Шели, бе неговата майка. Тя нямаше да изостави онова момче, онзи скаут, онзи строител на макети на самолети, онова скъпоценно дете. Искаше да постави ръце около него и да оправи всичко, да притисне лице към тила му и да вдиша онзи странен аромат на тесто за курабийки и мокра глина, когато играеше с приятелите си в задния двор. Искаше да го слуша как й разказва за деня си, за бейзболния мач, в който бе играл, за новия приятел, който бе намерил. Тя си искаше сина. Болеше я за сина й.

Но него вече го нямаше.