Карин Слотър
Триптих (10)

Глава седма

2 октомври 2005 г.

Джон Шели искаше телевизор. Работеше на същата скапана работа през последните два месеца, идвайки всеки път навреме, гледаше да си тръгва последен, откликваше на всеки незначителен ангажимент, който му даваше шефът и за него въпросът не беше просто че искаше, а че заслужаваше телевизор. Нищо кой знае какво, просто нещо цветно, нещо с дистанционно и нещо, което щеше да хваща колежанските игри. Искаше да гледа как играят отборите му. Искаше да държи дистанционното в ръката си и ако Джорджия играеха зле, което бе много вероятно, искаше да може да смени канала и да гледа как сритваха задниците на Флорида. Искаше да гледа смотаните представления на почивките, да слуша глупавите коментатори, да гледа Тулейн и Южна Мисисипи, Тексас А & М и Луизиана, „Армейците“ и „Флота“^[1]. С идването на Деня на благодарността, той искаше истински пир от мачове и щеше да превключи на старите кучета: „Патриотите“, „Нашествениците“, „Орлите“^[2] и всичко водеше до онзи магически момент през февруари, когато Джон Шели щеше да седне в скапаната си стая в скапания пансион и да гледа Супер боул^[3] съвсем сам за пръв път в живота си.

Шест дни седмично през последните два месеца той гледаше през прозореца на автобуса и копнеещо се взираше в големия магазин. Табелата на витрината обещаваше „вашата работа е вашият кредит“, но звездичката, толкова ситна, че можеше да бъде взета за смачкано насекомо, казваше друго. Слава богу, че беше прекалено нервен, за да влезе веднага в магазина и да се направи на глупак. Джон стоеше пред входната врата, а сърцето му трептеше в гърдите като на куче, дрискащо костилки от праскови, когато забеляза дребните букви на плаката. „Два месеца“, казваше миниатюрният текст. Трябваше да се задържиш на постоянна работа поне два месеца преди да ти дадат честта да платиш петдесет и две месечни вноски от по двадесет долара за телевизор, който се продаваше за около триста долара в някой нормален магазин.

Но Джон не беше нормален човек. Независимо от новата му подстрижка, гладкото бръснене или изгладения панталон, хората все пак усещаха, че е различен. Дори и на работа, в една автомивка, където се появяваха предимно гости на града, за да им се измие колата или да им се изчистят с прахосмукачка задните седалки на джиповете, все пак страняха от него.

А сега, два месеца по-късно, Джон седеше на ръба на стола, опитваше се да удържи крака си да не подскача нагоре-надолу и си чакаше телевизора. Момчето с пъпчивото лице, което го бе поздравило на вратата, не бързаше много. Бе взело заявлението на Джон и бе отишло отзад преди около двадесет минути. Заявление. Това беше още едно нещо, което бяха пропуснали да споменат на табелата. Точен адрес, дата на раждане, номер на социалната осигуровка, месторабота, всичко с изключение на номера на гащите му.

Магазинът беше шумен за неделя следобед. Всички телевизори бяха включени, проблясваха от стената, шепнеха приглушено разни научнопопулярни предавания, новинарски канали и програми „Направи си сам“ бръмчаха в ушите му. Шумът го дразнеше. Витрините от пода до тавана пропускаха прекалено много светлина. Телевизорите бяха прекалено ярки.

Размърда се на стола си, усещайки как капка пот се изтърколи надолу по гърба му. Джон не носеше часовник, но имаше един голям на стената. Това показваше лошата преценка на дизайнера на магазина, като се имаше предвид факта, че служеше единствено да напомня на хората, че бяха заставени да чакат тук някакво хлапе, току-що излязло от гимназията, да каже на щастливия купувач, че е одобрен за изключителната чест да плати петстотин долара за дивидиплеър „Симзицу“.

— Просто един телевизор — прошепна Джон на себе си, — просто един малък телевизор. — Кракът му отново подскачаше нагоре-надолу, но той не се опита да го спре. Ръцете му се свиваха и отпускаха и това беше лошо. Трябваше да спре да го прави. Хората го зяпаха. Родителите дърпаха децата към себе си.

— Сър? — Рандъл, личният продавач-консултант на Джон, застана пред него. На лицето му имаше усмивка, която би накарала дори някой лабрадор да се замисли. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. — Рандъл подаде ръка така, сякаш на Джон му беше нужна помощ да стане.

— Не е нужно — рече Джон, опитвайки се да не мънка, и се изправи. Започна да се оглежда, чудейки се какво става. Хлапето бе прекалено любезно с него. Случило ли се беше нещо? Дали някой не бе извикал полицията?

— Можем да ви покажем тези модели тук — предложи му Рандъл, водейки го в задната част на магазина, където бяха изложени големите телевизори.

Джон застана пред един, който изглеждаше огромен като киноекран. Телевизорът беше висок почти колкото него и двойно по-широк.

Рандъл взе едно дистанционно с размер на книга.

— „Панасоник“ правят истинска черна техника, която ви дава…

— Чакайте малко. — Джон отиде до единия край на телевизора. Беше дебел само десетина сантиметра. Видя етикетчето с цената и се изсмя. — Казах колко изкарвам, човече.

Рандъл му се усмихна ослепително, направи крачка напред, от което на Джон му се прииска да направи крачка назад. Все пак остана на място, а хлапето снижи тон и каза:

— Ние разбираме, когато някои от клиентите ни имат източници на странични доходи, които не могат да споменат в документите си.

— Така ли? — попита Джон, осъзнавайки, че се случва нещо незаконно, без да е много сигурен точно какво.

— Кредитното ви извлечение… — Рандъл изглеждаше почти притеснен. — Видяхме кредитните карти.

— Какви кредитни карти? — попита Джон. Той дори нямаше скапана сметка.

— Не се безпокойте за това. — Рандъл потупа Джон по рамото, сякаш бяха стари дружки.

— Какви кредитни карти? — повтори Джон, ръката го сърбеше да блъсне ръката на хлапето настрани. Мразеше да не знае нещо. Да си в неведение, те правеше уязвим.

Рандъл най-после си махна ръката.

— Виж, приятел — започна той. — Не е голяма работа, нали така? Просто си плащай вноските, и друго не ни интересува. Не докладваме на никого, освен ако не спреш да плащаш.

Джон скръсти ръце на гърдите си, въпреки че знаеше, че от това изглеждаше по-едър, по-застрашителен за другите хора.

— Виж к’во — рече той. — Искам онзи смотан телевизор отпред, двадесет и два инчовия с дистанционното. Само това искам.

— Друже — каза Рандъл, вдигайки ръце. — Естествено. Няма проблем. Просто си помислих, че с вашия кредитен бал^[4]…

Джон трябваше да попита отново.

— Какъв бал?

— Вашият кредитен бал — каза хлапето, тонът на гласа му от невярващ стана слисан. — Вашият кредитен бал е най-добрият, който някога съм виждал тук. При нас идват хора, които не стигат дори до триста.

— Какъв е моят?

Рандъл изглеждаше стъписан от въпроса.

— Не можем да ви кажем.

Джон придаде на гласа си строгост и остави малко от раздразнението да си проличи.

— Какъв е моят?

Пъпките на Рандъл станаха бели, а кожата почервеня. Прошепна:

— Седемстотин и десет — поглеждайки през рамо да види дали шефът му не го гледа. — Можете да отидете в истински магазин, господин Шели. Можете да отидете в „Съркит Сити“ или в „Бест Бай“…

— Искам да го видя.

— Извлечението ви?

Джон скъси малко от разстоянието между тях.

— Казахте, че имало кредитни карти. Искам да видя какви карти.

Рандъл отново погледна през рамо, но трябваше повече да се притеснява от това, което бе пред него.

— Престани да гледаш зад себе си, хлапе. Гледай мен. Отговори на въпроса ми.

Адамовата ябълка на Рандъл подскочи, като преглътна.

— Може би съм въвел погрешно номера на социалната ви осигуровка. Настоящият адрес беше различен…

— А името?

— Същото име.

— Същият предишен адрес в град Гардън?

— Да, сър.

Той обобщи всичко за хлапето.

— Мислиш ли, че има друг Джон Уинстън Шели някъде там с моята дата на раждане и моя предишен адрес, живущ в Атланта, който има номер на социалната осигуровка близък до моя?

— Не… Искам да кажа, да. — По горната устна на Рандъл бе избила пот и гласът му започна да трепери. — Съжалявам, господине. Мога да си загубя работата, ако ви покажа това. Можете сам да си вземете копие от него безплатно. Мога да ви дам ном…

— Остави — рече Джон, чувствайки се като чудовище, задето бе притиснал хлапето. Страхът в очите му го прорязваше като парче счупено стъкло. Джон тръгна обратно през магазина, покрай телевизора, който искаше, и излезе, преди да бе казал нещо, за което щеше да съжалява.

Вместо да се прибере вкъщи, Джон пресече улицата и седна на пейката до автобусната спирка. Взе един от безплатните общински вестници и го прелисти. Улицата имаше четири пътни ленти, но беше доста натоварена. Използвайки вестника като прикритие, той гледаше магазина, проследяваше Рандъл и останалите продавачи, докато обсъждаха хората, които трябваше да премислят, преди да заложат живота си с един подпис.

Кредитни извлечения, кредитни карти, рейтинги. Мамка му, той не знаеше нищо за това.

Пристигна автобус, шофьорът погледна през вратата към Джон.

— Качваш ли се?

— Следващият — каза Джон. А после: — Благодаря, човече. — Харесваше автобусните шофьори на MARTA. Изглежда не правеха прибързани преценки. Стига да си платиш билета и да не създаваш проблеми, те приемаха, че си добър човек.

При потеглянето от задната страна на автобуса изсъска горещ въздух. Джон обърна следващата страница на вестника, после се върна обратно на предната, осъзнавайки, че не беше прочел нищо от нея. Седя на автобусната спирка два часа, после три, ставайки само веднъж, за да се изпикае зад една изоставена сграда.

В осем часа Рандъл, продавачът, излезе от магазина. Качи се в една поръждясала тойота, завъртя ключа и, в иначе тихата нощ, пусна най-противната музика, която Джон някога бе чувал. Беше тъмно поне от един час, но Рандъл не би забелязал Джон, дори да бе светло като ден. Хлапето вероятно беше на седемнадесет или осемнадесет. Имаше си собствена кола, доста добре платена работа и нямаше никакви грижи в живота, с изключение на задника с добър кредитен рейтинг, който се беше опитал да употреби груба сила днес следобед.

Управителят излезе. Поне Джон реши, че е управителят: по-стар мъж, похлупак от коса простиращ се върху едно плешиво място, жълтеникава кожа и закръглен задник, образувал се от седенето по цял ден и отказването на хората.

Пъшкането на човека се чу през улицата, докато се протягаше и дърпаше надолу охранителната мрежа, покриваща предните витрини на магазина. Изстена отново при навеждането да заключи, после още веднъж при изправянето. След като си протегна гърба, той отиде до един форд „Таурус“ и се намъкна зад волана.

Джон изчака, докато човекът си сложи колана, настрои огледалото за обратно виждане, после включи на задна. Таурусът тръгна назад, белите светлини блестяха над червените, после изправи и напусна паркинга с пърпорещ звук на двигателя като от количка за голф игрище.

Десет, петнадесет минути. Тридесет минути. Джон стана, изпъшквайки и самият той от усилието. Коленете му изпукаха, а задникът го болеше от студената бетонна пейка. Огледа се и на двете страни, преди да пресече улицата и да мине покрай магазина. Веригите на предните врати и витрини бяха здрави, но Джон не планираше да разбива и граби. Вместо това, той отиде към задната страна на сградата до контейнера за боклук.

Охранителната камера на магазина бе насочена към задната врата, а контейнерът беше свободен. Той плъзна металния капак, който изскърца при отварянето. Миризмата, носеща се от металния контейнер, бе лоша, но Джон беше помирисвал и по-лоша. Започна да вади малките кухненски торбички за боклук от онзи вид, който бе видял в кошчетата за боклук в магазина. Бе внимателен, развързваше възлите, вместо да разкъса торбичките и да рови из тях, после ги завързваше обратно със същия възел, преди да продължи със следващата. След тридесет минути ровене из боклука на магазина, той се изсмя на ситуацията. В торбичките имаше достатъчно информация — номера на социални осигуровки, адреси, месторабота — всичко за една голяма измама. Но той не търсеше това. Той не беше измамник и не беше крадец. Той искаше информация, но единствено неговата собствена и, разбира се, я намери в последната отворена торбичка.

Наклони кредитното извлечение, така че да може по-лесно да чете на осветлението. Същият номер на социалната осигуровка. Същата дата на раждане. Същият предишен адрес.

Джонатан Уинстън Шели, на тридесет и пет, имаше два броя „Мастеркард“, три „Виза“ и карта за бензиностанции „Шел“. Адресът му беше с пощенски код 30316, което означаваше, че живее някъде в югоизточна Атланта — на няколко километра от настоящата квартира на Джон в Чез Флоп Хаус в Ашби, точно под Капитолия на Джорджия.

Кредитното му състояние бе отлично, извлечението от местната банка беше добро. Очевидно той бе доста надежден клиент, и то от шест години. Като изключим едно „забавено плащане“ по картата на „Шел“, всичките му кредитори бяха доволни от навременните му плащания, което бе малко странно, когато човек се замислеше за това, защото през последните двадесет години Джонатан Уинстън Шели не беше излизал много. Пазачите в затвора имаха склонността да те наблюдават внимателно, когато излежаваш от двадесет и две години до живот за изнасилване и убийство на петнадесетгодишно момиче.