Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (23)

22.

Джеф Стивънс паркира колата пред „Маунтън Мол“ в центъра на Стиймбоут Спрингс и влезе в кафене „Джъмпинг Бийнс“.

Заведението бе пълно. Млади майки с деца в колички се състезаваха за места със залепени за телефоните си гимназисти и каубои, чиито шапки се носеха над масите, докато чакаха на опашка за сутрешните си топли напитки. „Джъмпинг Бийнс“ беше класическо капанче в малък град. Всички като че ли се познаваха. Джеф се чудеше дали Ник е идвал тук и дали някои от хлапетата не са били негови приятели, когато я видя.

Керън Иънг, медицинската сестра от центъра „Ямпа Вали“, седеше на една маса в ъгъла и нервно се криеше зад брой на „Стиймбоут Хералд“. Усмихна се на Джеф и той отиде при нея.

— Не знаех дали ще дойдеш — каза Керън, снишавайки гласа си почти до шепот.

— Защо да не дойда? — Джеф се усмихна широко. — В края на краищата, имам материал за писане. Казах, че ще дойда, и ето ме тук.

Джеф се представяше за разследващ журналист от Ню Йорк и беше прекарал последните четири дни в Стиймбоут, уж за да събира материал за книга върху културата на каубоите. Задаваше много въпроси из града за покойния Блейк Картър.

— Картър бяха един от най-старите каубойски родове в тази част на щата, както несъмнено знаете. Блейк беше последният от тях. Колкото повече може да ми разкажете за него, толкова по-добре.

Отначало работниците от ранчото говореха с готовност, както и приятелите му по риболов и местният баптистки пастор. Но щом въпросите на Джеф започваха да се насочват към катастрофата — колко подробен или повърхностен е бил полицейският доклад, дали в града или около ранчото на Трейси Шмид не е била забелязвана непозната жена в дните преди катастрофата, кои доктори са били на мястото на катастрофата — започваха и подозренията. Вратите се затваряха, хората преставаха да говорят.

Именно поради това медицинска сестра Йънг беше толкова важна. Джеф знаеше, че в малко общество като това, в което се носеха какви ли не слухове, ще му бъде трудно да намери някой, който ще е готов да му помогне. Вече почти всички от медицинския Център предпочитаха да избягват драскача от „Ню Йорк Таймс“. Така че когато снощи привлече вниманието на Керън Йънг в местния бар „Руби“ и научи, че е медицинска сестра, Джеф пусна чара си на пълни обороти.

— Благодаря, че ми имаш доверие, Керън. — Джеф се пресегна под масата и стисна ръката й. — Знаеш, че последното нещо, което искам, е да проявя неуважение към паметта на Блейк Картър. Или да засегна общността.

— Знам. — Керън също стисна ръката му.

„За годините си наистина е страхотно красив“ — помисли си тя.

Керън избягваше по-възрастни мъже откакто Нийл — доктор Шеридън — скъса с нея и изпълзя обратно при жена си като змия, каквато и беше. Но Джеф Стивънс изглеждаше различен.

Почтен.

Интересуващ се само от истината.

Фактът, че Нийл можеше да си навлече куп сериозни неприятности, ако се окажеше, че Блейк Картър или момчето биха могли да бъдат спасени, и ако Джеф напишеше статия за тази небрежност в „Ню Йорк Таймс“, съсипвайки репутацията и кариерата му, щеше да бъде неизбежен страничен продукт от споделянето на истината.

Керън Йънг беше готова да каже истината.

— Ще ти помогна по всякакъв начин, по който мога, Джеф. — Тя запърха със студените си сини очи срещу него. — Просто трябва да бъдем дискретни.

— Дискретност е презимето ми — каза Джеф, като долепи крак до този на Керън и се замисли откъде й беше хрумнало да избере да се срещнат в това претъпкано кафене, щом не искаше да ги виждат заедно. Младата дама очевидно имаше коефициент на интелигентност колкото на птича курешка. — Разбира се, онова, което наистина би ми помогнало… — Той внезапно се извърна, отдръпна крака си и пусна ръката й. — Не. Прекалено е опасно.

— Какво? — Керън го погледна загрижено. — Какво е прекалено опасно?

— Не, не. Забрави. Не мога да те моля за подобни неща.

Джеф отпи голяма глътка кафе и избута стола си назад, сякаш се канеше да си тръгва.

— Моля те. Кажи ми!

Джеф поклати глава.

— Може да изгубиш работата си.

— Има по-важни неща от работното място — разпалено рече Керън и се наведе напред, за да покаже на Джеф пищния си бюст. — Ако с господин Картър или с горкото момче е станало нещо и аз не направя нищо, никога няма да си простя.

Джеф отново пое ръцете й в своите и я погледна изпитателно.

— Керън?

— Да, Джеф?

— Случайно да познаваш някой, който има достъп до архивите на охранителните камери на болницата?

Лицето на момичето посърна.

— Господи, аз… не. Наистина съжалявам, но не знам нищо за охраната. Имаш ли нужда от нещо друго?

 

 

Остатъкът от деня се влачеше мъчително.

Франк Дориън и Джейми Макинтош му бяха оставили толкова много съобщения, откакто дойде в Щатите, че накрая Джеф изключи телефона си и си купи предплатен. За разлика от неговия, този никога не звънеше. Изведнъж се оказа, че никой в ранчото и в местния гараж не помнеше да е виждал жена, каквато и да е. Никой от заведението на ченгетата нямаше достъп до полицейския доклад. Целият екип на медицинския център беше направо образцов и никой от съучениците и учителите на Никълъс не можеше да си спомни нищо необичайно от дните преди катастрофата. Или пък от другите дни. Ако нюйоркският журналист Джеф Стивънс слухтеше за скандал, можеше да го потърси другаде. Стиймбоут Спрингс беше стегнал редиците си като мида, която хлопва черупката си при опасност.

След вечерята с Трейси в Париж Джеф знаеше, че трябва да дойде тук. Трябваше да разбере сам какво всъщност се е случило със сина му. В края на краищата, именно смъртта на Никълъс бе накарала Трейси да се забърка във всичко това. Група 99, Алтея, Хънтър Дрексъл, Камерън Крю. Никое от тези имена нямаше да докосне Трейси, ако пикапът на Блейк Картър не бе излетял онази нощ от пътя точно тук, в Стиймбоут Спрингс.

А сега и Джеф се беше забъркал. Това не беше техният свят, нито неговият, нито на Трейси. За бога, та те не бяха шпиони или експерти по контратероризъм. И въпреки това сега тичаха из цяла Европа, участваха в битките на други хора, решаваха чужди загадки, подобно на пешки в някаква гигантска игра на шах. Игра, в която Джеф все повече започваше да се съмнява, че ще има истински победител.

Междувременно Трейси, неговата Трейси, винеше себе си. Тя си мислеше, че Алтея е убила Ник. Че Ник и Блейк са мъртви заради нея. И се беше обърнала към друг мъж да смекчи чувството й за вина, да я утеши в мъката й.

Но каква всъщност бе истината? Какво бе станало тук?

„Може би ако успея да отговоря на този въпрос, ще успея да спра безумието — помисли си Джеф. — Да спася Трейси, да я избавя от това мъчение.

Да спася себе си.“

Проблемът бе, че нямаше отговори. Около него се носеха слухове, чуваше полуистини като понесени от вятъра листа, които така и не можеше да улови. Нямаше реални сведения за каквото и да било. Доколкото можеше да прецени, онази вечер в ресторанта е имало някаква жена, която може да е тръгнала по същия път, по който е пътувал Блейк Картър. Но това беше всичко. Може би полицията е могла да поразрови малко по-сериозно или екипът от линейката да кара малко по-бързо, или пък хирурзите да започнат операцията на Ник час по-рано. Но всяка катастрофа имаше своите „може би“, всяка трагедия имаше „ами ако“. Джеф не беше видял нищо в Колорадо, което да го накара да повярва, че безумната конспиративна теория на Трейси за Алтея е истина. Всичко бе само дим и мъгла.

„Утре се връщам в Европа“ — помисли си той. Сестра Керън Йънг беше последната му надежда, но и тя дори от самото начало не изглеждаше особено обещаваща. А и без това имаше голяма вероятност на камерите да няма нищо особено.

Хотелът на Джеф беше в града — проста, но уютна викторианска постройка, заобиколена отвсякъде с веранда и с постоянно горяща камина в салона. Ски сезонът беше приключил и туристите бяха напуснали Стиймбоут Спрингс като вода през сито, така че отпред имаше много свободни места за паркиране. Когато умореният и победен Джеф се прибра, беше започнало да се смрачава. Беше прекарал по-голямата част от деня в безполезно обикаляне из старите свърталища на Блейк Картър, посрещнат студено от подозрителните местни. Но въпреки лошото си настроение спря за момент да се огледа и да се наслади на красотата наоколо. Планините се издигаха като гиганти зад хотела, снежните им върхове сияеха в розово под лъчите на залязващото слънце. Цяла дъга от цветове пълзеше по небето като разлята боя — всички нюанси на оранжевото, червеното, пурпурното и розовото, разкрасено с тюркоазено.

„Нищо чудно, че Трейси е харесала това място. Истинско вълшебно кътче, в което да отгледа Ник.“

Докато изкачваше стъпалата на верандата, Джеф изпита чувство на загуба и копнеж, почти физическа болка за всички пропилени години. С Трейси. Със сина им. И тогава с безмилостна яснота си даде сметка, че цялата идея за завършек е нелепа. Дори да знаят какво е станало, това нямаше да промени нищо. Не можеше да спаси Трейси от агонията след смъртта на Ник, както не можеше да спаси и себе си.

— А, господин Стивънс, ето ви и вас. — Пълната рецепционистка Джейн му се усмихна топло. — Много съжалявам, но младата дама току-що си тръгна. Чака ви повече от час, но май накрая трябваше да отиде на работа. Щях да ви се обадя, но нямам номера ви и…

— Каква млада дама? — прекъсна я Джеф.

Джейн се изчерви.

— Ох, господи. Колко глупаво от моя страна. Беше тук толкова време, а аз така и не попитах за името й. Беше млада. Руса. Много привлекателна.

„Керън.“

— Остави ви това.

Рецепционистката взе запечатан кафяв плик с пухкавите си ръце и го подаде на Джеф.

Сърцето му се разтуптя. Веднага разпозна флашката в плика.

Забърза към стаята си, като вземаше по две стъпала наведнъж. Влезе и заключи вратата. Дръпна завесите, седна пред компютъра и зареди устройството.

Записът беше с отбелязан час и продължителност два часа. „Благодаря ти, Керън!“. Кадрите бяха от паркинга на медицинския център, от главния вход, рецепцията и чакалнята, както и от три коридора в сградата. Единият несъмнено водеше към нещо като хирургия. Другите приличаха на обикновени коридори в отделение, със стаи за пациентите от двете страни.

Джеф се настани и загледа. Не беше сигурен какво точно търси, но се надяваше, че щом го види, веднага ще разбере.

Минутите се изнизваха. Десет. Двайсет. Трийсет. Един час.

Когато най-сетне видя фигурата, крачеща уверено към рецепцията. Трябваше да спре записа и да върне назад.

„Не може да бъде.“ Джеф се наведе напред и се загледа в екрана, сякаш е видял призрак. „Просто не може да бъде.“

Скочи, отвори чекмеджето на нощното шкафче и започна да сглобява телефона си.

„Трябва да се обадя на Трейси. Веднага.“

Докато чакаше нетърпеливо екранът да се зареди, Джеф се опита да мисли какво точно ще каже. Какви думи да използва, за да съобщи новината? Да й каже, че греши. Да й каже…

Телефонът иззвъня силно и го стресна.

— Ало? — Вдигна, без да мисли.

Гласът на Франк Дориън загърмя в ухото му, гневно и заплашително.

— Стивънс! Къде изчезна, за бога?

— Сега не мога да говоря — пренебрежително рече Джеф. — Трябва да се свържа с Трейси.

— Джеф…

— Съжалявам, Франк. Това не може да чака.

— Ами, ще се наложи — забързано отговори Дориън, преди Джеф да е затворил. — Трейси е в кома, Джеф.

Джеф замръзна. Стаята започна да се върти около него.

— Какво?

— Била е нападната в нощта, когато напусна Париж. Ударили са я по главата отзад.

Джеф се хвана за бюрото, за да не падне. Изведнъж ужасно му се зави свят. Пред очите му заплуваха черни петна.

— Не разбирам. Кой я е нападнал?

— Не сме сигурни. Различните очевидци…

— Защо не ми казахте по-рано?

— Опитвахме — каза Франк. — Многократно. Никой не успя да се свърже с теб.

— Какво казват докторите? Ясно, в кома е. Но ще се оправи, нали? Нали всичко ще бъде наред?

— Не се е събудила, откакто се е случило — направо каза Франк, макар и не без съчувствие. — Джеф, наистина съжалявам, но нещата никак не изглеждат добре.