Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (18)

17.

Утрото в Ньой сюр Сен беше великолепно. Слънцето грееше по-топло в сравнение с предишните седмици и синьото небе бе ослепително, първо обещание за идващото лято и по-дългите, безгрижни дни.

Лекси Питърс имаше опасения как ще прекара годината във Франция. От „Преподавай за Америка“ й отказаха работа („Имате голям потенциал, но просто тази година летвата е вдигната твърде високо. Много бихме искали да кандидатствате отново“), но тя въпреки всичко искаше да направи нещо. Канеше се да започне като учителка в малко училище някъде в Кения, когато баща й, й каза за работата в „Кемп Парис“.

— Заплащането е чудесно. Дори ще можеш да спестяваш. А и от „Преподавай за Америка“ смятат, че втори език ще ти е от огромна полза за кандидатстването ти догодина.

Лекси още се колебаеше. Вярно, заплащането беше страхотно, но причината за това бе, че лагерът беше за своенравни тийнейджъри в скъпото парижко предградие Ньой, където цените бяха толкова безумни, че само свръхбогаташи можеха да си позволят да изпращат децата си там.

— Не искам да угоднича на някакви глезени богаташки деца — каза тя на баща си. — А да правя нещо смислено.

— Не бъди такава — решително възрази Дон Питърс. — Да не мислиш, че богатите хлапета не страдат? Да не мислиш, че на пристрастяването към наркотици и умствените заболявания им пука колко богати са майка ти и баща ти? Всички хлапета от „Кемп Парис“ имат проблеми, Лекс. Да им помагаш ще бъде смислено дело. Мисля, че ще научиш много.

„Е, за това беше прав — помисли си Лекси, докато подпираше колелото си на стената на конюшнята. — Много научих тук. Ще ми бъде тъжно да се прибера у дома.“

Шатото, в което се намираше „Кемп Парис“, беше нелепо величествено, строено преди революцията, с конюшня за терапия с езда, три плувни басейна и шест от най-безупречно поддържаните тревни тенис кортове, които бе виждала някога. Повечето от преподавателите оставяха велосипедите и колите си при конюшнята и изминаваха пеша прекрасната алея с дървета до училището.

Лекси взе купчината книги по психология от багажника на колелото и тръгна към портата на конюшнята, където бе спрял тъмносив „Нисан“.

Шофьорът слезе и се огледа. Беше много красив и й се стори странно познат, макар че не работеше тук. Постоянните служители бяха само петнайсет и Лекси добре ги познаваше.

— Bonjour — приветливо поздрави тя. — Vous etes nouveau ici?^[1]

— Може и така да се каже — отвърна с усмивка той.

— О, вие сте американец. И аз съм от Щатите. Лекси Питърс.

— Здравей, Лекси.

— С удоволствие ще…

Първият куршум проби дупка в гърдите на Лекси с размерите на слива. Тя залитна назад. Вторият и третият я улучиха в рамото и шията, а четвъртият мина през черепа й и излезе.

Това беше началото.

 

 

Камерън Крю пътуваше по работа в Полша, когато новината гръмна. Трейси първа му се обади.

— Видя ли новините? — Гласът й беше дрезгав от вълнение. — Гледам ги в момента. Съобщават за двайсет и шестима убити. Четирима учители и двайсет и две деца. Направо непоносимо.

— Сигурно ли е, че е Група 99?

— Така изглежда. Четирима стрелци. Единият е убит на място, но останалите трима са избягали. Как е възможно? Как така полицията ги е оставила да се измъкнат?

— Не знам — мрачно рече Камерън.

За момент и двамата замълчаха. Безчувственото избиване на тийнейджъри, чийто живот беше пред тях, възмути целия свят. Но Камерън и Трейси го приемаха по-различно от останалите.

— Иска ми се да беше тук — чу се да казва Трейси.

— И на мен. Липсваш ми. Уолтън каза ли нещо? За случилото се в Англия?

— Не. Сега вниманието на всички е приковано към Ньой.

— Естествено.

— В момента пътувам към Лангли — каза Трейси. — Повечето от хлапетата са били американци. Очаква се президентът Хейвърс да направи изявление след няколко минути.

— Някакви версии?

— Само една.

Камерън наостри уши.

— Според наши източници, познай кой се е появил в Париж миналата седмица? — каза Трейси.

— Кой?

— Старият ни приятел Хънтър Дрексъл. Забелязал ли си, че където се появи Дрексъл, започват да умират хора?

Камерън Крю наистина беше забелязал това.

Затвори телефона, изпълнен с лоши предчувствия.

 

 

Алтея беше в апартамента си в Ню Йорк, когато видя новините на екрана на компютъра си.

Трагедия в парижко предградие. Група 99 избива 26 души в училище.

Включи телевизора. Пищящи, окървавени и ужасени деца тичаха към полицията. Трупове на тийнейджъри, някои от които дори не бяха покрити, лежаха там, където бяха паднали, застреляни най-брутално, докато са се опитвали да избягат.

„Не! Не, не, не!“.

Усети как в гърлото й се надига горчилка.

Това не трябваше да се случва. Даниел не би искал подобно нещо. Никой нормален човек не би искал подобно нещо.

Изтича в банята и повърна. Цяла минута остана на колене на плочките, опряла чело в хладния порцелан, като се опитваше да се успокои, да мисли ясно.

„Може би не сме го направили ние. Може би е бил някой друг? Друга група, опитваща се да очерни името ни?“.

Един от нападателите беше застрелян на място. Само след часове щеше да стане ясно кой е. В сърцето си тя вече знаеше, че убитият ще се окаже един от тях.

„Садист като Аполон? Или поредното сърдито, подведено момче, отровено от риториката на гърка и стрелящо, сякаш не го прави наистина, сякаш играе някаква компютърна игра?“.

Как се беше стигнало дотук? Как нещата се развиха по този начин?

При това благодарение на нейните пари и нейната подкрепа.

Стисна главата си с длани. Гаденето се замести с непоносимо главоболие. Пред очите й заплуваха черни петънца.

Дали и Трейси Уитни гледаше това?

Трейси би обвинила нея. Целият свят би обвинил нея. А в същото време тя бе пострадалата! Тя искаше единствено да получи справедливост, справедливост за Даниел.

Отиде със залитане в спалнята, спусна плътно завесите и се сви на кълбо в мрака.

 

 

По някакъв начин успя да заспи. Когато се събуди, бяха минали часове. Почти цялата нощ. Но въпреки това се чувстваше напълно изтощена.

„Няма покой за лошите.“

Дръпна завесите и загледа как първите слаби лъчи на слънцето боядисват небето над града в тъмночервено.

Когато телефонът иззвъня, беше под душа, мъчеше се да заличи спомена. Не се получаваше. Картините от Ньой никога нямаше да я оставят на мира.

Спря водата, взе една кърпа и вдигна.

— Кейт?

Кърпата падна на пода. Тя сграбчи облегалката на канапето, за да запази равновесие. Никой не я наричаше Кейт. Вече никой.

Сега тя беше Алтея. Кейт бе мъртва.

— Кой се обажда?

— О, мисля, че знаеш кой. Трябва да поговорим, Кейт. Не смяташ ли?

Тя сподави риданието си.

— Да.

Бяха изминали повече от десет години, откакто го чу за последен път.

Но гласът на Хънтър Дрексъл не беше се променил.