Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (17)

16.

Старият приятел на Трейси, дилърът на изящно изкуство Джейкъб Боди, беше подготвил работата.

„Слава богу, че те има, Джейкъб.“

Макар и все тъй енергичен, Джейкъб Боди беше чукнал шейсетте и вече не крадеше произведения на изкуството. Бе минало много време, откакто за последно бе влизал с взлом в галерия или частен дом. Но навремето той бе най-добрият и все още работеше с най-добрите, като подробно проучваше всяка задача, с която се захващаше. Подобно на Трейси и Джеф, Джейкъб крадеше единствено и само от онези, които са си го заслужили — еснафи, лъжци, алчни колекционери.

Трейси му имаше доверие.

— Госпожа Дориън — Синтия — винаги ходи на бридж в четвъртък вечер. Излиза от къщата точно в шест и обикновено се връща към девет — обясни Джейкъб с дълбокия си, сериозен глас.

— Обикновено?

— Обикновено. Стига, Трейси. Знаеш, че няма нищо твърдо. Но това са три часа за задача, за която са нужни три минути. Влизаш, вземаш каквото ти трябва и излизаш. Просто е.

На Трейси й призля.

Колко пъти беше чувала тази дума — просто е…

Същото й бе казал Конрад Морган преди първата й работа, когато открадна бижутата на Луис Белами от къщата й в Лонг Айлънд. Отново чу гласа на Конрад — тих и успокояващ, като песента на заклинател на змии.

Нелепо просто е, Трейси.

Разбира се, че не беше. Онази нощ на Трейси й се размина на косъм да не я хванат и да я върнат обратно в затвора в Луизиана.

„Само че не ме хванаха — напомни си тя. — Надхитрих полицията, че и Джеф Стивънс. Добра съм. Това ми е работата.“

Джейкъб Боди й бе осигурил плана на скромната къща на семейство Дориън, кодовете за сейфа и за алармата, както и дубликат на ключа от входната врата.

— Как успя да свършиш всичко това толкова бързо? — изуми се Трейси.

Джейкъб се усмихна доволно.

— Имам си начини, мило момиче. Но все пак трябва да призная, че ми е приятно, че те впечатлявам. Никак не е лесно да впечатлиш великата Трейси Уитни.

На Трейси й се искаше да каже, че „великата“ Трейси Уитни е мъртва от много време, ако изобщо някога беше съществувала. Но не го направи.

— Ами генералът? — попита тя.

— Не се безпокой, той ще бъде в казармата — каза Джейкъб. — Работохолик е. Почти никога не се прибира у дома преди десет.

Това „почти“ не се хареса на Трейси. Ама никак.

— А този четвъртък определено няма да се прибере рано — увери я Джейкъб. — Има среща на всички висши офицери във военната академия. Дориън ще води две от сесиите.

Трейси излезе от галерията на Джейкъб Боди на Бонд Стрийт уверена и добре подготвена.

 

 

Следващата вечер, докато седеше в пълния мрак пред къщата на Франк Дориън в кола под наем с изключен двигател, цялата й увереност беше изчезнала.

Трейси бе вцепенена от страх точно така, както и при обира на Белами, а и при всички останали.

„Какво правя тук, по дяволите? На летището ме чака билет. Ако тръгна сега, ще имам време дори да вечерям, преди да замина. И може би да се отпусна с чаша хубаво червено вино.“

Но вече беше късно за такива неща. Трейси бе тук. Решението беше взето.

Тя отвори вратата на колата.

В черен комбинезон, ръкавици и ботуши и с вдигната качулка бе почти невидима, докато приближаваше къщата. Не че това имаше някакво значение. Улицата бе пуста. Всички съседи на Дориън си бяха по домовете и гледаха финала на „Дансинг старс“ с плътно спуснати завеси.

Сърцето й туптеше така силно, че почти не можеше да чуе нещо друго. Беше забравила колко й призлява от адреналина.

Вече се намираше пред вратата с ключа в ръка. Отключеше ли, връщане назад нямаше.

Гласът на Камерън Крю отекна в ушите й.

Няма да намериш никакво доказателство.

Ще те арестуват, Трейси.

Пъхна ключа в ключалката и го завъртя.

Алармата тутакси оживя. Още не звъняха звънци, но системата пищеше силно, много силно, подобно на разгневена пчела, викаща подкрепление от кошера. Всеки миг щяха да се появят сирени, светлини и…

„Мамка му! Къде е панелът, по дяволите?“.

Трейси трескаво затърси пипнешком по стената. Най-накрая го намери, скрит зад някакво окачено палто. „Слава богу!“. С бясно биещо сърце бързо въведе кода.

Нищо не се случи.

„По дяволите!“. Ръцете й трепереха. В паниката си явно беше въвела числата погрешно. Знаеше, че разполага само с двайсет секунди да изключи системата. Джейкъб й го бе казал изрично. Десет от тези секунди вече бяха изтекли. Най-малко десет.

Потта течеше по гърба й като река. Не й пукаше, че ще я хванат. Собственият й живот, собствената й безопасност вече не означаваха нищо. Но трябваше да разбере какво крие Франк Дориън. Трябваше да подреди парчетата от пъзела. Заради Никълъс.

Заповяда си да се успокои и въведе кода отново, този път бавно, като прошепваше всяка цифра, която натискаше.

Пет. Три. Пет. Шест.

Пищенето спря.

Трейси се усмихна. За първи път, откакто бе отворила очи сутринта, започна да се отпуска.

Къщата на Франк Дориън бе малка, спретната, подредена и малко бездушна, поне според Трейси. Нямаше семейни снимки, нямаше цветя, нямаше небрежно оставени книги или вестници на някоя масичка. Приличаше повече на офис, отколкото на дом. Освен това имаше твърде много тежки кафяви мебели, нищо цветно, женствено или леко. Или може би нещата изглеждаха по-зле в сумрака? Франк и Синтия бяха оставили няколко лампи на долния етаж включени — семейство Дориън явно не си падаше по пестенето на енергия. Несъмнено според Франк подобни неща бяха за хипита и типове с леви убеждения. Горе обаче всичко тънеше в пълен мрак.

„Черно като сърцето на генерала — помисли си Трейси. — Черно като моя свят без Ник.“

Тръгна към спалнята. Тя също се оказа безлично помещение, скучно и еднообразно, като стая на фирмен апартамент. Съвсем просто легло „Хабитат“ с обикновени бели чаршафи, шкаф с чекмеджета, китайска кутия върху него и вградени гардероби с огледални стени. Самотна възглавничка във формата на дакел беше единственият признак на чувство за хумор или някакъв личен вкус. Личеше си, че и у дома генерал Франк беше толкова подреден и дисциплиниран, колкото и в работата.

Сейфът беше точно там, където бе казал Джейкъб, в дъното на големия гардероб. Трейси не знаеше какво точно търси, но сейфът беше добро начало. Въведе кода и този път нямаше грешки, не се включиха аларми, светлини и предупредителни сигнали. Вратата се отвори послушно като краката на проститутка, както казваше Джеф.

Защо винаги трябваше да мисли за Джеф в моменти като този? Ядосана на самата себе си, Трейси се съсредоточи върху задачата.

Внимателно извади съдържанието на сейфа и едно по едно разгледа нещата на светлината на фенерчето си.

Завещанието на генерала.

Документите на къщата.

Гердан от перли, за които опитното око на Трейси моментално прецени, че имат по-скоро сантиментална, отколкото материална стойност.

Двайсет хиляди паунда в брой.

Това беше неочаквано. Двайсет бона бяха много пари за семейство със скромни доходи, за да се държат у дома в мръсен плик. Но Трейси потисна любопитството си, не беше време да разсъждава откъде Дориън може да се е сдобил с подобна сума и какво възнамеряваше да прави с нея. Вместо това отново огледа всичко, внимателно отдели всяка банкнота, всеки документ, като се застави да действа бавно, за да не пропусне нещо. Но без резултат. Оказа се права от първия път.

„Тук няма нищо на Ахилеас.“

Заключи сейфа и погледна часовника си. Беше едва 18:45. Имаше предостатъчно време преди Синтия Дориън да се прибере.

Слезе долу в кабинета на Франк.

Бюрото на генерала беше подредено като всичко останало в къщата, чисто като сълза и без никакви дреболии по него. Най-вбесяващото бе, че компютърът му го нямаше. Сигурно го беше взел със себе си за вечерната среща в казармата. Трейси нямаше да направи удар този път.

Започна да отваря чекмеджетата и да търси документи, снимки, флашки, каквото и да е.

„Нищо.

Нищо, нищо, нищо.

Трябва да има нещо — каза си тя. — Трябва да има нещо в тази къща.“

Претърси всяка стая. Отначало действаше методично, затваряше кухненските шкафове след себе си, оправяше отметнатите килими, прикриваше следите си. Но минутите изтичаха, станаха часове и тя започна да работи все по-трескаво, сваляше картини от стените, събаряше купчини книги на пода.

Беше на път да се откаже, когато най-после го намери. И то не къде да е, а в тоалетната. Една кутия за тоалетна хартия до умивалника й се стори по-тежка, отколкото би трябвало. Трейси рязко я разкъса и извади безценния харддиск подобно на гмуркач, измъкващ перла от голяма мида.

Впери поглед в малкия черен правоъгълник. Не можеше да повярва, че след всичко това все пак беше успяла.

„Това е. Трябва да е.

Успях!“

Нямаше време да се отдава на емоции. Напъха диска в раницата си и излезе обратно в коридора. Беше почти при вратата, когато светлините на автомобил внезапно я заслепиха.

„По дяволите!“.

Трейси замръзна. Чу характерния звук на приближаващ автомобил. Двигателят заработи на празни обороти, после замлъкна. Светлините угаснаха.

Синтия Дориън се беше прибрала.

Даже по-лошо, не беше сама.

 

 

Спрял на няколко метра надолу по улицата в невзрачен „Форд Транзит“, Джеф седеше в мрака и гледаше пристигането на полицията.

Нещата се усложниха в момента, когато осъзна, че Трейси прави удар в къщата на генерал Дориън. Но пък от друга страна, нещата около Трейси винаги си бяха сложни.

Да каже ли на Джейми Макинтош какво е намислила? Или да си замълчи?

Не му трябваше много време да реши в полза на второто. Щом Трейси нямаше доверие на офицера от МИ-6, същото се отнасяше и за Джеф. От друга страна, беше загрижен за безопасността й. Особено сега, когато на сцената се появиха и момчетата в синьо.

Много му се искаше да се намеси, да направи нещо и да спаси Трейси, но беше безсилен.

„Хайде, скъпа — подкани я той. — Измисли нещо.“

 

 

Трейси разпозна синьо-белите светлини на британската полиция. Чу мъжки гласове — приглушени, но напрегнати.

Инстинктивно се просна на пода. Несъмнено можеха да я забележат, но нещо й казваше, че полицаите още не са я видели. Двигателите на автомобилите замлъкваха един по един, а заедно с тях угасваха и светлините. Отново се възцари мрак, наситен с напрегната тишина. Затишие преди буря. Трейси напрегна слух. Всичките й сетива бяха изострени до краен предел. Чувстваше се като цигулка, чиито струни са опънати до точката на скъсване.

„Какво прави полицията тук? Дали някой не е видял нещо? Може би някой съсед?“.

Знаеше, че Джейкъб не би я издал, а той беше единственият, който знаеше, че е тук. Мислите й препускаха.

Чу стъпки, които приближаваха към вратата. Други стъпки забързаха отзад. Трейси отчаяно се огледа за път за бягство. Но дори да намереше, нямаше време! Само след секунди вратата щеше да се отвори. Щяха да я хванат на място и да я арестуват. Камерън беше прав. В най-добрия случай щяха да я изпратят позорно в Щатите. Или пък ЦРУ щеше да се откаже от нея и да я остави да гние в някой британски затвор. За да си спести срама.

Тогава никога нямаше да намери Алтея. Никога нямаше да научи какво се е случило с Ник.

На вратата се заблъска.

— Полиция! Отворете!

Трейси взе решение.

 

 

Генерал-майор Франк Дориън беше уморен. Мразеше срещите. „Ако исках да дрънкам за цели на мисии и най-добри практики или да си губя вечерите с компютърни презентации, щях да се занимавам с бизнес“ — ядосано си мислеше той, докато караше към дома си. Достатъчно досадно беше, че изгуби половината си ден в тайни „чатове“ с МИ-6. Но пък от шпионите се очаква да говорят със заобикалки. Армейските офицери трябваше да са наясно. ПФКС (Преглед на финансовата комисия на Сандхърст) от тази вечер си беше чиста проба мъчение. А мъченията уж бяха забранени според проклетата Женевска конвенция. Сега Франк жадуваше единствено за уиски, вана и легло.

Две полицейски коли го задминаха, докато завиваше по своята улица. Тъкмо си мислеше колко необичайно е това, когато видя трета кола със запален двигател, паркирана на алеята пред къщата. Униформен полицай стоеше на прага и говореше сериозно на разтревожената Синтия, която явно току-що се беше върнала от партията бридж.

— Извинете, генерале — обърна се полицаят към Франк, докато той слизаше от колата. — Другите идват ли?

Франк се намръщи.

— Други ли? Какви други?

— Кадетите. Всичко е наред, генерале — заговорнически каза полицаят. — Специалистът по експлозиви вече ни запозна с положението.

Франк започваше да се дразни. Беше изкарал много дълъг ден.

— Специалист по експлозиви ли? Какви ги говорите, по дяволите?

— Капитан Филипс. Специалистът по експлозиви, който ни пусна да влезем. Обясни ни за тренировката и колко е важно да не докосваме нищо в къщата, след като всичко е нагласено.

Франк се опули.

— Разбираме, че тези „изненадващи“ учения са важни, генерале — продължи полицаят. — Вашите кадети трябва да знаят как да реагират на бомбени заплахи на обществени места, а истинските терористи не предупреждават предварително. Разбираме. Но това е жилищен район. В бъдеще ще ви бъдем благодарни, ако ни уведомявате за подобни тренировки. Най-малкото, за да предупредим съседите ви.

— А защо не предупредихте мен! — възмутено се обади Синтия.

— Старият господин Дингъл от другата страна на улицата помислил, че ви обират — каза полицаят и се засмя. — Ние решихме същото, когато пристигнахме.

Франк Дориън избута полицая и влезе в къщата. Изтича право към тоалетната на долния етаж. Останките от кутията се въргаляха на пода.

Франк усети как в гърлото му се надигна горчилка.

Втурна се обратно към полицая.

— Кога си тръгна специалистът по експлозиви?

— Преди десетина минути. Точно преди жена ви да пристигне. Тя каза, че се връща в казармата, но че другите скоро ще пристигнат. Опитахме да се свържем с вас на мобилния ви номер, но…

— Тя ли? — прекъсна го Франк.

— Точно така, генерале.

— Капитан Филипс е бил… жена?

Сега беше ред на полицая да го погледне объркано.

— Да, сър. Но вие несъмнено го познавате, нали? Щом сам сте наредил тренировката?

Бавно, болезнено бавно нещата започнаха да си идват по местата.

Джеф Стивънс потегли, а раменете му се тресяха от смях.

„Милата Трейси! — Усмихна се. — Още те бива.“

 

 

Хънтър Дрексъл направи два силни, животински тласъка и свърши.

Клодет, момичето под него, се претърколи по гръб и му се усмихна апатично.

— Encore un fois?^[1]

Хънтър поклати глава. Беше твърде уморен да я чука отново или да прави каквото и да било, освен да заспи. Отдавна не беше лягал с жена, още по-отдавна с професионалистка. Беше харесал Клодет в „Лудия кон“, където тя работеше като танцьорка. Цената й — 500 евро за нощ — бе висока, но напълно заслужена. Освен това явно беше готова да работи здравата за парите. На Хънтър му се искаше да не беше толкова разбит, за да може да се възползва.

Идването в Париж беше голям риск. Шансовете да бъде разпознат в космополитен град като този бяха много по-високи. Но ако искаше да публикува материала си преди Група 99 да пусне куршум между очите му или преди ЦРУ да го завлече в някой лагер за мъчения, трябваше да потърси помощ. Сали правеше всичко по силите си, но това бе всичко, а за Хънтър беше твърде опасно да отива в Лондон. В Париж имаше приятели, журналисти и информатори, които можеха да му помогнат. А и покерът беше невероятен.

Докато се унасяше, пред очите му се мяркаха поредица образи.

Сали Фейърс, гола в леглото му.

Тюлен от Военноморските сили, протегнал ръка от хеликоптера в Словакия. Качвай се!

Боб Дейли, който му се усмихва миг преди да му пръснат главата.

Аполон в тъмната уличка в Рига, усмихващ се зад дулото на пистолета.

Събуди се стреснат, скочи и изви болезнено ръката на Клодет зад гърба й. Малката кучка бъркаше в джобовете на панталона му, опитваше се да го обере!

— Qu ’est ce que tu fais? — изсъска й Хънтър в лицето. — Putain^[2].

— Задник! — отвърна момичето на английски. — Знам кой си.

Лицето на Хънтър потъмня заплашително. Изведнъж стомахът на Клодет сякаш се втечни от страх. Беше отишла твърде далеч. Този човек беше опасен. Много опасен. Беше й се сторил толкова хубав в клуба, толкова очарователен. Но очите му сега бяха студени като лед.

— Tu connais rien — заплашително промърмори Хънтър. — Je pouvais te casser. Comme un poulet. Tu comprends?^[3]

Тя кимна мълчаливо.

— Обличай се и изчезвай.

Пусна я и изгледа доволен как ужасеното момиче грабна дрехите си и избяга навън.

 

 

Камерън Крю се канеше да си легне, когато портиерът му се обади.

— Какво има? — рязко попита той. Не беше в настроение за гости.

— Съжалявам, сър. Но една дама иска да ви види.

— Дама ли?

— Да, сър. Някоя си госпожица Уитни. Твърди, че е спешно.

Лошото настроение на Камерън се изпари като локвичка под лъчите на слънцето. Не беше чувал Трейси от онзи телефонен разговор преди няколко дни и очакваше следващото й обаждане да е от някой полицейски арест. А ето че тя беше тук, в Ню Йорк, на прага му.

— Всичко е наред, Били. Нека се качи.

Камерън едва успя да смени ризата си и да си сложи малко одеколон, преди Трейси да нахлуе през вратата като някакво кълбо от нервна енергия.

— Здрасти. — Свали мокрия си шлифер и го метна върху скъпото канапе на Камерън, където започна да капе обилно върху велура. — Съжалявам, че не се обадих предварително. Трябваше да те видя.

Камерън остана изумен колко се зарадва на думите й.

— Не е нужно да се извиняваш. Можеш да идваш по всяко време. Искаш ли…

— Трябва да видиш това — прекъсна го Трейси, извади черния харддиск от джоба си и го размаха пред Камерън. — Къде е компютърът ти?

— В кабинета. Намали темпото, Трейси. Това на генерал Дориън ли е?

— Не. На принц Ахилеас.

— Значи си влязла в дома на агент на МИ-6 и си го откраднала?

— Не съм го откраднала. Върнах го — поправи го Трейси. — Франк Дориън го е откраднал.

— Не съм сигурен как ще погледнат на това британските служби. Или ЦРУ. — Камерън тревожно прокара пръсти през косата си. — Грег Уолтън те отзова, Трейси. Изрично ти нареди да стоиш настрана от Дориън.

— Да. И да си се запитвал защо?

— Не. Не съм. Но съм сигурен, че е имал причина. Не мога да повярвам, че си го направила. Влязла си с взлом в дома му!

— Компютърът — каза Трейси.

Все така намръщен, Камерън я отведе в кабинета си.

Трейси седна, инсталира диска и затрака на клавиатурата, въвеждайки команди с нелепа бързина, дългите й пръсти полетяха над клавишите като подплашено ято.

— Какво правиш?

— Възстановявам файлове — отвърна Трейси, без да откъсва очи от екрана. Беше облечена в тъмносиня рокля от кашмир, която омекотяваше слабата й фигура, а косата й бе небрежно отметната назад. Ухаеше слабо на перуника. Камерън усети как желанието пламна в него. — Франк Дориън е умен — каза Трейси. — Изтрил ги е доста добре.

— Но ти си по-умната, нали?

— Естествено. — Тя се усмихна. — Да започнем с картинките, а?

Голяма сбирка сравнително софткор гей порно, разнообразена със снимки на самия Ахилеас, участващ в различни сексуални актове с друг, непознат мъж.

— Значи наистина е бил гей.

— Или много любопитен — обади се Трейси.

— Да бе. Онова там са двайсет сантиметра твърдо любопитство — каза Камерън.

— Може да е бил изнудван. Намерих двайсет хиляди паунда в брой в сейфа на генерала.

— Което би подкрепило версията за самоубийство — напомни й Камерън.

— Да. Но това не е всичко. Виж това.

Трейси отвори снимки на Ахилеас, разпускащ на пикник с Боб Дейли. Играеше си с децата на Дейли. Снимките сигурно бяха направени от жената на Боб. Двамата очевидно са били близки. На една снимка в десния край се виждаше друга жена, застанала отстрани с гръб към групата. Висока, стройна, с дълга тъмна коса, която се спускаше по раменете й.

— Ахилеас е познавал добре Боб Дейли — каза Трейси. — Както и тя.

— Коя е тя? — попита Камерън.

— Не знам. Но се срещнах с жената на Боб Клеър и попитах за нея. Тя каза, че първото й име било Кейт. Била американка, позната на Ахилеас. Помислила си, че може би му е интимна приятелка.

— Изглежда ми малко вероятно — каза Камерън.

— Много малко вероятно — съгласи се Трейси. — Но въпросната Кейт е била достатъчно близка, за да я поканят на този пикник. Така че каква е била връзката им?

Камерън прие въпроса за риторичен.

— Виж това.

Трейси показа поредица имейли, общо към трийсетина. Камерън веднага забеляза прочутия червен балон в горната част на всяко съобщение.

— Не. — Изглеждаше истински шокиран. Взе един стол, седна до Трейси и зачете имейлите. — Защо му е на едно богато гръцко момче с връзки и кралска кръв да се забърква с Група 99? Та той беше въплъщение на всичко, което те мразят.

— Мога да се сетя за куп причини — каза Трейси. — Въстание. Желание да вбеси родителите си. Или може наистина да е вярвал в идеите им? В края на краищата, не е искал да се ражда богат или със синя кръв.

Камерън я погледна скептично.

— Може би ги е финансирал? Определено е можел да си го позволи.

— Може би — разпалено се съгласи Трейси. — И може би жената от снимката е Алтея. Може тя да го е забъркала. Може да е помагала с насочването на средствата. И може би Франк Дориън е знаел и…

— Момент, задръж малко. — Камерън постави ръка върху рамото й. — Това са прекалено много предположения. Сигурна ли си, че не събираш две и две и не получаваш седемнайсет?

Трейси изключи компютъра и се обърна към него.

— Може би. Но важното е, че събирам две и две. Има връзка, Камерън, даже куп връзки. Франк Дориън не иска никой да ги открива. А ЦРУ са плътно зад него в това, като се опитват да ме разкарат. Защо?

Трейси откри, че ръката й неволно е попаднала върху тази на Камерън. Отдавна не беше била физически близка с някого, какво оставаше с привлекателен мъж. Желанието и чувството за вина отново започнаха да се борят за вниманието й.

Вината спечели. Трейси се дръпна.

— Ако жената наистина е Алтея — каза Камерън, — това е единствената снимка, с която разполага, който и да било.

— Знам — каза Трейси.

— Показа ли я вече на Грег Уолтън?

— Не. Само на теб.

Камерън се изчерви от удоволствие. Харесваше му, че Трейси е дошла първо при него. „Само на теб.“ Тази вечер тя беше невероятно секси в тънките панталони и маратонките. Изглеждаше малко момчешки и в същото време нелепо привлекателна, зелените й проницателни очи блестяха.

— Ще ги покажеш ли на Уолтън?

Трейси се замисли.

— Не — каза най-сетне тя. — Поне не за момента. Работата е там, че не вярвам на ЦРУ. Не напълно. И знам със сигурност, че те ми нямат доверие.

— Не го приемай лично — каза Камерън. — Те са шпиони. Работата им е да нямат доверие на хората.

— Не го приемам лично. Просто не съм готова да работя слепешком за тях. Мисля, че вече знаят защо Хънтър Дрексъл не се е качил в хеликоптера.

— Така ли?

Трейси кимна.

— Трябва да е свързано с материала, върху който работи. Нещо за фракинга. Това е единственото, което изглежда логично. Семейството на Ахилеас е искало да продаде на Хенри Кранстън земя с богати залежи на шистов газ. А сега Ахилеас и Кранстън са мъртви. Американското правителство има огромни капиталовложения във фракинга. Става въпрос за бизнес за милиарди, който е жизненоважен за американските интереси.

— Не е нужно да ми го казваш — напомни й Камерън.

— Късметлия си, че досега не са те ударили — каза му Трейси. — Група 99 не са единствените, които искат дял от тези милиарди, парче от баницата. Хората са готови да убиват за такива пари.

— Никой няма да ме убие.

Камерън се наведе напред и я целуна нежно по устните.

Тя не отвърна на целувката му. Но и не го спря.

„Това не трябва да се случва. Не може да се случва.“

Когато отвори очи, Камерън й се усмихваше.

— Какво става с вечерята, която ми обеща?

 

 

Останаха в апартамента.

Личният готвач на Камерън си беше тръгнал, но за изненада на Трейси той забърка доста сносни спагети за вечеря.

— Изобщо не съм си помисляла, че си домошар — каза тя.

Трейси се нахвърли върху пастата като човек, който не е виждал храна от дни. За мъничката си фигура ядеше като кон.

— Когато си разведен, по неволя се научаваш. — Той наля още вино. — Не мога да се сравнявам с Джейми Оливър, но се справям.

Хранеха се на плота в кухнята. Трейси бе предположила, че ще говорят още за Група 99 и за онова, което бе намерила в къщата на генерал Дориън, но разговорът бързо премина на по-лични теми. Странно беше с каква лекота ставаха нещата помежду им. Това бе едва втората вечер, която Трейси прекарваше в компанията на Камерън, но дори преди целувката помежду им се бе установила близост, която някак не съответстваше на краткото им познанство.

„Може би е заради общата мъка — помисли си Трейси. — Или заради факта, че му имам доверие. Че двамата си имаме доверие.“

В света на Трейси доверието бе изключително дефицитна стока. Тя подозираше, че същото се отнася и за Камерън. Той се държеше така непринудено, че лесно можеше да забравиш, че притежава милиарди. Само този факт би му спечелил десетки врагове и още повече фалшиви приятели.

„Или може би се заблуждавам. Може да е просто най-обикновено сексуално привличане.“

Нямаше как да се отрече химията помежду им. Трейси я усети в мига, в който влезе в апартамента. Усети я отново и когато бяха пред компютъра заедно. Когато се целунаха. Както и преди малко, докато гледаше Камерън как приготвя храната. Сексът можеше да превърне двама напълно непознати в стари приятели. Както и сериозно да замъгли преценките на човек.

— Какво? — Камерън я гледаше странно. — Има ли нещо?

— Нищо. — Трейси заби поглед в спагетите си.

— Не е нищо. Изражението ти току-що се промени. Чувстваш се виновна, нали?

— Защо да се чувствам виновна? — Трейси се мъчеше да скрие изненадата си. Камерън не би трябвало да е в състояние да я чете по този начин, сякаш е отворена книга.

— Защото се чувстваш добре. Въпреки че Ник е мъртъв.

Не го каза грубо. Тъкмо обратното. Но думите му дойдоха прекалено на Трейси. Очите й се напълниха със сълзи.

Камерън се пресегна и взе ръката й в своята, както бе направил в ресторанта в Женева. Но този път Трейси не се отдръпна.

— Да си щастлива не означава да предаваш сина си — каза й той. — Или ако е, значи и двамата сме виновни.

Той стисна ръката й. Трейси отвърна със същото.

Не се нуждаеха от думи.

 

 

След вечерята отпиваха коняк пред огромната камина в дневната.

Най-неочаквано Камерън каза:

— Мисля, че трябва да покажеш снимките на Уолтън.

Трейси се опули.

— Какво? Защо?

— Поради две причини. Първо, докато дискът е у теб, животът ти вероятно е застрашен.

Трейси не възрази.

— И второ, защото онази, Алтея, трябва да бъде спряна. Може и да успееш да я откриеш сама. Но откриването и залавянето са две много различни неща. Не можеш да я спреш сама. ЦРУ разполага с необходимите ресурси.

Трейси се вгледа в лицето му. В счупения нос, в наситено сивите очи. Камерън имаше прекрасни очи. В тях се четеше честност, идеалната добавка към прозаичния, директен начин, по който се изразяваше.

„Ужасно лесно е да се влюбя в него — помисли си Трейси. — Ако бях в състояние да се влюбя отново.“

Преживяване, което беше останало в миналото. И слава богу.

— Ами ако не съм сама? — рече тя. — Ако ми помогнеш? Ако я намерим заедно?

Камерън се разсмя.

— Аз?

— Защо не? В края на краищата, ти също разполагаш с ресурси.

— Аз имам пари. Не е същото.

— Разбира се, че е. Пък и не става дума само за пари. Ти имаш огромна мрежа от контакти по целия свят. Не само във фракинг индустрията, но и в политиката, журналистиката, в благотворителния сектор. Познаваш хора.

— Да, но аз съм бизнесмен, Трейси. Не съм шпионин или паравоенен. Не разполагам с необходимите възможности да спра терористи.

— А аз преди шест месеца бях майка домакиня — напомни му Трейси.

— Да бе. — Камерън я изгледа многозначително.

Трейси присви очи.

— Да не си ме проучвал?

— Може би мъничко. — Камерън се усмихна стеснително. — Но пък онова, което открих, ми хареса.

— Добре, може и да не съм била средностатистическа домакиня — призна Трейси. — Но важното е, че бях обикновен цивилен. А сега не съм.

— Да — съгласи се Камерън. — Сега не си.

— Помисли, моля те. Зная, че можем да го направим. Можем да намерим Алтея и Хънтър Дрексъл.

— Целият свят търси Хънтър — рече Камерън. — Какво те кара да мислиш, че точно ние можем да го намерим?

— Разполагаме със Сали Фейърс. Тя ми има доверие и мисля, че ще ми помогне. Особено ако Хънтър поиска да бъде намерен.

— Ако иска да бъде намерен, щеше да се качи в хеликоптера — напълно разумно отвърна Камерън.

— Не и ако е смятал, че ЦРУ може да му навреди. Или да му запуши устата. Двамата с теб сме друга работа. Ние искаме единствено истината. Обзалагам се, че Хънтър Дрексъл се е опитвал да направи точно това. Да каже истината. Не забравяй, че е идвал на среща с теб, когато са го отвлекли.

— И какво?

— Това значи, че е искал да ти каже нещо. Или да те помоли за нещо. Предполагам, че още го иска.

— Това е само теория — скептично рече Камерън.

— Имаш ли по-добра? — отвърна Трейси.

— Май не.

Камерън се приближи до нея. Изведнъж Трейси си даде сметка за докосващите им се ръце. За топлината на тялото му, за неговата сила, за близостта му. Сексуалното напрежение между двамата беше опияняващо и задушаващо едновременно, подобно на гръмотевична буря, готова да се разрази над Ню Орлиънс.

Камерън плъзна ръка по тила на Трейси, придърпа я към себе си и я целуна. Не нежно като преди, а силно и страстно. Трейси отвърна инстинктивно, изгуби се в момента. Целувката беше експлозия, дива и настоятелна, сякаш и двамата препускаха устремно срещу невидим часовник. Камерън се пресегна надолу, хвана края на блузата й и я издърпа през главата й с едно плавно движение.

Трейси затвори очи. Ръцете му върху гърба й бяха невероятни, топли и груби. Съмнението, страхът и вината полетяха насреща й като куршуми, свистящи в джунгла. Но така и не улучиха целта, а се стопиха в бушуващия пожар на желанието. Сякаш се бе спуснала в дълбокия син океан и единственото, което искаше, бе да се удави в него.

— Люби ме. Моля те. Сега.

Ръката й докосна крака на Камерън. Под джинсите бедрата му бяха стегнати, мускулести и твърди като камък.

— Сигурна ли си, Трейси? — Гласът му бе дрезгав от възбуда. — Наистина ли го искаш?

— Да… Направи го.

И изведнъж откри, че наистина е така. Беше блажено сигурна.

Камерън я отнесе в спалнята. Стаята бе великолепна и странно безлична, цялата в меки килими и лампи с черна коприна, подобно на много скъпа хотелска стая.

Камерън смъкна бельото на Трейси и я положи върху огромното легло. После свали дрехите си и коленичи над нея, загледан в голото й тяло. Всяка капчица кръв се втурна към слабините му. Беше толкова възбуден, че усещаше болка.

— Ти си повече от прелестна.

Трейси се надигна и преметна ръце около врата му. Придърпа го надолу и сви крака около гърдите му, така че да не може да й избяга.

— Никакви приказки повече.

Следващите няколко часа бяха като вълшебство. Трейси имаше тяло на много по-младо от нея момиче и чувствеността и сексуалната увереност на по-възрастните жени. Камерън пък беше невероятен любовник — умел, отзивчив, нежен и алчен едновременно. Любиха се часове наред, отново и отново, докато почти не съмна и нямаха сили дори да помръднат. Останаха да лежат прегърнати, докато слънцето изгряваше, разговаряха за синовете си, за мъката и чувството за вина, за спомените и болката. Всеки от тях знаеше, че другият ще го разбере така, както никой друг.

Докато се унасяха в сън, Трейси положи глава на гърдите на Камерън.

— Ще ми помогнеш, нали? — прошепна тя.

Камерън погали косата й. Една част от нея винаги мислеше за работата, не можеше да избяга от това. Удоволствието и работата вървяха ръка за ръка.

„Още нещо общо помежду ни.

Ако не съм много внимателен, ще се влюбя в тази жена.“

Но Камерън Крю беше внимателен. Трябваше да бъде.

— Знаеш, че ще го направя — каза той. — Лека нощ, скъпа.