Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (14)

13.

— Фул хаус.

Дебелакът се ухили, разкривайки най-грозните зъби, които Хънтър бе виждал, и посегна през масата да прибере печалбата си. Ръката на Хънтър се стрелна да го спре.

— Съжалявам, Антоан. — Хънтър бавно свали на масата четири великолепни валета. — Мисля, че играта е моя.

Французинът издаде звук, отчасти гневен, отчасти на изумление. Джак Хенли, или както там бе истинското му име, се бе появил в Рига преди седмица и без никакво бавене се зае да обере всяка по-голяма маса за покер в града. Тази вечер залозите не бяха особено високи. Французинът можеше да си позволи да изгуби, както и латвийският бизнесмен, който участваше в играта. Въпреки това в Джак Хенли имаше нещо, някаква американска арогантност, дегизирана като скромност, която започваше да играе по нервите на всички. Както и фактът, че винаги излизаше от играта, когато беше на печалба.

— Наистина ли стана това време? — Хънтър погледна стария часовник в ъгъла на стаята. — Мисля, че е най-добре да приключвам.

Предпочиташе Латвия пред Румъния и Рига особено много му хареса — град, изпълнен както с история, така и с романтика. Хотелът му гледаше направо към купола на катедралата в стария град Векрига — сграда, издигната през тринайсети век, в която все още се усещаше присъствието на рицари в блестящи брони и смутени девойки. Преди две седмици Група 99 беше организирала прелитане над катедралата, при което бяха пуснали стотици червени балони, пълни с пари за просяците, които продължаваха да се стичат тук с надежда за милостиня. Само през последния месец организацията бе преразпределила повече от милион евро за бедните в Европа, чрез балони или не така драматично, като просто превеждаше парите в банковите сметки на обеднели граждани и на различни благотворителни и неправителствени организации, най-вече в Гърция.

Хънтър прекарваше дните в Рига в работа по материала си, а нощите — в игра на карти. Искаше му се да можеше да остане по-дълго, но бе твърде рисковано. След Румъния започна да използва измислени имена и лека-полека да променя външността си. Знаеше, че от ЦРУ рано или късно ще го открият. Просто се надяваше да остане под радара докато завърши материала си, докато истината види бял свят. Ако…

Куршумът изсвистя покрай лявото му ухо. Беше посещавал достатъчно бойни зони и можеше да разпознае звука, макар че самият изстрел бе заглушен. „Професионалист.“ Хънтър инстинктивно се хвърли на земята и трескаво запълзя на ръце и крака към стената от едната страна на алеята, далеч от светлината на уличните лампи. Изсвистя втори куршум. Този път се удари в нещо метално. Може би кофа за боклук някъде отпред? Или стълб от ограда.

Огледа се. Тесните улички около апартамента на Антоан бяха напълно пусти по това време на нощта. Не можеше да види нападателя си или когото и да било в тъмното. Единствената му надежда беше да бяга, да се опита да стигне до някоя главна улица или площад, където да намери безопасност в тълпата.

Докато спринтираше към улица Ремтес, умът му препускаше по-бързо от краката му. Имаше около пет хиляди долара в джобовете си, но беше сигурен, че онзи, който стреля по него, не се интересува от пари. Беше приел, че американците го искат жив — това определено беше така в Словакия. Но явно нещо се беше променило. „Освен ако не са от ЦРУ. Освен ако са…“

Изсвистя поредният куршум и този път чу как някой тича зад него — ботуши, бъхтещи паважа също като неговите. Светлините на трамвай блеснаха право към него и за момент го заслепиха. Обзет от паника, Хънтър се обърна. Последното нещо, което видя, бе лицето на Аполон. Садистичните му очи светеха от възбуда, докато вдигаше оръжието. Насочи го между очите на Хънтър и спокойно дръпна спусъка.

 

 

Сали Фейърс спеше дълбоко, когато мобилният й иззвъня.

— Можеш ли да говориш?

За първи път чуваше Хънтър от близо месец. Звучеше задъхан и неспокоен. „Сигурно току-що се е измъкнал от прозореца на спалнята на някоя омъжена жена, гонен по петите от съпруга й.“ В типичния си стил Дрексъл беше поискал от Сали да направи нещо за него, нещо сложно, отнемащо време и без никаква полза за самата нея, след което изчезна. Вярно, че най-могъщото правителство на света беше по петите му, да не споменаваме и група потенциално убийствени терористи. Но въпреки това си оставаше много дразнещо.

— Не.

— Намери ли нещо? Нещо за генерал-майор Франк Дориън?

— Коя част от „не“ не разбра, Хънтър. Един след полунощ е, мамицата му.

— Не затваряй! — Беше вик, изпълнен с паника и отчаяние. За първи път Сали долови истински страх в гласа на Хънтър. — Моля те.

— Къде си? — Тонът й омекна. — Какво е станало?

Хънтър се поколеба.

— Или ми имаш доверие, или не — ядосано каза Сали и разтърка очи, за да се разсъни. — Защото ако ми нямаш, аз съм дотук. Писна ми да се трепя заради този твой тъп материал. И съм дотук с пазенето на тайните ти.

— В Рига съм — каза Хънтър. — Група 99 току-що се опита да ме убие.

Разказа й за Аполон, похитителя му в Словакия и мъжът, който беше застрелял Боб Дейли.

— Стреля право в мен. Онзи камион изникна от нищото и препречи изстрела. Когато отмина, него вече го нямаше.

— Знае ли къде си отседнал?

— Предполагам — задъхано рече Хънтър. — Трябва да ме е проследил до мястото, където играех покер. Освен ако някой от играчите не му е снесъл информацията. Така или иначе, не мога да се върна в хотела. Оставих куп бележки там. Проучвания. МАМКА МУ!

Сали седна в леглото.

— Всичко е наред. Жив си. А и всичко е в главата ти, нали?

— Предполагам. — Дишането на Хънтър започна да става по-нормално. — Е, намери ли нещо?

— Зависи от представата ти за нещо — отвърна Сали, която вече напълно се беше разсънила. — Генерал Франк не е убил принц Ахилеас. В това съм напълно сигурна.

Хънтър пусна дълга разочарована въздишка.

— Но наистина работи за МИ-6. И е част от екипа, който те търси.

— От МИ-6 ме търсят, така ли?

— Да — каза Сали. — След убийството на Боб Дейли американското и британското правителство са създали съвместна разузнавателна спецчаст, която да спре Група 99. Предполагам, че в рамките на споделянето на информация янките са казали на нашите момчета истината за случилото се в Словакия, че си беглец. Изглежда смятат, че вероятно си в съюз с Група 99. Че отвличането ти може да е било инсценирано.

Хънтър не каза нищо.

— Така ли беше? — попита Сали.

— Току-що ти казах, че се опитаха да ме убият — извика Хънтър. — Какво друго откри?

— Всичко това са слухове. Но изглежда, че на британците много им се иска да те открият преди американците. Твоят човек Франк Дориън изобщо няма доверие на ЦРУ.

— Е, поне двамата с него имаме нещо общо — остроумно отбеляза Хънтър.

— Не съм толкова сигурна — каза Сали. — Доколкото оставам с впечатление, Дориън е много дисциплиниран и дълбоко консервативен човек. Не одобрявал принц Ахилеас. По всичко личи, че момчето е било гей. Генерал Дориън може и да не го е убил, но със сигурност го е тормозил. Може да се твърди, че е докарал горкото хлапе до самоубийство.

Хънтър не беше сигурен, че би нарекъл привилегирования гръцки принц „горкото хлапе“, но Сали имаше право.

— Ахилеас е познавал Боб Дейли. Не са били точно приятели, но изглежда са се погаждали. Генерал Дориън е познавал и двамата и е харесвал Дейли.

— Боб беше от хората, които лесно се харесват — каза Хънтър. Това не бяха новините, които се беше надявал да чуе за Франк Дориън. И следователно му се налагаше да премисли някои неща. Но все пак информацията беше интересна, особено онази част, че британците също го издирват.

— Хънтър? — Гласът на Сали изведнъж стана някак много далечен.

— Да?

— Кажи ми върху какво работиш. Прати ми бележките си и всичко останало като резервно копие.

— Не мога да го направя.

— Едва не са те убили — напомни му Сали. — Да не би да искаш ако умреш, материалът ти да умре с теб?

— Не. Но предпочитам да умре с мен, отколкото с теб.

— Не те разбрах.

— Не се опитват да закопаят мен, Сал — каза Хънтър. — А истината. Не мога да те излагам на риск.

— Аз се излагам на риск — каза Сали.

— Благодаря за помощта.

Сали си помисли да го помоли да не затваря, но знаеше, че е безсмислено.

След като разговорът приключи, тя се отпусна в леглото и се загледа в тавана.

„Какво си намислил, Хънтър Дрексъл? За какво всъщност става въпрос, по дяволите?“.

Запита се колко ли различно можеха да се развият нещата помежду им, ако можеше да му се довери.

 

 

Франк Дориън изчака жена си да заспи дълбоко, след което тихичко се измъкна от леглото.

Слезе в кабинета си, запали лампата на бюрото и включи лаптопа на принц Ахилеас. След смъртта на момчето бе имал съвсем малко време да прерови стаята му, но беше жизненоважно да се добере до малкия „Макбук Еър“ на гърка. Франк го пъхна в куфарчето си, докато принцът още висеше и се полюшваше. Не изпита абсолютно никаква вина.

МИ-6 възстановиха десетки изтрити имейли, много от които криптирани.

Франк Дориън беше прочел всички.

Сега устните му се свиха с отвращение от порнографските снимки пред него. Всички бяха на извратени млади мъже на различни етапи от сексуално унижение. „Какво му става на този свят? Ама че гадост.“

През последните няколко седмици около казармата душеше някаква журналистка и задаваше въпроси. Несъмнено поредният наивен либерал, очакващ от армията да спази гражданските закони, като в същото време по някакъв вълшебен начин пази страната от злото. Хората не си ли даваха сметка, че бушува война? Не война между държави, а на идеологии, война между правилното и неправилното.

Франк Дориън знаеше за госпожица Фейърс. Засега имаше по-важни задачи, но нямаше да търпи някой да се опитва да се изпречи между него и дълга му. Нямаше да е зле госпожица Фейърс да се оглежда с четири очи.

Насочи вниманието си обратно към имейлите и впери поглед като хипнотизиран в горния ляв ъгъл на последното изтрито съобщение на Ахилеас.

Там радостно се рееше самотно червено балонче.

 

 

Агент Милтън Бък имаше лош ден.

И беше на път да стане още по-лош.

Британците го лъжеха. Сигурен беше. Твърдяха, че нямат напредък в издирването на Аполон и Алтея и че не са чували нищо за Хънтър Дрексъл. Но само по тона на генерал Дориън си личеше, че го лъже в очите. „Стягат примката. Ще направят всички ни на глупаци!“.

Разбира се, в играта на скриване на информация трябваше да има най-малко двама играчи. Проблемът бе, че американските служби нямаха напредък в спестяването на сведения от МИ-6. Пътуването на Трейси Уитни до Женева беше провал, тотално задънена улица. Група 99 танцуваха върху гроба на Хенри Кранстън, а ФБР и ЦРУ не можеха да направят нищо. Провалите на Трейси се отразяваха пряко на Милтън Бък. Умираше от яд, че трябва да работи с нея, но шантавата връзка с Алтея не му оставяше възможност за избор. Сигурен бе, че Трейси също го лъже — тя несъмнено знаеше коя е Алтея или най-малкото имаше някакви подозрения, — но, разбира се, нямаше как да го докаже.

На всичкото отгоре Грег Уолтън му дишаше във врата ден и нощ. Вероятно защото президентът дишаше във врата на Уолтън, но на агент Бък не му пукаше за това. Пукаше му от факта, че за пореден път шансът за значително изкачване в кариерата се изплъзваше между пръстите му благодарение на некадърността на Трейси Уитни. А като за капак жена му беше в мензис и му надуваше главата всеки път, когато прекрачваше прага. Което и обясняваше защо в осем вечерта Милтън Бък още беше зад бюрото си в кабинета и се взираше безсмислено в екрана на компютъра.

Когато щракна върху папката с документите, екранът внезапно угасна.

„Какво става, по дяволите?“.

Опита няколко други приложения. Едно по едно всички те се изключваха като домино.

Вдигна телефона.

— Джаред. Идвай тук — излая той на системния администратор. — Лаптопът ми току-що умря.

— Като всички останали, сър — отвърна техникът. Май… май имаме пробив. Нещо… Ох, мамка му.

Милтън Бък погледна отново към екрана.

Черният фон се изпълваше с червени балони.

 

 

Грег Уолтън вдигна на второто позвъняване.

— Знам — каза той на Бък. — Същото в момента се случва и в Лангли. Нашите момчета работят по въпроса. Проследяваме атаката.

Той затвори.

Десет минути по-късно се обади отново.

— Хакерът е в Лондон.

— Сигурни ли сте? — попита Милтън Бък.

— Напълно. Успяха да я проследят дотам.

— Нея?

— Аха. Алтея е. По-малко от минута след като Трейси откри местоположението, тя се свърза пряко с нас и пое отговорността.

— Но това е невъзможно — занарежда Бък. — Как е успяла да влезе отново, по дяволите? Преправихме цялата система след последния пробив. Всяка защитна стена, всяка парола, всеки програмен ред.

— Знам какво сме направили, Милтън — рязко отвърна Грег Уолтън. — Очевидно не е било достатъчно. Този вирус е много по-лош от предишния. Три четвърти от файловете ми са отишли по дяволите. И става все по-зле.

— По-зле ли? В какъв смисъл? — Главата на Милтън Бък започваше да пулсира.

— Според Трейси, вирусът произхожда от Албърт Ембанкмънт 85.

— Албърт Ембанкмънт ли? — Пулсирането се усили. — Това не е ли…

— Аха. — Грег Уолтън въздъхна тежко. — Централата на МИ-6.