Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (20)

Глава двадесета
След сто години. След хиляда години, може би…

Пълномощникът на царя в Нубия — Хуу — скоро щеше да се завърне в Египет. По този случай фараонът беше заповядал от всички храмове на царството да се отправят благодарствени молитви към боговете.

Като чук върху наковалня обедното слънце стоварваше върху кейовете мощните си лъчи. Ликуващата тълпа от сутринта се трупаше на брега край грамадните трапези, подредени от слугите на Тутанхамон. Според обичая на този ден, обявен от владетеля за „ден на всички дни“, т.е. ден на трона, царят гощаваше своя народ. Лееше се бира. За да заситят четиристотинте хиляди души, живеещи в Тива и в околностите на града, бяха пожертвували сто и петдесет хиляди птици, заклали бяха седем хиляди вола. Наоколо бяха струпали тонове хляб, камари сладкиши и плодове.

Живот! Сила! Здраве! Син на Ра! Господар на светлините! Усмивка на боговете! Утринна роса! Сянка от своя народ!… — какви ли не възхвали се сипеха по адрес на младия цар. Развързани от алкохола, езиците работеха като луди. Чуваха се бурни смехове. Много хора бяха вече паднали случайно в реката. Децата с пълни стомаси, с прями очи и натежали глави заспиваха навсякъде и се оставяха понякога да бъдат буквално стъпквани от тълпата, без да се събудят. Разговорите се водеха все около флота на царския пълномощник. Някои твърдяха, че наброявал над сто кораба, други — над двеста. Говореше се още, разбира се, под влияние на всеобщата възбуда, че кейовете на Тива няма да бъдат достатъчни на флота да акостира и да разтовари баснословното съкровище, донесено от далечния Юг.

Отдавна над двадесет и шестте стъпала, водещи от реката към кея, бе издигнат грамаден навес върху четири колони с капители от лотосови цветове, украсени с гроздове. По тази стълба щеше да мине Хуу, като слезеше от кораба си, за да се простре в краката на фараона. Зад трона уредникът на церемонията бе поставил малки платнени кресла, които трябваше да се заемат по точно определен от протокола ред от висшите сановници на царството и от децата от училището Кеп — синове или близки роднини на владетели, съюзници и приятели на Египет. Първото кресло беше запазено за Анахис — сина на генерал Хоремхеб. Фараонът бе пожелал да бъде тъй, за да покаже на всички колко скъпо бе за него това момче. Някои дори не пропуснаха да отбележат, че необичайното благоволение бе направено в знак на уважение към бащата на този, който се ползуваше от него. Наистина генерал Хоремхеб бе задържан по държавни работи в Мемфис и не присъствуваше на церемонията.

Естествено беше креслото да се заеме от регента на царството. Когато обаче му съобщиха името на лицето, което фараонът бе пожелал да постави до себе си. Божественият баща Ейе се разболя от яд. Той изля гнева си върху слугите, като започна да ги ругае от сутринта.

„Хоремхеб сключи с мен много хитра сделка — мислеше си той. — Помогна ми наистина да стана регент, тъй както бяхме уговорили, но всъщност на практика нямам никакво влияние. Регент на Египет! — каза гневно той. — Регент на Египет! Какъв фарс! Вярно е, че Тутанхамон ме ласкае и ме обсипва с подаръци, но щом се опитам да прокарам някои мои политически схващания, той веднага се измъква и ме пързаля през пръстите си като риба в ръцете на рибаря. Откакто това проклето момче зае престола, Хоремхеб навсякъде е пръв. Тутанхамон върши всичко на своя глава: вярва само на собствените си очи, слуша само собствените си уста и собствения си ум. Анахис е най-добрият му приятел. Те са почти връстници, а само това е достатъчно, за да дава при нужда предимство на генерала.“

Божественият баща отиде при прозореца и за момент погледна трупащата се по кейовете тълпа.

„Тези пък! — продължи мислите си той. — Умът им е колкото на четиригодишни деца. Знаят само да ядат, да се забавляват, да пият и да спят.“

Отвратен от миризмата на месо, заслепен от светлината, заглушен от виковете, Ейе се оттегли в дъното на стаята си и помисли какво поведение да възприеме. В един момент мислите му се върнаха към Ахетатон. Въздъхна. Колко много съжаляваше за щастливото време, когато беше любимец на еретика Ехнатон. Престолът беше тогава почти на една крачка от него. После помисли за Нефертити. От четири години насам царицата се беше уединила в своя палат в Лъчезарния град и никога не се появяваше пред хората.

„Излъгах се — призна си той. — С нея трябваше да се съюзя. Славният Атон щеше тогава да постави двойната корона над моето чело, а не на главата на това дете.“

Той плесна с ръце. Появи се един слуга.

— Иди да потърсиш Антеф — каза Ейе — и му кажи да дойде веднага.

Слугата се оттегли.

Божественият баща седна на малка четирикрака табуретка, украсена с озъбени лъвски глави. Скрита усмивка пропълзя по неговите устни.

„Засега главното е да отстраня Анахис от фараона — каза си той. — Струва ми се, че най-после открих лицето, което съвсем невинно ще ми послужи да осъществя този проект.“

 

 

Анахис приближи и непринудено сложи ръка на рамото на фараона.

— Разбирам нетърпението ти — каза момчето. — Днес е велик ден за теб.

— И за мен, и за Египет — отвърна високо фараонът. — Всичкото това злато — представяш ли си? С него ще построя храмове, ще издигна статуи. След десет години, след сто години, а може би и след хиляда години онзи, който легне в сенките им, ще чете моето име, гравирано върху камъка и произнасяйки го, ще ме възвърне към живота.

— Ти си едва петнадесетгодишен, и си дори по-млад от мен — отвърна Анахис, — а говориш за бъдещето тъй, сякаш скоро ще умираш. Животът е пред теб. Сигурен съм, че ще живееш дълго и че ще можеш да изпълниш великите си проекти, които ще те увековечат.

Тутанхамон погледна с благодарност Анахис.

— Единствен ти знаеш колко съм загрижен и колко много се страхувам да не умра, преди още истински да съм царувал. Но тук — и той показа с ръце гърдите си — имам някакво предчувствие. Сега да говорим за други неща. Тези приказки те отегчават, а освен това не искам да те натъжавам. Селанке онзи ден ми разказа…

Само като чу това име, лицето на Анахис се изкриви.

— Какво ти е? — запита разтревожен фараонът, прекъсвайки изречението си.

Анахис не искаше да отговори.

Тутанхамон настоя.

— Името на това нищожество — призна най-после той, — произнесено от твоята уста, скверни приятелските чувства, които изпитвам към теб.

— Забранявам да говориш така за Селанке — отвърна сухо фараонът. — Това момче е мой приятел, какъвто си ми и ти. Сърцето ми е достатъчно голямо, за да мога да побера в него двама приятели. Не искам между вас да има конфликти.

Анахис бе готов да протестира, но в този момент един вестител влезе шумно в стаята на Тутанхамон и се хвърли в краката му.

— Господарю — каза той, — господарю, пристигат! Откакто свят светува, не са виждали такъв флот по водите на Нил. Начело е корабът на твоя пълномощник. Двадесет и пет чифта яки гребла го карат насам. Ей сега преминаха под Синята планина. След по-малко от час ще бъдат тук.