Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (2)

Глава втора
Селанке

Селанке не притежаваше нищо друго, освен душа, която боговете бяха свързали с тялото му под формата на птица^[1]. Този душа беше щедра и красива, тъй че момчето, макар и бедно, живееше щастливо.

Неговата майка бе умряла при раждането, а баща му — лукавият Шуби — бе убит преди няколко години при падането на греда, докато работеше на строежа на един надгробен параклис.

Селанке живееше в Тикина — малко работническо село, построено в самия голям некропол на Тива, на десния бряг на Нил — в подножието на една овъглена от слънцето планина. Малинхера — стар приятел на баща му и също така майстор каменоделец на царски гробници — се грижеше, макар и отдалеч, за младото момче. Често той го канеше да споделя обедите на неговото семейство, състоящо се от жена му Дешуба, сина му Шемзу и дъщеря му Хорая. През останалите дни Селанке преживяваше както можеше: убиваше дребни диви животни, ловеше риба в Нил, хващаше с клопки птици, които обитаваха бреговете на реката под големите корони на папирусовите дървета. Най-често той спеше на открито, върху покрива на къщата на покровители си. Всеки от селото го познаваше и поне веднъж му бе помагал. Никой по-добре от това десетгодишно дете не можеше да се ориентира в невероятния лабиринт от пътеки, сипеи и потоци, сътворени било от самата природа, било от хората сред тези скали, поразявани от слънцето, които обграждаха родното село на Селанке.

На това неравно място, сред невероятно нажежените камъни, работници от Тива бяха направили разкошни вечни жилища за много фараони, принцове и високопоставени личности. Изсечени в подножието на гигантски сипеи, които природата бе създала подобно на вледенени водопади, тези гробници действително представляваха същински подземни дворци и преливаха от баснословни богатства. Голямото изобилие от злато, скъпоценни камъни и парфюми, струпани на едно място, скоро изостриха апетитите. Последваха кражби, ограбени бяха гробници, а някои мумии дори бяха извадени от ковчезите. С цел да се обезпечи сигурността в отделните долини, бе създадена специална стража под командуването на първия писар от царския некропол. Забраниха на всички, които не живееха в съседство с планината, да ходят там без определена цел. Когато някой проникнеше в това царство на мъртвите царе, колкото и да беше алчен за богатства, изпитваше известна мъка. Тук беше роден и израснал Селанке.

През третия месец на шему^[2] момчето бе достигнало възрастта, при която трябваше да престане да ходи гол. Както повеляваше обичаят, Малинхера му беше дал вече дайу^[3] при кратко семейно тържество. Детето се забавляваше вече при мисълта, че досега, без да си дава сметка за това, бе живяло напълно голо.

Изгряващото слънце пропълзя между ръцете му и погали неговото малко лице, още подуто от сън. Селанке въздъхна. Внезапно появилата се ослепителна светлина му пречеше. Без да отваря очи, той се обърна, за да подири наново в тъмнината съня, който го напущаше. Дълго той постоя неподвижен, излегнат почти по корем; левият му крак беше подвит, а десният обтегнат напред; челото му се опираше в тухлата, която му бе служила за подглавник.

— Селанке! Селанке! — извика внезапно някакъв напевен глас, едновременно и властен, и нежен. — Слизай бързо! Баща ми и брат ми са забравили кошницата с обеда. Мама те моли да им го занесеш на строежа.

Младежът не отговори. Той нямаше никакво желание да ходи в планината и да носи на главата си кош с провизии. Небето беше вече твърде синьо, а слънцето много горещо.

Той стана с неохота и горчиво се укоряваше, че не бе спал край реката, както първоначално възнамеряваше.

— Селанке! — повтаряше нетърпеливо гласчето. — Още ли спиш, мързеливецо? А искаш ли да изпратя горе Бауа с тоягата си?

Селанке направи гримаса. Бауа беше един голям юначага, чернокож, който отскоро прислужваше у Малинхера. Той така щедро раздаваше удари с тояга по децата в селото, както някои раздаваха зърна на птичките. Злите езици говореха дори, че го бивало само за това.

Селанке се приближи до малкия парапет от глина, обграждащ терасата, който едва му стигаше до колената.

— А, ето те! — извика момиченцето. — Забранявам ти да се навеждаш. Най-накрая ще паднеш.

— Какво от това? — отвърна Селанке.

— Ще останеш сакат за цял живот като бедния Иути, художника — отговори Хорая. — Тогава ще плача и няма вече да те обичам.

В същия миг рояк момчета се спуснаха с викове по улицата, гонейки пред себе си стадо едри сиви гъски. Подплашени, птиците удряха гневно с криле, разтваряха човки по всички посоки и се валяха в прахта, като крякаха сърцераздирателно и смешно.

Със силни викове момчетата отминаха къщата на Малинхера, после изведнъж се спряха по нечия заповед, върнаха се в безпорядък и заудряха по стената на къщата, на терасата, на която Селанке бе прекарал нощта.

— Ей! Селанке! Селанке — извика един къдрокос юноша със закръглен корем, — скачай бързо! Идвай с нас. Скоро ще стане горещо. Отиваме да се къпем и да си правим лодки за риба.

Селанке въздъхна дълбоко. Веднага се видя прав в една от малките ладии, плетени от трева, каквито момчетата само за миг правеха. Понякога по цели дни ладиите ги носеха по реката, в тучната зелено сянка от големите папирусови гъсталаци. Селанке примираше при мисълта за тези часове на пълно бездействие. При подобни пътувания той се бе научил да свири на флейта; за пръв път бе видял как кефалите и сомовете се гмуркаха между стеблата на водните растения. Понякога пък момчетата организираха истински морски битки. Разделяха се на два лагера и всеки минаваше под командата на едни заслужил адмирал. Крехките лодки, управлявани с крака от екипажите им се блъскаха яростно. Тогава бойците се сграбчваха едни други и победените, преследвани отблизо от победителите, се премятаха накрая в реката сред смехове и водна пяна.

Селанке не можа да издържи повече на изкушението.

— Чакайте ме! — извика той. — Чакайте ме! Идвам с вас.

Той изтича до стълбата. Тя бе направена от дървени триъгълничета, заковани върху греда, която пряко свързваше терасата с улицата.

Ала тъкмо Селанке щеше да стъпи на земята при приятелите си, от къщата на Малинхера изскочи Бауа — привлечен от виковете на децата и буйните протести на Хорая. Сякаш по поръка той бе въоръжен с дълга, жилава бамбукова пръчка.

Понеже много добре го познаваха, щом той се появи, момчетата побягнаха, без да се обръщат назад. Скоро шумната група се превърна в гъст облак от прах на другия край на улицата, а Селанке безцеремонно пое обратно към гълъбарника си.

„Ами ако се качи?“ — помисли си внезапно той.

Обърна се. Бауа беше наистина долу под стълбата. Той знаеше обаче, че Селанке непременно ще се брани енергично, а може би щеше да успее и да го прогони. Робът съвсем не изглеждаше склонен да се качва, тъй като подобно действие можеше да се окаже еднакво безполезно и опасно. До него Хорая чакаше жертвата си със свити юмручета, подпрени на кръста. Без да съзнава, тя бе застанала тъй, както често заставаха жените в селото, когато бяха недоволни от мъжете си. Селанке се спусна тогава по стълбата и премина първите три стъпала. Там той се спря, просейки с поглед от момиченцето някое от милите слова, които то често му казваше по време на игрите в малкия двор на къщата.

После той извади от колана си една тръстикова флейта с осем дупки и засвири любимата песен на Хорая. Уджем го бе научил на тази песен, преди де се завърне в страната си. Овчарите я свиреха нощем, за да събират заблудените овце и да прогонват лъвовете. Песента се състоеше само от четири нотки, но при непрекъснатото им повтаряне в различни нюанси и ритъм се получаваше особено очарование, което винаги разчувствуваше момиченцето.

Задъхан, Селанке скоро престана да свири. Той стоеше изправен на левия си крак, превит в коляното за по-голяма стабилност, върху дървеното стъпалце подобно на някой жираф от блатата на делтата. Гърба си бе опрял на гредата на стълбата, а с десния си крак, сгънат до деветдесет градуса, се подпираше на стената на къщата.

Докато свиреше, Селанке бе държал очите си затворени. Когато отвори очи, Бауа го нямаше. Останала бе само Хорая и тя се усмихваше. Като се увери, че му бе простено, момчето се втурна надолу по стълбата и слезе при момиченцето. После двамата се хванаха под ръка и се прибраха вкъщи.