Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sous le soleil de Toutankhamon, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Боряна Цачева-Статкова, 1969 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жан-Франсоа Пеи
Заглавие: Тутанхамон
Преводач: Боряна Цачева-Статкова
Година на превод: 1969
Език, от който е преведено: френски
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1969
Печатница: Държавна печатница Тодор Димитров кл.1 — София
Редактор: Пенчо Симов
Технически редактор: Александър Димитров
Художник: Александър Денков
Коректор: Евдокия Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15527
История
- —Добавяне
Глава деветнадесета
Усмивката
Островът се намираше в средата на реката, в долния край на Тива. Не беше собственост на никого. Селанке го бе открил случайно и бе решил да се настани там. На острова той бе построил дори малка колиба от кафяв кирпич с греди от преплетени папирусови стебла. Колибата бе покрил с листа. Отвън тя приличаше на яйце. Беше здрава, но толкова малка, че в нея момчето можеше да спи само свито на кълбо. Затова най-често то нощуваше навън.
Бяха вече изминали четири месеца, откакто, предупреден от Бауа, Селанке бе избягал от родното си село и бе получил от Хорая амулета, който трябваше да го закриля. В първите дни момчето се радваше, че няма вече да ходи на училище и че отново е възвърнало някогашната си свобода. После възникнаха трудности и без да си дава сметка, Селанке започна да тъгува за терасата на Малинхера, за кравата на Дешуба, за солата на Бауа, за ревността на Шемзу и за нежната компания на Хорая. Така много скоро той разбра, че всяка свобода винаги се придружава с известна самота.
През седмицата той ходеше често в града със Сузу. Стараеха се да печелят своя хляб. Селанке обаче никога не се отдалечаваше много от острова и се връщаше при първа възможност. Момчето се чувствуваше като у дома си на малкия къс земя, ежегодно заливан от водата при прилива. Излегнат под големите сенки, той често с часове мечтаеше за бъдещето. Мислеше си какво щеше да прави, когато порасне и стане достатъчно голям и силен, за да постъпи във флота на фараона. И действително нищо не му се виждаше по-красиво от грамадните кораби. Когато някой от тях минеше край острова с издути от вятъра трапецовидни платна, сърцето на момчето затуптяваше в такт с вълнореза, а наоколо всичко сякаш запяваше.
Селанке бе легнал по гръб и дъвчеше някаква трева. Малки облачета, подобни на риби, плуваха бавно по небесната шир. За момент дори Селанке си представи, че небето е просто езеро и че земята се отразява в него.
„Ако това е така — помисли той, — то аз не съществувам. Горе в небето, съществува някое друго момче, което прилича на мен. Аз повтарям всеки негов жест и израз. Моето лице е само отразеният образ от неговото лице.“
Четири години преди това, край един басейн в градините на Лъчезарния град, фараонът си бе задавал същите въпроси.
Сузу се прозина, облиза козината си, сви се на кълбо и пак заспа.
Наоколо въздухът жужеше. Слънчевите лъчи се пръскаха върху водната повърхност, сеейки хиляди звезди. Горе, по небето, като някакви черни чертички кръжаха лястовици. Те ловяха мухички и изпълваха въздуха със своите чуруликания. Зад един гъсталак запя авлига.
Селанке безспир поглъщаше звуците и багрите. Животът се разкривите пред очите му с цялата си прелест. Момчето чувствуваше как сърцето му се възвисява и трепка като птичка, преди да изхвърчи, как тялото му — подобно на кораб пред дълго пътуване — опъва въжета на котвите, държащи го завинаги в плен на земята.
Изведнъж Селанке прекъсна мечтите си.
Той забеляза някакво момче почти на неговата възраст, изправено в една малка папирусова ладия. Момчето беше красиво. Само караше ладията. Около врата си имаше грамадна златна огърлица, а на главата — късата му коса покриваше ушите. Неговото голо тяло имаше цвят на пролетен мед. Кръстът му бе пристегнат с обикновен бял ленен набедреник. Момчето стоеше право, с вдигната дясна ръка — лявата бе прилепило към тялото. То почти не се движеше, приличаше на статуя.
Носена от течението, ладията постепенно се приближи до острова. Скоро Селанке можеше вече да различи всяка черта на момчето. Носът му бе прав, устата — много голяма, устните — дебели, брадата — волева, а очите — нарисувани със зелено багрило[1], изглеждаха извънредно удължени.
Без никакъв повод за миг Селанке пожела да извика непознатия. Той дори се изправи и сви пръсти като фуния. В последния момент обаче не се реши да извика. Гласът му се спря в гърлото и не стигна до устните.
Лодката бе започнала да се отдалечава. Селанке виждаше сега само профила на момчето. Слънчевата светлина го ограждаше с прекрасен ореол. Бедният ученик от Тикина за момент си представи, че пред него е самият бог Кор, който според легендата ден и нощ, броди по Нил, търсейки загубеното си сияние.
„Той прави толкова малко движения — помисли Селанке, — че сякаш водата го носи, тъй както Шу носи облаците по небето…“
Точно в този момент, опровергавайки мисълта на Селанке, статуята се раздвижи. Тялото му се преви. Бавно момчето наведе дясната си ръка до левия крак. Когато се изправи, то държеше в ръка един бумеранг — извит дървен къс, дълъг около един лакът, с неравно удебелени краища. Почти в същия миг от един папирусов гъсталак изскочи синя патица и хвръкна към слънцето.
Тогава ръката на ловеца заработи със страхотна бързина. Изведнъж тя се изви в особено положение, образувайки ъгъл от около тридесет градуса, отворен отгоре и отзад. В същия миг момчето разтвори китката си и бумерангът изхвърча със свистене. Изплашена от шума, птицата забеляза опасността и свивайки криле, падна като камък на около дванадесет метра от лодката. Тогава бумерангът послушно се насочи обратно към ловеца.
Момчето пак вдигна ръка, за да го хване. При това движение то обърна глава и забеляза Селанке, изправен със Сузу на рамото си. За по-малко от част от секундата погледите на двете момчета се срещнаха. Младият ловец бе изненадан. Този миг на невнимание бе фатален за него. Той забрави бумеранга, който със сила го удари по лицето.
Момчето полетя към реката надолу с главата. При падането златният пекторал проблесна на слънцето като светкавица, а папирусовата ладия, освободена изведнъж от тежестта на момчето, се обърна и затанцува като тапа.
При вида на всичко това Селанке нито за миг не се поколеба и смело се хвърли във водата. С няколко движения стигна до ладията, пое дълбоко въздух и се спусна под водата.
Щом слънцето изчезна от очите на момчето, светът му се стори изцяло променен. Отведнъж шумовете заглъхнаха, цветовете се загубиха. Селанке трябваше да почака известно време, очите му да свикнат със зелено синкавата тъмнина, царуваща в глъбините на реката. Тогава той забеляза момчето, което преди малко бе наблюдавал.
Косите около лицето му леко се поклащаха и покриваха челото, а големият златен пекторал образуваше около врата му нещо като приказна перка. В този си вид непознатият младеж приличаше на някоя от онези легендарни риби, които според рибарите от край време живееха в глъбините на Нил.
Селанке бързо изплува до момчето и го сграбчи за рамената. В същия миг почувствува липса на въздух. Той пусна тялото на младежа.
Щом изплува на повърхността, Селанке забеляза, че десетина лодки плуваха към него с пълна скорост. После той отново се спусна под вода.
Този път веднага успя да определи къде се намираше непознатият, слезе надолу, заобиколи го и застана точно под него. После бавно заплува към повърхността. Телата на двамата юноши бяха прилепени — гърди към гръб. Селанке използува това положение и прекара лявата си ръка под брадата на удавника. Със силен тласък на краката си той опита да достигне повърхността. Един път. Втори път. Напразно. Обзе го страх. Отново почувствува, че се задушава. Ушите му започнаха да шумят, силите му бързо се изчерпваха. Наред с това тялото на момчето стана по-тежко. Тогава Селанке помисли за Сузу, когото бе оставил сам на брега.
„Какво ще прави без мен?“
Той напрегна сетни сили и опита още веднъж. Измина няколко сантиметра, после метър, два, три… Изведнъж слънчевата светлина отново блесна пред очите му.
Най-напред Селанке видя Сузу. Като разбра, че господарят му е в опасност, лисичето се хвърли във водата и заплува към него, отчаяно размахвайки лапички.
В следващия момент Селанке видя пак лодките. От тях се чуваха викове, заповеди и ридания.
Най-после Селанке погледна в ръцете си лицето на човека, когото беше спасил. Това лице със затворени очи сякаш му се усмихваше. Едва тогава, благодарение на усмивката, Селанке позна фараона.
От близо шест месеца Селанке живееше като в сън. Той бе спасил фараона от сигурна смърт, а на връщане царят му засвидетелствува своето приятелство. Тутанхамон се възхищаваше от безкористността, с която младежът от Тикина приемаше неговата благосклонност. А тя можеше да му донесе много материални облаги и привилегии… В компанията на Селанке фараонът се отпущаше, възвръщаше си удоволствията, които му предлагаше неговата възраст, и дори забравяше понякога, че е абсолютен господар на голяма страна. Двете момчета заедно играеха, ловяха риба, къпеха се, ходеха на лов. Когато Тутанхамон захвърляше скиптрите и короните си и тръгваше сам със Селанке на лов за газели в пустинята, човек можеше да ги вземе за братя, които се возят един до друг в една колесница, дишат един и същ прах, радват се на една и съща бързина, брулени от един и същ вятър.
От злополуката на лявата буза на Тутанхамон бе останал дълбок белег. В продължение на повече от месец той трудно можеше да говори и да се храни.[2]
Сузу също свързваше двете момчета. Тутанхамон помнеше какво се беше случило в деня на коронясването, при излизането му от големия храм в Карнак. И понеже стократно бе възнаграден за проявеното тогава милосърдие към Селанке, той смяташе, че тяхната среща е била благословена от боговете.
Селанке се ласкаеше от тези думи и почти всеки ден ходеше в двореца. За него нямаше ни уречен час, ни стража, ни протокол. В началото на тяхното приятелство съвсем естествено Тутанхамон пожела Селанке да се настани в Малгата. Момчето поблагодари за това, но предпочете да остане в колибата на своя остров. Тогава Тутанхамон се опита да узнае какво бе накарало приятеля му да избяга от Тикина. Без да спомене една дума за грабежа в гробницата, той с най-големи подробности предаде историята с кошчето. Разказа и за наказанието, от което бе избягал.
— Предпочитам острова си — каза той в заключение. — Там няма нито учител, нито мравки, нито инспектор, нито тояги.
Тутанхамон много се смя при разказа на момчето и му предложи една сделка.
— Ако се върнеш в училище — каза той, — ще получиш от мен завинаги любимия ти остров.
— В училище ли! — извика ужасен Селанке.
— Да, в училище. Само че в училището Кеп.
— С принцовете?
— Да, с принцовете — потвърди Тутанхамон, — защото макар че не си принц по рождение и по име, ти си безстрашен и носиш голямо сърце. Още повече самият факт, че ти си мой приятел, те издига много повече от тях. Нужно е да се учиш. Аз също много съм се мъчил, пък и досега се мъча да напълня главата си със знания. Обещай само, че ще работиш и аз ще те уверя, че косъм няма да падне от главата ти.
Селанке обеща и от този ден разпредели времето си само за фараона, за училището Кеп, за Сузу и за острова. Никога, абсолютно никога дотогава той не беше се чувствувал толкова щастлив.
В двореца само двама души гледаха на него с лошо око. Единият беше царският регент — Божественият баща Ейе. Той винаги минаваше край Селанке, преструвайки се, че не го забелязва и никога не го заговаряше. Вторият беше естествено синът на генерал Хоремхеб. Той наистина не гледаше на Селанке с добро око поради сърдечната дружба на момчето с фараона. Напразно Тутанхамон го убеждаваше, че приятелството му със Селанке с нищо нямаше да промени техните отношения. Анахис беше на шестнадесет години и проявяваше пече амбициите си към политическия живот. Той се бе заклел да разруши връзката между двете момчета.
Селанке знаеше, че той отдавна търси начин да го отдели от фараона. Понякога си спомняше за онова, което бе видял в изоставената гробница. Мъчителната тайна и постоянната заплаха помрачаваха неговото щастие. Те го потискаха все повече с всяка измината нощ.