Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (16)

Глава шестнадесета
Странната среща

— Та това е питомецът ти, синът на Шуби. Бърже да се отървем от него, преди да е дошъл в съзнание. Ако ни види тук, ще се разприказва, а каже ли нещо, загубени сме.

Джазер вдигна чука, но Бауа се нахвърли отгоре му и с един удар го простря на земята.

— Само косъм да падне от главата на това момче, ще те смачкам — измърмори той.

Присъедини се и Малинхера.

Когато отново настана тишина след срутването, разпръснати в мрака, петимата мъже преживяха няколко минути в страхотно напрежение. Тъй като шумът не се повтори и не се забелязваше никаква светлина, Малинхера и Бауа се заеха да претърсят гробницата. Ръцете на роба напипаха тялото на припадналото момче. Малинхера запали отново лампата и петимата мъже познаха Селанке.

— Какво смятате да правите? — процеди Джазер, надигайки се.

— Хлапакът идва на себе си.

Действително Селанке постепенно се съвземаше. Най-напред той видя малката лампа, която Шемзу държеше в ръка. След тъмнотата на неговата нощ тя му изглеждаше като някакво слънце. Заслепен, той затвори очи, стараейки се да си припомни всичко, което се беше случило: птицата… Сузу… дупката… падането.

— Какво правиш тук? Шпионираше ли, а? Говори! Ще говориш ли? — извика Джазер, като раздруса момчето.

Наложи се Бауа да заплаши с юмрук златаря.

— Успокойте се и двамата — намеси се Малинхера. — Дошли сме да вършим работа, а не да се бием. Селанке ще ни обясни какво се е случило и защо е тук. Нека му дадем време да събере мислите си.

Бауа се наведе над момчето, повдигна го внимателно и го пренесе в средата на помещението.

Тогава Селанке разказа накратко пред зяпналите го петима мъже какво се беше случило същата сутрин в училището. Той им обясни защо не бе посмял да се върне в Тикина и защо бе решил да пренощува в планината заедно с лисичето. После разказа с няколко думи за боя с птицата и се оплака, че Сузу бе изчезнал.

— Аз го бях намерил — поясни той, — но лисичето беше така изплашено от бухала, че дори не ме позна. Когато посегнах да го хвана, то се опита да ме ухапе и накрая успя да избяга. Затичах след него. Като се гонехме, стигнахме в подножието на един сипей. Сузу тогава се вмъкна в някаква дупка между две огромни скали. Отворът беше достатъчно голям, за да мога да вляза. Тръгнах след Сузу и се намерих в някаква галерия.

— Отдушникът! — извика победоносно Малинхера. — Сигурен бях, че не е затворен. Продължавай, момче, продължавал.

— После ме обзе страх — продължи Селанке — и поисках да се върна обратно. Но под краката ми камъните се затъркаляха. Опитах се да тичам. Паднах и започнах да се свличам все по-бързо. Склонът беше стръмен. Напразно опитвах да се задържа. Едва можах да забележа в дъното на галерията някаква светлина. Чух и гласове. Един камък ме удари по челото и повече нищо не помня.

Селанке погледна петимата мъже. После забеляза украшенията, меховете и частите от мебели, унищожени от длетото на Джазер.

— Ами вие какво правите тук? — промълви той. — Откъде сте влезли? Какво става със Сузу? Не сте ли го виждали?

С едно движение Малинхера прекъсна момчето.

— Не задавай никакви въпроси — каза сухо той. — В противен случай рискуваш никога да не излезеш оттук.

Изненадан от тази закана, Селанке погледна покровителя си. В очите на момчето се четеше и недоумение, и страх, и тъга.

После то погледна Бауа, ала робът поклати глава, като с това искаше да каже, че от устата му нямаше да излезе нито дума.

— Момчето не е глупак — извика изведнъж Джазер. — То отдавна разбра всичко и утре цялото село ще знае, че сме обирали гробница^[1].

„Обирали са гробница…“ — тези думи като гръм поразиха Селанке. Отведнъж всичко стана ясно: златото, накитите, мебелите, внезапното благополучие на Малинхера, неговото постоянно безпокойство, честите посещения на Джазер, свободното държане на Бауа с господаря, който всъщност му е бил съучастник. Значи, такава е била работата. Малинхера, Бауа, Шемзу! Крадци! Обирачи на гробници. Осквернители на мумии. Толкова беше трудно на Селанке да си представи, че всичко това беше вярно! За момент го озари надежда, че сънува някакъв кошмар. Малинхера веднага разбра, че момчето го бе оценило и че оценката му беше категорична.

— Сега ти знаеш колкото нас — измърмори той. — Ако не си държиш езика, ще предоставя на Джазер грижата да ти го отреже. Засега толкова. Последвайте ме да излезем оттук!

Малинхера се натовари с торбите с накити, а Бауа взе напълнените от него мехове с парфюми. Шемзу понесе инструментите, лампата и едно дълго въже, което бяха донесли със себе си. Джазер и Кю си разпределиха златните и сребърни плочици.

Селанке се опита да стане, но главата му беше така силно замаяна, че се наложи отново да седне.

— Ако не можеш да вървиш — процеди през зъби Джазер, — ще те оставим тук и никой няма да те потърси.

Без да каже нито дума, Бауа прехвърли един от меховете на Шемзу и с освободената си ръка помогна на момчето да стане.

— Сузу! Сузу! — извика изведнъж Селанке. В същия миг от тъмнината изскочи някакво клъбце с жълта козина и се сгуши в краката на момчето.

Споделяйки радостта на Селанке, Бауа се засмя, като разкри широко големите си зъби.

Малинхера го потупа по рамото.

— Да вървим — каза той, — хайде. Скоро ще се съмне.