Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (13)

Глава тринадесета
Задачи

Селанке почука и без да дочака отговор, отвори и влезе.

Учителя го нямаше.

В стаята петнадесетина момчета бяха насядали по турски на земята и всяко от тях държеше в скута си тясна дървена дъсчица. Пред тях бяха поставени глинени гърнета с вода. Таванът на стаята се подпираше от четири малки колони, изработени от сноп палмови кори, споени с глина. Светлината проникваше само през един малък прозорец. От единия до другия му край паяк бе изплел тънка мрежа, която заблестяваше, когато някой слънчев лъч се осмеляваше да влезе през процепа и да освети мрачното и мръсно помещение. По пръстения под бяха разхвърляни изхабени тръстикови калеми и отломки от гърнета. Навсякъде лазеха малки кафяви мравки.

„Те също не обичат училището“ — си каза с въздишка Селанке и седна.

Стоящият зад него Сака се забавляваше като мачкаше съсредоточено мравките й нареждаше един зад друг „труповете“ им върху дъсчицата си за писане.

Той беше нисък и набит, особено горд с физическата си сила, която обичаше да демонстрира. Ала ако се съдеше по действията, мозъкът му навярно не беше по-голям от нахутово зърно. Мразеше Селанке заради голямата му интелигентност и му завиждаше за Сузу, както завиждаше и на другарите си за всичко онова, което те притежаваха, а той нямаше.

Селанке отвори кошчето си, погали набързо лисичето и извади нещата си. Той изтри дъсчицата си със сюнгер и я сложи върху краката си. След това постави малките калъпчета сажди и охра в двете улейчета, издълбани за целта в единия край на дъсчицата. От саждите и охрата той си приготовляваше мастило. Най-после Селанке отвори кутията, където бяха наредени каламите му, взе един от тях, отхапа края му, натопи го във вода, прекара го по калъпа сажди и го изпробва, като нахвърли върху бедрото си контурите на Сузу. Отзад Сака се наведе над него, за да види какво прави.

— Хей! — подхвърли той. — Защо не дойде вчера?

Селанке повдигна рамене и не отговори.

— Също и онзи ден и по̀ онзи ден — продължи да изброява Сака. — Учителят е недоволен. Каза даже, че ще иде при баща ти.

— Лъжеш! — извика ядосан Селанке. — Той много добре знае, че баща ми е починал. Гледай си работата!

— Всичко, което ти казах, е само за твое добро — запротестира Сака. — Рискуваш да си имаш неприятности.

Селанке се обърна назад.

— Е? — отговори предизвикателно той. — Да не би ти да носиш кожата ми? Ако бият мен, мойта или твойта кожа ще почервенее? Когато не ми се ходи на училище, не идвам. Когато идвам обаче, работя сериозно, а не спя и не дигам врява като теб.

Ръката на Сака тихо се бе приближила към кошчето. Селанке долови това движение и удари с кутията си пръстите на момчето.

— Само ако докоснеш лисичето, ще те удуша.

— Нима! — изкикоти се Сака. Ако учителят разбере, че го носиш всеки ден тук…

— Как ще научи? — прекъсна го Селанке.

Сака махна уклончиво с ръка.

— Знам ли? Някой може да му каже.

— И този някой естествено ще бъдеш ти.

Сака се изправи.

— Кажи веднага, че съм доносник — измърмори той.

Селанке леко се усмихна.

— Нищо няма да кажа. Ти говориш през цялото време.

Кошчето се заклати няколко пъти. От своя затвор Сузу приветствуваше господаря си.

Селанке посочи кошчето.

— Гледай — прибави той, — даже Сузу разбра, че ти си само едно плашило без съдържание.

Сака реагира веднага и стовари ръката си върху бузата на момчето.

В миг Селанке скочи. Палитрата и кутията му паднаха и на земята се разпиляха бои и калами. Той бързо се наведе, взе от пода калъпчето сажди и го размаза с ръце по носа на противника си.

Учениците бурно се разсмяха. Разгневен. Сака изкрещя и полузаслепен от саждите, посегна напосоки да удари врага си.

— Е то ме, тук съм — подвикна Селанке, като снижи глава.

Сака се отправи натам, но се препъна в краката на Селанке и се просна на земята.

Смехът се засили. Възбуден от шума, Сузу заигра в кошчето. Капакът, който затваряше тръстиковия му затвор, също се задвижи. Момчетата разбраха, че ще настане страшна бъркотия, скочиха почти едновременно и се наредиха край стената, като оставиха свободен терена за двамата противници.

Сака беше станал и с длан бършеше очите си.

В този момент вратата се отвори и влезе учителят. Изведнъж като с магическа пръчка всички се намериха по местата, с наведени глави, с кръстосани крака, с дъсчици на скутовете — сякаш бяха погълнати в някаква работа. Единствен Сака, който нищо не бе видял и разбрал, стоеше още прав сред стаята и ругаеше със стиснати юмруци и лице, изцапано с прах и сажди.

Учителят само с две крачки го доближи и с шумна плесница го макара да седне. После бавно отиде до столчето си и зае своето място.

Той беше човек с неопределена възраст, среден на ръст, с кръгло лице и малки, но много живи черни очи. Говореше бавно и монотонно. В гласа му се долавяше дори известна отегченост и слаб акцент, който издаваше, че е от Мемфис. Той по едни и същ начин преподаваше четене, писане, смятане и религия. Нямаше обичай да бие учениците си — нещо, което беше голяма рядкост по онова време. Селанке го обичаше много. Може би поради нещастието, което се беше случило с баща му, учителят от своя страна хранеше към Селанке голяма доза снизходителност и някаква скрита обич. Някои от момчетата твърдяха дори, че този човек, наричан Бавнодействуващия поради впечатлението на постоянна умора, което създаваха както движенията му, така и интонацията на гласа му, отлично знаеше какво съдържа прословутото кошче на Селанке и че беше приел веднъж завинаги присъствието на лисичето по време на неговите уроци. Между Бавнодействуващия и Селанке съществуваше някаква взаимна симпатия.

Учителят плесна с ръце.

— Деца — каза той, — с мъка констатирам, че моите усилия не дават резултати. Дори и малкото количество мъдрост, което се старая да влея в главите ви, се оттича като вълни по пясък.

Той нямаше време да продължи. Вратата отново се отвори. Петнадесетте ученика скочиха като един, после коленичиха и опряха чела до земята.

С едно плесване на ръце им заповядаха да станат. Пред тях стоеше генералният инспектор на училищата в Тива. Всички ненавиждаха този високопоставен царски чиновник. Много пъти в месеца той идваше и поставяше въпроси на учениците, за да прецени техните знания. Подобно на Бауа той извънредно лесно биеше с тояга и с удоволствие цитираше пословицата, която по това време беше станала правило за всеки учител, достоен за името си: „Ухото на момчето е на гърба му. Слуша, когато го бият“. Винаги инспекторът се придружаваше от двама юначаги, които носеха „наказателните инструменти“. Обикновено те заставаха пред вратата на класа и изчакваха инспектора да потърси услугите им, нещо, което почти винаги се случваше.

— Чувствувам се особено щастлив да ви съобщя — заяви той, отказвайки с високомерие да приеме креслото, поднесено му от Бавнодействуващия, — че вие сте най-лошите ученици от град Тива, където има все пак голям брой знатни и прочути мързеланковци.

Всички почувствуваха как дишането им секна. Нищо хубаво не предвещаваха тези думи. Наведоха глави.

— Какво ще кажеш, ти, Субудиу — продължи инспекторът, обръщайки се към едно дебелобузесто пълничко момче, което напразно се мъчеше да се прикрие зад много по-слабия си другар. — Училището е чудесно за напълняване, нали?

Никой не посмя да се изсмее.

— Кажи ми, колко работници са нужни, за да пренесат един камък, тежащ петнадесет талана^[1], като се има предвид, че всеки работник може да носи два талана и че един от тях, тъй като е ранен, е в състояние да носи само две дванадесети от товара на трима свои другари?

Субудиу потъна в размишления. Той започна бързо да смята на пръсти и се почеса по носа.

— Може би десет — отговори с ясен глас той и въздъхна.

Инспекторът злобно се изсмя и възкликна:

— Бедното ми момче! Какво ще кажеш ти, Сака?

Новата жертва загуби и ума и дума и простена някакъв погрешен отговор както предишния.

Неумолима, пъклената ръка на инспектора продължаваше пъкления кръг и удряше напосоки.

— Така си и мислех — каза най-после той. — Десет… Дванадесет… Четири… Шест… Не знам колко още!

Обърна се към Бавнодействуващия и заговори:

— Горкият Египет! — каза. — Благодаря на боговете, че няма да се моля в храмовете, които може би някой ден тези момчета ще строят, тъй като при такива архитекти едва ли някоя колона ще се задържи права.

Той се обърна към учениците.

— И десет хиляди мозъци като вашите нямаше да успеят да изчислят дори десет хилядни от математическите операции, които възникнаха при транспорта на двете големи статуи^[2], издигнати от великия Аменхотеп, син на Хапу, в чест на Аменофис III, Живот, Сила, Здраве.

Инспекторът за момент замълча. Настана такава тишина, че Селанке дочу шума от движенията на Сузу в кошчето. Това шумолене привлече вниманието на инспектора върху момчето.

— На теб, Селанке, изглежда, ти е най-приятно да ловиш риба в реката. Знаеш ли имената на рибите, които хващаш? Сигурно не. А тук учителят ти, който от две години се мъчи да отвори проклетия ти мозък и да хвърли в него наука, както орачът с ралото разтваря земята и хвърля в нея зърната си, би могъл да ти каже имената на всички живи същества на земята, във въздуха и във водата. Стига само да си достатъчно любознателен да го запиташ.

Селанке изведнъж почувствува, че инспекторът за връв път имаше право.

Дълго той не знаеше как се казваха рибите, които ловеше, но напоследък почна да ги нарича посвоему. По този начин той претворяваше света, но инспекторът сигурно никога нямаше да го разбере.

— Осем! — извика неочаквано Селанке. — Точно осем!

Инспекторът свъси вежди.

— Осем какво?

— Нужни са осем работника, за да пренесат камъка, защото, при условие че единият носи само две дванадесети от три, умножено по две, той ще носи един талант, тоест…

Лицето на Селанке бе почервеняло от възбуждение. С едно движение инспекторът прекъсна момчето.

— Позна — каза тон. — Поздравявам те.

Зад гърба на инспектора Бавнодействуващия се засмя и погледна съучастнически Селанке.

— Сака ще ни разясни сега края на задачата — продължи инспекторът.

Сака би дал десет години от живота си, ако можеше в този момент да потъне в земята.

— Ще ми платиш за това и за всичко останало — подшушна той на Селанке.

После си даде вид, че мисли, пресмята на пръсти и изведнъж свъси вежди.

— Учителю — каза той накрая, — не мога да смятам. Съседът ми държи до себе си едно кошче, което непрекъснато се мърда. Това ми пречи.

— Кошче, което се движи само! — извика учуден инспекторът. — Странно нещо! Донеси това кошче, Селанке.

Момчето не помръдна.

— Донеси го! — заповяда повторно инспекторът.

Мозъкът на Селанке заработи със страхотна бързина. Момчето трябваше да направи опит да реши едва много по-неразрешима задача от предишната — как можеше да грабне кошчето, да прекрачи половин дузина момчета, да отвори вратата, да заблуди двамата юначаги, които вероятно стояха там, и да избяга. И всичко това, без да го спрат…

— За трети път — извика високо инспекторът — ти заповядам да донесеш кошчето.

Сака победоносно се изсмя.

Селанке бавно стана. Пред себе си си виждаше нищо друго, освен вратата, а тя изведнъж бе станала толкова малка и бе отишла толкова далеч, че несъмнено му бяха нужни цели часове, за да стигне до нея, и то ако тичаше до премаляване.

Тогава всичко се разви много бързо.

Селанке скочи. Инспекторът извика помощниците. Вратата се открехна. Появиха се двамата мъже. Селанке се намери почти в ръцете им. Блъснаха го и момчето се повали на земята. Изпусна кошчето и то се отвори. Единият от мъжете вдигна тоягата. Инспекторът изрева:

— Трийсет удара.

Преди обаче помощникът да бе нанесъл първия удар, излезлият при падането на кошчето Сузу скочи върху него и вкопчи зъби в ръката му.

Тогава Селанке, който веднага се бе вдигнал, се спусна към отворената врата. Забелязвайки, че младият му господар беше вън от опасност, Сузу отпусна ръката на мъжа и догони момчето.

Целият клас крещеше. Постепенно обаче, докато Селанке и Сузу тичаха като луди по улиците, блъскайки се в минувачите и обръщайки тук-там по някоя сергия, крясъкът заглъхваше зад тях, превръщаше се в шум и скоро от него остана само един ужасен спомен.

Детето и животинчето минаха през голямата тухлена врата при изхода на града.

Сузу скочи върху рамото на Селанке.

Пред заслепените им очи блестяха сега стоте хиляди слънца на възвърнатата им свобода.