Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (11)

Глава единадесета
Отпътуванията

Всяка година на петнадесетия ден от ахит Нил прииждаше. Преливайки извън коритото, огромната африканска река щурмуваше бреговете си, откъсваше едни от други градове и села, заливаше пътищата и стигаше до гигантските стълбове при входовете на храмовете. Тук-там над водната повърхност оставаха да стърчат короните на някои дървета. Хиляди лодки кръстосваха страната. Въздухът се изпълваше със странни изпарения. Подобно на облаците се носеха тежко над водата, а понякога дори закриваха слънцето. Небето и земята като че взаимно се отразяваха, премахвайки пространството в този разделен на две свят, където всеки предмет беше неразривно свързан със своя образ. Сякаш цялата вселена щеше всеки момент да потъне отново в глъбините на океана, откъдето боговете я бяха измъкнали в самото начало на времето. Всеки обаче знаеше, че под тези милиарди литри вода и зад привидната заплаха се подготвяше чудо. И наистина през следващия сезон се очакваше раждането на един нов соят, чиято плодовитост щеше да бъде петорно по-голяма, поради наноса, донесен с водите от тревистите Судански долини и от червените планини на Етиопия.

Впрочем всяка година селяните живееха в очакване на разливането. И това очакване не бе лишено от вълнение. За да поддържат силата на бога Нил, през точно определени интервали жреците отиваха на местата, отредени за молитви, и хвърляха във водата плодове, цветя, сладкиши, животни и чудотворни статуйки. Понякога обаче приливът се оказваше недостатъчен. Съществуваше опасност от глад. Тогава пустинята настъпваше и метър по метър затягаше над долината пламтящите си пясъчни челюсти. Друг път пък загубите от наводнението се оказваха по-големи от печалбите. Изкъртвани бяха дървета, цели села изчезваха под водата. Стотици хора и животи намираха смъртта си.

По време на царуването на еретика Ехнатон една година водата закъсня да се прибере в коритото си и първият месец от перит измина, преди да е започнал отливът. Някои по-възрастни хора не пропуснаха случая да пророчествуват, че боговете, разгневени от реформата на фараона и от изтъкването само на бога Атон, са решили да оставят Нил завинаги да залее земята на Египет.

Откакто Тутанхамон бе коронясан в Карнак, четири пъти вече голямата река се бе разливала в долината и бе покривала страната с черната си тиня. Четири пъти вече русата коса на житните ниви бе подстригвана от сърповете и четири пъти нивите с лен бяха обличали синята си премяна.

Много неща се промениха през четирите години, прекарани от младия цар в Ахетатон. Двойното царство бе вече в състояние да си възвърне откъснатите от неговата територия земи. Умело съветван от Божествения баща Ейе и надзираван пряко от генерал Хоремхеб. Тутанхамон бе успял да спечели доверието на своя народ. Вече юноша, фараонът не бе забравил мечтите от детството си и се беше заел да примири двете враждуващи божества. Само няколко дни след коронясването той разпрати по цялата страна групи работници, за да поправят храмовете и да издигнат нови. Той заповяда дори да построят толкова грамадни статуи, че пренасянето им наложи да се изработят специални носилки с по тринадесет дръжки. На празника Опет^[1], когато жреците поставиха пред фараона свещената лодка на бога Амон, момчето издигна над главата си едно от греблата. С този жест искаше да изрази своята готовност да запази старата религия и империята на Скрития вятър^[2]. Младият цар бе поздравен с бурии овации, избликнали от гърдите на хилядния народ, а някои от неговите приближени дори твърдяха, че бяха забелязали в този момент сълзи по бузите му.

За да напълни отново царската съкровищница, която в продължение на двадесет и пет години беше само изчерпвана от безразсъдните разходи и нескончаемите войни, Тутанхамон назначи Хуу за свой пълномощник в Нубия. Новият му пост го задължаваше да замине и на място да възстанови реда сред васалните племена на Египет, както и да донесе от тези далечни страни толкова богатства, колкото можеха да поберат неговите кораби. Коленичил пред фараона, новоназначеният пълномощник прие от неговите ръце златната верига, която оттук нататък щеше да бъде символ на длъжността му. После Тутанхамон придружи приятеля си до борда на кораба.

— Наред с моето доверие — каза той — ти отнасяш със себе си надеждата и съдбата, които страната ти поверява. Направи всичко възможно, за да възвърнеш на Египет изгубените богатства. Така ти ще спечелиш за следващите векове както моята лична благодарност, така и признателността на страната.

Прокънтя звън от тръби. Жреците благословиха флота. Корабите, обсипани със знамена, поеха курс срещу течението, по посока на първия водопад, след който се простираше приказната страна. Там златото и скъпоценните камъни извираха от планините.

Докато Хуу наблюдаваше от двете страни на кораба си многобройните изпращачи, Тутанхамон се върна със свито сърце в двореца си в Малгата, където отскоро пребиваваше. Той толкова много желаеше да придружи пълномощника си и да участвува в експедицията, че ако можеше да избира, тутакси щеше да замени своя скиптър срещу обикновено дървено гребло, прославената си корона срещу моряшка шапка и разкошния си ленен набедреник срещу късите панталони на най-незначителния и млад юнга от флота си.

Жена му Анхесенпаатон го очакваше в стаята си. Ейе и Хоремхеб бяха настояли за този брак, за да укрепят трона на Тутанхамон. Анхесенпаатон беше третата дъщеря на еретика Ехнатон. След смъртта на баща си тя бе приела името Анхесенпаамон. Народът виждаше в съюза на тези две деца залог за помиряване на боговете. Девойката беше омъжена против волята на сърцето си, което отдавна принадлежеше на един чужденец — принц Зананза, — син на хетския цар Шупилулиума. Нефертити познаваше чувствата, които дъщеря й питаеше към този принц, съюзник на Египет. Той отдавна живееше в двора на фараона, тъй като посещаваше училището Кеп. Когато генерал Хоремхеб поиска да отстрани Нефертити от регентството, тя мечтаеше за един брак на дъщеря си със Зананза, като смяташе, че по този начин ще подобри отношенията си със своя могъщ съсед.

— Хуу току-що замина — каза фараонът, целувайки младата жена по челото. — Поверих му най-добрите си кораби. Дано небесата му помогнат да изпълни успешно своята мисия! Египет се нуждае от злато, за да възстанови храмовете и да увеличи броя на статуите на своите богове. Заедно с Хуу е и Хеканефер. Бащата на приятеля ми, принц Аниба, е всевластен владетел в Нубия! Той ще окаже помощ на моя пълномощник и ще улесни задачата на бирниците ми. Не можеш обаче да си представиш колко много съжалявам за отпътуването на това момче. Той беше един от моите и без това малобройни приятели.

— Сега ти остава Анахис — отвърна младата жена.

— Да, синът на Хоремхеб — въздъхна фараонът. — Знам, че ми е приятел и го обичам както брат, но той винаги ме гледа така, сякаш съм го изместил и сякаш тронът се е падал по право на него.

— Неговият баща е първият човек в царството ти. Без него нямаше да можеш да управляваш.

Фараонът присви лицето си с досада.

— Известно ми е всичко това — каза — и бих предпочел да не ми го припомняш всеки миг. Без силата на Хоремхеб и без съветите на Божествения баща аз щях да бъда едно нищо. Ако все още не съм достатъчно дорасъл да управлявам сам, то съм вече достатъчно умен да разбирам какво дължа на тези хора. Не забравяй, че скоро ще навърша четиринадесет години.

Настана продължително мълчание. Фараонът отиде до прозореца и след малко повика жена си.

— Какво е това? — извика тя при вида на дългата редица слуги, които излизаха от сградата на училището Кеп, помещаващо се в лявото крило на двореца. Те носеха на главите си багаж и се отправяха към кея.

Тутанхамон не отговори веднага. Той се оттегли от прозореца, направи няколко крачки в стаята, а после застана пред жена си и я улови за ръката.

— Нежно цвете — каза изведнъж той. — Ще ти бъде необходима голяма смелост.

— Да не би… — запита, заеквайки, младата жена като обезумяла.

Тутанхамон кимна утвърдително.

— Завинаги ли? — продължи тя.

— Да, Зананза завинаги се връща в своята страна.

— Ти ли го пъдиш?

— Да — потвърди Тутанхамон, — аз му заповядах да си иде. Известно ми е, че неговият образ винаги е живял в сърцето ти и исках да ти спестя тази мъка, но заминаването му се наложи. Баща му, царят, заговорничи срещу нас и в момента е нападнал наши съюзници.

В очите на Анхесенпаамон изплуваха такава мъка и толкова сълзи, че фараонът просто нямаше сили да я утешава.

— Нежно цвете — каза само той, — известно ми е, както и на теб, колко е тежко понякога да бъдеш царица.

За миг той замълча.

— Също както на моменти е тежко да бъдеш цар.

Като казваше тези думи, Тутанхамон мислеше за флота, заминал по негова заповед. Това бе приключение, каквото сам той би желал да изживее.

После изведнъж в съзнанието му изплува един образ. В деня на коронясването, когато със славната корона на глава тон току-що бе излязъл от храма в Карнак, за да приеме приветствията на тълпата, в краката му коленичи едно момче. То беше почти на неговата възраст и стискаше в ръце малко лисиче.

Колко лесно му се струваше всичко в този ден и колко много беше щастливо, че е цар!…