Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (10)

Глава десета
Двойната корона

Вечерта Селанке дълго обикаля около големия храм на Карнак, придружен от Сузу. На другия ден тук, при тържествената церемония, трябваше да пристигне Тутанхамон, за да приеме фараонската корона. Хиляди лампи и факли осветяваха през цялата нощ гигантските каменни колони, за да могат работниците и майсторите да завършат последните приготовления за празника. Някои от колоните с височина над сто лакти и ширина над десет лакти, създаваха илюзията, че могат сами да подпират небето подобно на бога на въздушната шир Шу. Самият храм беше толкова голям, че можеше многократно да побере между стените, които го ограждаха, село Тикина. Ехнатон бе затворил и отчасти разрушил този храм, но два месеца преди коронясването царският интендант Мейа бе получил заповед да възстанови голямото светилище. Веднага от всички египетски градове потеглиха към Тива кораби, натоварена с камъни, злато и скъпо дърво, за да доставят на около десетте хиляди работника необходимите за реставрацията материали. Всичко това се вършеше по заповед на Хоремхеб, който по този начин искаше да покаже на целия Египет, че вероотстъпничеството е ликвидирано и че бог Амон — богът на Тива и на Карнак — отново възвръща всемогъществото си и някогашното си величие.

От двете страни на първата колона Мейа бе издигнал грамадни дървени естради, покрити с пъстър плат, а край тях — мачти, високи по петдесет лакти. Рано сутринта на великия ден, когато звън от златни тръби щеше да поздрави изгрева на слънцето, се очакваше осемдесет момчета от най-благородни семейства — връстници на бъдещия фараон — да издигнат на тези мачти хоругви с цветовете на Двойното царство.

Селанке многократно бе преминал пътя, по който на другия ден Тутанхамон щеше да стигне до входа на храма. Докато върху неговото рамо Сузу се забавляваше, като ближеше ухото му, младежът изпитваше удоволствието да си въобразява, че всички тези приготовления се правеха не за Тутанхамон, а за него, Селанке — бедното момче от Тикина, синът на майстор Шуби. Представляваше си, че на другия ден, под звъна на барабани и тръби и при овациите на ликуващата тълпа, той ще се отправи към жреците, за да получи от ръцете им многобройни корони, които ще го направят и за живота, и за вечността любим син на слънцето.

Грамадната врата, украсена с медни плочки и златни клинове, която преди опожаряването на храма затваряше главния вход, бе заменена сега с голямо дървено пано, украсено от най-добрите художници в страната с ярки цветове.

Много преди разсъмване цялото население на Тива и на околните села — мъже, жени, деца — куцо и сакато — се бе струпало край голямата колона, за да не пропусне нищо от церемонията. Малинхера, жена му, двете му деца, както и Селанке с неразделното си лисиче Сузу, бяха успели благодарение на някои познати на майстора да получат доста хубави места. Тълпата се сгъстяваше, а блъсканицата ставаше все по-голяма. Лееха се смехове, избухваха спорове. От време на време стражите меджай^[1] проникваха в тълпата, за да смирят смутителите на реда със силни удари с тояга.

Селанке бе възседнал най-високия край на един малък корниз. Той направи знак на Хорая да дойде при него, но въпреки горещите молби на момичето Дешуба не му позволи. Селанке повдигна рамене и се увери, че въженцето на Сузу беше здраво прикрепено за ръката му.

Малко преди разсъмване група сардани^[2] начело със знамената си се наредиха от двете страни на пътя, по който трябваше да мине младият принц. Слънцето още не беше изгряло, но техните открити кепеши^[3] отразяваха странна синя светлина, която им придаваше още по-заплашителен вид. Много пъти между полициите преминаваха коли с офицери.

Селанке не изпущаше нито един момент от фантастичното зрелище. Видът на тази огромна тълпа го замайваше. Струпването на толкова хора на такова малко пространство надминаваше очакванията му. При идването на сарданите неговият възторг се повиши.

Появата на колите го увлече още повече и той издигна над главата си Сузу, за да вижда по-добре минаването на разкошните впрягове. Лисичето обаче изглежда, че никак не споделяше интереса на младия си господар към военните паради. То веднага поиска да го свалят отново на рамото на младежа, а за да го разберат, захапа леко пръстите на Селанке и гневно размаха опашката си.

Поради ниския си ръст Хорая нищо не виждаше. Тя опитваше да се повдигне на пръсти, вкопчваше се в роклята на майка си и непрестанно плачеше. Майка й, уморена от нейното хленчене, помоли Малинхера да я вдигне на рамената си. Така момиченцето достигна височината на корниза, на които се беше наместил Селанке.

В този момент десетки слуги излязоха от храма, за да изметат пътя, по който щеше да мине шествието. След тях последваха други, носещи големи глинени съдове с парфюмирана вода. С нея те поливаха по земята, та да не се вдига прах.

Тогава от върха на първия стълб проехтяха тръбите и на мачтите се заизкачваха двадесет и четирите хоругви — дванадесет бели и дванадесет червени, огрявани от първите слънчеви лъчи. Изведнъж тълпата замлъкна. Настана такава тишина, че за известно време се чуваше дори чуруликането на лястовиците.

Съпровождан отдясно от генерал Хоремхеб и отляво от Божествения баща Ейе, регент на Египет — Тутанхамон бавно пристъпваше. Той беше с гола глава и гърди и с боси крака. На себе си не носеше никакво украшение, а за да се представи чист пред боговете, от вечерта не бе поемал никаква храна. След принца се движеха в редици висшите сановници на империята, ръководителите на разни цивилни и военни служби, както и посланиците, изпратени от васалните или съюзнически на Египет страни.

Процесията влезе в храма през една тясна странична врата и изчезна от очите на тълпата.

— Това ли е всичко? Това ли е всичко? — извика разочарован Селанке, навеждайки се над Малинхера.

Майсторът погледна нагоре и постави пръст на устата си, подканяйки детето да запази тишина. Тълпата все още стоеше безмълвна.

— После — каза бързо той. — После, когато излезе… ще видиш нещо, което никога не си виждал.

Тутанхамон бе стигнал в първия двор. Тутмос III — седемнадесет пъти победител на азиатците — бе издигнал там два обелиска^[4], излети от някаква сплав от мед, сребро и злато^[5]. Двата обелиска тежаха над осемдесет тона. Като стигна в този двор, процесията спря. Всички заеха местата си по специално построените трибуни. Тутанхамон остана сам, прав, огрят от светлина.

Тогава от вътрешност на храма се чуха глухи удари на барабан. Те известяваха идването на първия жрец. Той носеше маска на сокол — символ на бога на изгряващото слънце Хор.

Жрецът приближи до Тутанхамон, хвана го за ръка и го повлече след себе си в една малка зала, в центъра, на която имаше оградена черна порфирна мивка. Върху перваза й стояха четири други маскирани жреци^[6] Всеки от тях сочеше към една от посоките на света. Тутанхамон коленичи в центъра на мивката и блестящата вода обля раменете му. При досега с нея в тялото му се вливаше частица от божественото битие.

Царският дом се намираше между втория и третия стълб. Така наричаха една огромна зала, чийто невероятно висок таван се поддържаше от две редици папирусовидни колони. Върху нейните стени се опираха величествените статуи на Озирис^[7]. В центъра на тази зала, наречена още юбилейна, царица Хатшепсут бе издигнала в чест на Амон един гранитен обелиск, инкрустиран с плочки от електром. В тази зала, чиито размери надхвърляха всякаква представа, бяха построени два малки павилиона по подобие на обикновените храмове от Юга и от Севера. Първият се наричаше Дом на пламъците, а вторият Големият дом.

Когато в Големия дом влезе Тутанхамон, към него се втурна една девойка, облечена с рокля от змийски кожи. Тя целуна момчето, обви ръце около тялото му и постави дясната си ръка с ръкавица от глава на кобра над челото на бъдещия фараон. Тутанхамон без страх се остави да бъде прегърнат от богинята-змия, наречена Великата магия, дъщеря на Амон, защото знаеше, че царската кобра, която сега за първи път бе поставена върху челото му, щеше за в бъдеще да краси всичките му прически. Издигайки глава над очите му, с изваден език, тя щеше да всява ужас у враговете му.

Тогава към младия принц се отправи жрецът Инмутеф, чието тяло бе покрито с леопардова кожа. Той покани принца да седне върху малък дървен трон, украсен със златни плочки и инкрустиран с едноцветен емайл, с керамични отломъци, със скъпоценни камъни и сребърни листа. Високото облегало на това кресло бе украсено с геометрични фигури, редуващи се с йероглифи от слонова кост, които художниците бяха рамкирали с малки абаносови дъсчици. Всички жреци, присъствували на първата част от церемонията, се наредиха от двете страни на царя. Прекланяйки глава, Тутанхамон пое от ръцете на Инмутеф многобройните корони. Всяка от тях символизираше било някакво поръчение, било никакво качество или задължение, което царят трябваше в бъдеще да изпълни или да придобие.

Първата и най-важна корона се състоеше от бяла митра, каквато от край време носеха царете на Северното царство и от червено кепе, емблема на Южното царство. Тя символизираше съюза на Горен и Долен Египет и поради това я наричаха корона на двойната власт. Инмутеф постави след това една след друга върху главата на младия принц короната Атеф на бога Озирис, свещената диадема, наречена Сешед, царската корона Ибис и най-после синята корона на Нил, Кепереш, наричана още корона на славата — символ на надмощието, което от сега нататък щеше да има над другите царства на земята този деветгодишен фараон, станал син на Амон. После на колана на Тутанхамон окачиха една опашка от жираф^[8], а краката му обуха със сандали от папирусово дърво, украсени с перли.

Натъкмен с всичко това, Тутанхамон стана, отмина третия стълб и коленичи пред големия наос^[9] от розов гранит, посветен от неговия праотец Тутмос III на Амон. Всички жреци се оттеглиха. Останало само в полумрака, детето изведнъж почувствува върху темето си как ръката на великия бог наместваше на главата му синята корона на НИЛ. Изведнъж от всички страни се появиха факли, а от глъбините на храма екнаха химни в прослава на великия покровител на Тива. По този начин той ръкополагаше своя син и даряваше на Египет нов фараон.

Навън сред силните възгласи на тълпата се чуха тръби. Докато в дъното на големия храм новият фараон отдаваше почит на своя небесен отец, един глашатай с кола, теглена от два коня, бавно обхождаше тълпата и оповестяваше новото велико име на Тутанхамон; състоящо се от пет части. За в бъдеще то щеше да съставлява титлата му и щеше да напомня за неговия небесен произход. Небхеперура, Златен Хор, цар на Горен и Долен Египет, владетел на Двойното царство, син на Ра, носител на короните, Тутанхамон, любим син на слънцето.^[10]

Като се върнаха в първия двор, маскираните жреци и фараонът отново възпроизведоха пред великите сановници на империята сцената с ръкополагането и увиха около един символичен стълб две растения от Двойното царство — лилията и папируса.

Селанке не можеше повече да издържа. Корнизът, на който се държеше му се струваше все по-тесен. В краката, си чувствуваше болезнени спазми. Сузу се дърпаше като малко дяволче и му причиняваше болка. Малинхера бе спуснал Хорая на земята. Слънцето постепенно наближаваше средата на небесната шир и горещината ставаше непоносима.

Най-после се чу последният звън на тромпетите. Малинхера се обърна към Селанке.

— Гледай! — каза той. — Гледай!

И Селанке втренчи очи.

Изведнъж огромното дървено пано, което затваряше входа на големия храм, се разтвори. Тутанхамон се появи пред очите на своя народ прав в колесница от електром, впрегната с два черни коня. Два пажа държаха изкъсо юздите им. Фараонът носеше прочутата корона, а тялото му бе обвито с дълга прозрачна туника от лен със златни нишки. В малките си ръце, кръстосани на гърдите, той държеше двойния скиптър. Слънцето къпеше челото му с необикновена светлина. Някъде зад момчето все още в тъмнината на храма вървеше генерал Хоремхеб.

При вида на истинския малък идол, току-що въведен от жреците на Амон в тайнствата на тяхното светилище и ръкоположен за вечни времена за господар на земята и живота на много милиони люде, ентусиазмът на народа нямаше граници. Хората викаха от радост. Много жени, разнежени от необичайната възраст на новия фараон, плачеха. Децата тропаха с крака. Ехтяха тръби. Биеха барабани. Сарданите отдаваха чест с оръжие. Наближаваше пладне.

Когато процесията потегли, колесницата се движеше извънредно бавно. При минаването на младия фараон, всички коленичиха и наведоха глава до земята.

По дрехите на царя, по колесницата му, по хамутите и по чуловете на конете имаше много злато и скъпоценни камъни, които толкова силно блестяха, че за миг Селанке бе заслепен и почувствува нужда да закрие очите си с ръка. В този момент въженцето, с което беше вързал Сузу и което животинчето от сутринта се мъчеше да прегризе, се скъса. Ядосано от неподвижното състояние, в което го бяха принудили да стои толкова дълго, лисичето скочи върху гърба на Шемзу. Момчето нададе вик от изненада и така рязко се обърна, че връхлетя върху съседа си. Той също падна. Бързо стана невероятна бъркотия. Сузу използува този момент и избяга. С няколко скока то се озова до колесницата и започна да души краката на конете. Те изпънаха глави от уплаха.

Тутанхамон бе следил тази сцена с очи. Слязъл от корниза, Селанке отчаяно се бореше, за да си пробие път сред тълпата.

Един сардан от охраната се впусна и успя да улови лисичето. Той го хвана с два пръста за кожата на врата и тъкмо се готвеше да го удари с меча си, когато Тутанхамон забеляза късата конопена връвчица, провисена от врата на животното. Той даде някаква заповед. Колесницата спря. Даде втора заповед и сарданът наведе меча си.

В същия момент Селанке се хвърли пред краката на конете и заби чело в прахта.

— Стани и говори. Твоето желание ще бъде изпълнено и това ще бъде първото помилване през царуването ми.

Селанке не можеше да изрече нито една дума, но посочи с ръка Сузу.

— Твое ли е? — запита Тутанхамон.

Селанке кимна утвърдително с глава.

— Тогава върни му го — заповяда фараонът на войника. — И нека до края на живота ми радостите на това момче бъдат и мои радости.

Селанке пое Сузу в ръцете си. Все още на колене, той се обърна точно навреме и още веднъж видя сияещото лице на фараона, преди той да бе се отдалечил.

Те бяха връстници и на Селанке му се стори, че царят му се усмихваше.