Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (8)

Глава осма
Тайната на лотосите

Тутанхатон седна на края на каменната плоча и потопи краката си в хладката вода. После облиза зъбите си, като че ли искаше да почувствува отново вкуса на папирусовото стебло, потопено в мед, което тайно неговият ординарец — поручик Натким — му бе донесъл. Малкият принц умираше за тези лакомства, но толкова беше прекалил с тях, че лекарите му бяха забранили да ги яде поради честите си оплаквания от силни болки в стомаха.

Слънцето проблясваше през смокинените клони, които слабият ветрец, идещ от реката, леко разклащаше. Детето се изтегна по гръб и проследи за момент с очи тъмните движещи се геометрични форми, които очертанията на клоните изписваха по небесната синева. После то леко извърна главата си вдясно. Така по-удобно можеше да наблюдава с притворени очи играта на един малък паяк, който като някой акробат с главозамайвана бързина се качваше и слизаше по едва забележима нишка между две листа.

Някаква жаба скочи. Внезапно цамбурване набразди за миг водната повърхност и наруши надвисналата над градината тишина. В дъното на басейна, неподвижни, двойка черноопашати ибиси съзерцаваха наоколо с тъжни очи.

Тутанхатон се обърна, протегна двете си ръце и започна да къса белите лотосови цветове, разпръснати по повърхността на тъй спокойната вода. Сутрин цветовете се отваряха, а вечер се затваряха, символизирайки неизбежния край и вечното подновяване на земните неща. Детето обичаше тези цветя. Техните теснички листчета на коронката са служели, според свещениците, за люлка на слънцето, а и все още служеха за емблема на младия бог на Мемфис — Нефертум, покровител на благоуханието.

— Красота на красотите^[1] — промълви момчето, поднасяйки цветята до лицето си.

Един от другарите му от училището „Кеп“^[2] — на име Хеканефер, син на нубийския принц Аниба, прочут в цял Египет за големите си познания в областта на магията — го бе уверявал, че лотосовите цветове криели някои тайни за бъдещето на принцовете. Достатъчно било само някой принц да запита, и те отговаряли колко години му остават да живее. Тогава Тутанхатон съвсем не бе обърнал внимание на това изненадващо откритие. Наистина той беше принц, но бе едва деветгодишен и страшно се присмиваше на смъртта. Скорошната кончина на неговия брат обаче му бе направила силно впечатление и мисълта, че и той, като фараона, ще умре един ден, неволно бе навлязла в сърцето му.

„Ако беше тук Хеканефер, щях да го помоля да запита вместо мен някой от тези цветове“ — помисли си той.

Тутанхатон откъсна няколко бели листенца и ги хвърли във въздуха.

„Може би ще умра на сто години.“ Тази мисъл го разсмя. Той не можеше да си представи, че лицето му един ден ще бъде с бръчки, че кожата му, наред с мекотата си, ще загуби вродената си изящност, че тялото му ще се превие към земята, като онези дървета, които идещият от пустинята вятър бе шибал години наред. В момента, когато цветчетата потъваха едно по едно в зеленикавата вода, отнасяйки на дъното на басейна ужасната си тайна, която Тутанхатон не бе нито успял, нито поискал да изтръгне, той дори не помисляше, че бе вече изживял точно половината години от живота си.

Скоро той забеляза сред басейна едно голямо синьо цвете от някакъв много рядък вид, чието име не познаваше, но го беше виждал вече в градините на Малгата^[3]. Той веднага пожела да го откъсне, спусна се във водата и изплува до него. После се върна и седна върху камъка, като забоде цветето в дългия перчем къдрици, които според обичая си беше пуснал над дясното слепоочие.

Той коленичи и се огледа във водата. Цветът на новото му украшение чудесно отиваше на дългите обеци, подарени за рождения му ден от една от неговите племенници на име Анхесенпаатон и които носеше с гордост. После отново направи опит да си обясни по какъв тайнствен начин лицето му едновременно можеше да бъде и под водата и над водата, да му принадлежи и да не му принадлежи. Как беше възможно всички негови жестове и изрази напълно да се копират, но в обратна посока? В това явление имаше нещо удивляващо, което учителите никога не бяха искали или могли да му обяснят.

Усмихна се. Както и очакваше, отражението отвърна на усмивката му. Тогава той потопи ръце във водата, за да улови собствения си образ, но както винаги срещна празнота. Обезсърчен, Тутанхатон изгуби интерес от играта и извърна глава от огледалото.

Младият принц видимо се отегчаваше. Прозина се. И все пак той обичаше голямата градина, уредена някога от неговия брат като място за лудориите на дъщерите му. Една част от нея се заемаше от огромна клетка с разноцветни птици, а останалото място съдържаше всички възможни растения и дървета, познати дотогава по тези земи. Наред с персеасите никнеха тамарикси и баланити, до палмите дум се издигаха палми от Бихар, а до акациите растяха смокинови дървета. Последните бяха обект на особена почит, тъй като жреците учеха, че те са едно от хилядите превъплъщения на богинята-небе.

По време на редките си и твърде кратки престои в Земния град Тутанхатон бе прекарвал незабравими часове в тази градина, играейки на криеница с племенниците си. И наистина това място с безбройните си гъсталаци, с беседки, надвиснали от цветя, и сенчести кътчета, изпълнени с тайни, чудесно подхождаше за тази игра.

Тутанхатон си спомни тогава за една друга градина — в двореца Малгата. Там бе прекарал голяма част от ранните години на детството си, когато майка му — царица Ти, знатната съпруга на Аменхотеп III — беше още жива. В градините на Малгата също имаше грамадни басейни. По тях, през някои празнични вечери, рибарите от Тива пристигаха с малките си папирусови лодки, за да покажат пред събралите се царедворци силата и ловкостта си.

Тутанхатон въздъхна. Може би смъртта на брат му ще промени неговия живот. От два дни го поздравяваха извънредно почтително, а някои дори прибавяха към името му трите свещени думи: Живот, Сила, Здраве, които обикновено се казваха само по адрес на фараона. Може би той нямаше вече да се върне в Тива при жреците на Амон. По принцип на тях бе възложено да се грижат за неговото възпитание, но те, вместо да го занимават с истинска наука, повече проявяваха старание да го спечелят на своя страна. Младият принц никак не обичаше тези големи мъже с бръснати темета и строги лица, които постоянно му говореха за своя бог: учеха го какво трябва да стори за тях и за бога им, ако някога поеме престола.

Родено във вярата на Атон и възпитано отчасти във вярата на Амон, момчето всъщност никога не бе могло добре да разбере разликата, съществуваща между двата бога. То не можеше също да си обясни защо техните жреци непрекъснато се караха помежду си. Нима всеки бог не бе дарил на човека една и съща сила, радост и светлина? И най-после — не бяха ли всички богове достойни за еднакъв култ и любов?

„Ако бях цар — помисли си Тутанхатон, — щях да помиря двата бога и на двата щях да издигна статуи и храмове.“

Прелетя ластовичка и докосна с крило водната повърхност. Нейното чуруликане прекъсна мислите на момчето. Нощта бавно се спущаше над чудесната и тъжна градина.