Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (5)

Глава пета
Сузу

Пътеката лъкатушеше нагоре по скалите. Слънцето, все още ниско над хоризонта, очертаваше дебели сенки.

Но колкото повече напредваше времето, всеки камък, всеки цвят, всяко очертание постепенно се обливаше в светлина, пейзажът губеше своя релеф и се забулваше в ослепителна сивота.

Селанке горчиво се упрекваше, че бе поел направо през планината, вместо да избере по-лекия път по пресъхналото корито на потока. Горещината там не би била толкова непоносима и момчето нямаше да се измъчва по такава стръмна пътека, която сякаш водеше към небето.

Той се спря, за да поеме дъх, и постави до себе си големия плетен кош, който Дешуба му бе поверила. Дишането му беше ускорено. Неговите остри кафяви коси се бяха полепили по слепоочията и тъй като бяха твърде дълги, ограждаха лицето му като с перука. Едри капки пот се стичаха от мишниците му по хълбоците. За момент той се позабавлява с една от тях, проследи я от челото си, тя се стече бързо по улея между носа и бузата му, стигна брадичката, за част от секундата се задържа там, в малката трапчинка, после скочи върху тялото му и бързо се изпари.

„Навярно съм изминал половината от пътя“ — помисли си той и зарея поглед в гледката, която се откриваше под него.

Отвъд огромните скални блокове село Тикина му изглеждаше сега като група малки жълтеникави кубчета. От това разстояние кирпичените хамбари приличаха по големина и форма на гълъбово яйце. По-нататък Нил дремеше мързеливо под слънчевите лъчи. Към делтата се спущаше бавно върволица от тежки шлепове. Най-после от другата страна на реката, докъдето поглед стигаше, се бе ширнал градът Тива с храмовете си, дворците, административните сгради, безбройните си жилищни квартали и прекрасни градини, най-крайните, от които сякаш се губеха в пясъците на южната пустиня.

Никакъв признак на живот, никакъв шум в глъбините на гигантската пещ. Селанке беше съвсем сам.

Той хвърли отчаян поглед към големия кош, с който бе натоварен.

„Ами ако го оставя! — помисли си той изведнъж. — Малинхера и Шемзу могат един път да минат без обяд. Ще кажа, че кошът е паднал в някоя пропаст и не съм могъл да сляза да го търся“.

Колкото повече размишляваше, толкова тази идея му се натрапваше.

В същия момент далечен вик, идващ от кариерите, източно от некропола, прокънтя продължително в прегрелия въздух. Забиха барабани и Селанке си представи хилядите затворници с голи, облети в пот и кръв гърбове, превити под камшика и теглещи с всички сили огромните конопени въжета, които изкачваха по склоновете товари с камъни. После отново настана тишина, нарушавана само от някакво едва доловимо неясно шумолене. То приличаше на остро цвърчене, което изчезваше на моменти и отново се появяваше все така тайнствено, като че ли идеше от всички страни. Хората, които не живееха в планината и които идваха тук само понякога, и то със специално разрешение, биха отдали това странно шумолене на душите на мъртвите, почиващи в разкошните подземни гробници в скалите. Селанке обаче отдавна знаеше, че чудноватият шум беше обикновено природно явление. Веднъж Малинхера му беше обяснил надълго, че вследствие на резките температурни промени скалите могат да „пеят“ така. А непосветените в тайните на каменоделците мислят, че понякога камъните задържат като затворници бедните души, които са им поверили.

Момчето помисли в миг за всички фараони, принцове и велики сановници, почиващи наоколо във вечен сън.^[1] Внезапно в съзнанието му изплува един спомен. Веднъж той бе проникнал в една от чудноватите гробници, за която всички говореха с въодушевление, но малко хора бяха видели със собствените си очи.

Аменхотеп III бе наредил да изсекат тази гробница за тялото на една очарователна принцеса, която безумно бе обичал в края на живота си. Веднъж Малинхера бил удостоен с привилегията да влезе вътре, за да извърши някои поправки, под зоркото наблюдение на един царски писар, който след свършване на работата, отново запечатал входа на гробницата. Селанке придружавал покровителя си. Под светлината на малка маслена лампа младежът прекарал по-голямата част от деня, любувайки се на прекрасните стенописи в сиренга^[2].

Преди да излязат, Малинхера му показал малка зазидана врата, белязана с царския печат.

— Зад тази врата е съкровището — казал той с пламтящи, алчни очи.

— Кое съкровище? — запитал младежът.

— Погребалните мебели, щом искаш много да знаеш — обяснил бързо майсторът, — са куп скъпоценни предмети, които поставят от двете страни на всяка мумия, за да може да има в царството на Озирис^[3] същите удобства, каквито е имала на този свят.

— Злато — прибавил той, — купища злато!

Селанке бе излязъл от гробницата изпълнен с мечти. От този ден му се случваше понякога, в тежки моменти като днешния, когато бродеше по безбройните пътеки на планината, да си спомня за прословутото съкровище и за чудните стенописи, които в същия миг спяха може би под краката му, в прохладната нощ на хипогеите. Главата му се изпълваше с водовъртеж от разноцветните образи, от стотици принцеси, поставени в многобройни каменни, дървени и металически ковчези.

Обезпокоен от някакво продължително и особено свиркане, Селанке престана да мисли, спря и се опита да определи откъде идваше шумът.

„Там, отгоре“ — заключи той най-после, след като се беше ослушвал продължително.

Той погледна към върха на един малък сипей от дясната си страна, над пътеката.

„Трябва да е голяма — помисли си той. — Ако уловя змията, ще мога да сменя зъбите и кожата й срещу една двойка гълъбчета, които ще подаря на Хорая.“

Това бе достатъчно, за да забрави веднага съкровището, принцесата и поръката на Дешуба. Той отново постави коша на земята и заизкачва сипея. Отначало вървеше доста бързо, без да обръща внимание на грапавините, които нараняваха ходилата му. Всъщност последните не бяха особено чувствителни.

Когато изкачи наполовина височината, той значително забави хода си и продължа извънредно предпазливо, като избягваше нестабилните камъчета. Един камък обаче се наклони от тежестта му, заклати се и се търколи до пътеката.

В същия миг Селанке спря неподвижно и запроклина несръчността си. Змията бе престанала да свири. Младежът беше уверен, че тя се бе изплашила от падането на камъка. Той се готвеше да се върне, когато за голяма негова радост свиренето отново продължи. Детето предпазливо продължи изкачването. На върха на сипея то залегна върху прегретите камъни. На гърдите и на корема си веднага почувствува силно изгаряне и присви лице от болка. Ала стисна зъби и направи усилие да остане неподвижно. Влечугото се намираше сега съвсем близо. На момчето дори му се струваше, че усеща духането му почти в лицето си. Без да бъде забелязан, Селанке се привдигна, подпирайки се на лакти. Гледката, която се откри тогава пред очите му, го смая и го ужаси, но същевременно удовлетвори неговото любопитство.

Сред скалите една голяма „златоуста“ отровна змия с вретеновидно черно тяло, покрито с жълти краски; огромна плоска триъгълна глава, положена върху зеленикав, издълбан от слез камък, дебнеше плячката си. Дължината й беше най-малко четири лакътя, а дебелината — като детски юмрук. Младежът не виждаше плячката, спотаила се зад купчина суха трева, но почти предугаждаше каква можеше да бъде. Навярно беше някакво малко животинче със светлосива козина. Веднага Селанке помисли, че е мишка. Омаян от погледа на чудовището, гризачът изглеждаше като парализиран и дори не мислеше да бяга. Напротив, той неусетно приближаваше, без да откъсва поглед от змията, като че ли някаква невидима нишка свързваше здраво двете животни, за да докара по-сигурно жертвата до устата на влечугото.

Малко по малко тревата се разтвори и животинчето се появи. Селанке изтръпна от ужас. Та това не беше мишка, а съвсем мъничко лисиче, най-много на няколко дни. Може би за първи път бе излязло от дупката. Навярно то бе изгубило майка си или пък някоя граблива птица я бе отнесла. Лисичето бе толкова хубаво, че Селанке веднага забрави змията и печалбата, която смяташе да вземе от нея. Сега той мислеше само как да спаси чудесното животинче.

В никакъв случай не биваше да хвърля камък, за да изплаши змията. Тогава тя щеше да се скрие между камъните и да изчезне от погледа му. Опитът го беше научил, че змията е по-опасна, когато не се знае скривалището й. Младежът бе вече улавял по-малки влечуги, служейки си със способа, който бе усвоил от Пта. Този старец бе от същото село и бе прекарал по-голямата част от живота си в лов на различни редки и отвратителни животни, които продаваше на хората от Домовете на живота^[4]. Жреците от Луксор и от Карнак често прибягваха до услугите му и дори се отнасяха към него с уважение. Според указанията на Пта той трябваше да се приближи до змията отзад, да я притисне към земята с помощта на двушип бастун и след това бавно да я сграбчи с ръка за опашката. В това положение змията не можеше да се извръща и да хапе.

Главата на Селанке кипеше от мисли. Момчето не чувствуваше вече палещите лъчи на слънцето по гърба си, нито нагретите камъни под корема си. Лисичето беше дошло още по-близо. Сега то беше на открито, на по-малко от десет лакътя от устата на змията. Още само няколко стъпки на малките му сиви кадифени лапички, и тя щеше да удари тогава с невероятна бързина и…

При тази мисъл Селанке загуби контрол над себе си. Без да си дава сметка за онова, което вършеше, той се надигна. Действуваше тъй, сякаш някой друг човек правеше всичко това. Той се изправи и се виждаше изправен. Сега пък тичаше и се виждаше как тича.

Изплашена от шума, змията се извърна. Селанке обаче бе вече върху нея и преди да бе успяла да забие зъбите си в прасците му, той скочи върху главата й, наклони се по дължината на тялото й, наведе се, сграбчи в ръцете си опашката на влечугото, привлече я към себе си и с всичка сила завъртя змията колкото можеше по-силно. Тялото й се отлепи от земята и започна да се вие в ръката на Селанке. Този странен танц на смъртта продължи само няколко мига. Младежът разтвори ръка. Освободено изведнъж, тялото на змията изхвърча във въздуха, описа величествена крива линия и се стовари върху пътеката на сто лакътя по-ниско.

В същия миг, след като видя противника си далеч от себе си агонизиращ, с прекършен от удара гръбнак, Селанке си даде сметка за безразсъдната си постъпка и за опасността, на която се беше изложил. Той затрепери неудържимо и се принуди да седне за няколко минути. Наложи се дори да направи усилие, за да не се разплаче.

Като премина кризата, той отново помисли за лисичето и с отчаян поглед го потърси. За най-голямо свое учудване той видя, че животинчето пак беше на същото място и го гледаше неподвижно.

Селанке стана съвсем бавно и протегна ръка. Лисичето продължаваше да стои все така. Тогава момчето направи няколко крачки. Когато се приближи достатъчно до животинчето, Селанке забеляза, че лявата му лапичка беше отекла. Спря се. Какво да прави? Макар и да бе ранено, лисичето можеше да избяга, но момчето на никаква цена не искаше да изгуби новия си другар. Той помисли някакво име и веднага го назова Сузу — поради двете тъмни петънца над очите. Те му напомниха за едно козле със същото име, което бе имал като малък.

Докато сърцето на Селанке се разливаше от нежност по Сузу, лисичето с нищо не показваше, че има намерение да се остави да го хванат и че желае да замени хубавия си свободен живот срещу няколко милувки и целувки. Всичко в държането му показваше обратното. И Селанке, затруднен и объркан, не знаеше как да постъпи, за да спечели играта.

Той започна тихичко да му говори, опитвайки се да го примами с гласа си. В началото лисичето изглеждаше изплашено. После, тъй като не виждаше някаква опасност, животното започна да свиква със странните звуци, които за първи път чуваше. В един момент дори то като че прояви интерес към думите, които Селанке се опитваше да му каже.

— Ела с мен, Сузу! Позволи ми да те взема. Ще отидем на едно място, където няма змии. Ти ще спиш в ръцете ми, а аз ще те закрилям. Ако дойдеш с мен, аз ще излекувам дебелата ти хипопотамска лапа. За ядене ще ти давам хляб с мед, а за пиене — мляко. Ще видиш колко вкусно нещо е млякото! За теб скришно ще доя кравата на Дешуба. От време на време — по една паница няма да се забележи, още повече че коремът на кравата е пълен и колкото повече я доят, толкова повече излиза. Ако пък предпочиташ жълти охлювчета, веднага отивам да ги намеря. Знам къде ги има. Ще ти донеса цяла кошница, обещавам. Още утре отивам да потърся. Трябва обаче да те взема.

Момчето отново протегна ръка. Направи една крачка напред. Лисичето отстъпи. То нямаше вид на много изплашено, но, изглежда, искаше да си играе, като възстановяваше отново разстоянието помежду им, когато младежът се опитваше да приближи.

Селанке въздъхна и тъй като бе загубил вече търпение, реши да премине към действие. Скочи. Сузу направи опит да избяга, но раненият крак му изневери. Животното се повали. Младежът нададе победоносен вик и тичайки, се наведе да го хване. Лисичето го ухапа по ръката. Болката изненада Селанке. Той загуби равновесие и падна. За миг помисли, че малкият му приятел ще избяга. Той обаче отново успя да го хване, почти във въздуха, и го притисна до себе си, без да обръща внимание на малките остри зъби, които оставяха следи тук-там по кафявата му кожа.

— Хайде, хайде — промълви той, опитвайки се да успокои животното. — Сега вече си мой. Само мой.

Лисичето се побори още малко, за да се отскубне, но после като че ли изведнъж прие така мило предложеното му приятелство и се притисна към гърдите на младежа. То все още малко се боеше от глухите и бързи удари на неговото сърце.