Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (22)

Глава двадесет и втора
Окото на Уджа

Обилна слънчева светлина осветяваше грамаден стенопис, изобразяваш сражението на боговете срещу змията Апопис^[1].

Изпълзяло от гъмжащия кратер на ада, нечистото животно се бе изправило, както всяка сутрин, пред свещената лодка на слънцето, а гигантската му опашка метеше небесната шир и гасеше звездите една по една. Встрани от бога Ра, покровител на светлината, стоеше Сет, богът с острите уши, и забиваше копието си в Апопис. От змията бликаше кръв. Чудовището агонизираше, а тялото му се губеше в мрака. Светът бе спасен. Сега вече Ра можеше нежно да разкъса воала на нощта, откривайки простор на птичката да се къпе в безкрайната небесна синева.

Срещу тази фреска, символ на победата на Реда срещу Безредието, Селанке стоеше на колене в краката на фараона с ръце, здраво завързани на гърба. До него Анахис победоносно размахваше прословутия амулет, с който се беше сдобил предишната вечер.

— Веднага познах накита — обясни той на фараона. — Досега е имало само две такива украшения. Едното е собственост на моя баща, а второто е част или може би е било част от погребалното съкровище на твоя праотец Тутмос I. Този, който ме измести в сърцето ти, е значи, крадец или, по-точно казано — грабител на гробници, осквернител на мумии. Щом взех амулета, веднага предупредих полицейския началник и великия везир на Южното царство. Везирът заповяда да се направи анкета и се надявам, че преди още слънцето да е залязло, бандата — тъй като Селанке сигурно участвува в някаква банда — ще бъде вече в затвора.

Тутанхамон изслуша обвинението, без да се помръдне, с изправена глава и с поглед, зареян в пространството.

— Не ти вярвам — отвърна той, когато Анахис свърши. — Ти мразиш това момче и винаги си му завиждал. Снощи само за да го злепоставиш, си направил опит да му вземеш лисичето. Положително Селанке не е виновен. Вероятно някой му е дал украшението.

Фараонът се обърна изведнъж към Селанке.

— Приятелю — каза той, — питам те и искам да отговориш на мен — на Тутанхамон, — не на фараона: кой ти даде това око?

Селанке не отговори. Трудно му беше все още да разбере какво ставаше.

… Като дойде в съзнание след борбата със сина на генерал Хоремхеб, Селанке направи безуспешен опит да догони неприятеля си. После умората и напрежението си казаха думата и той заспа на брега на реката. Там го бе намерил полицейският началник, който, придружен от дванадесетина стражари, го арестува по внушение на Анахис. Селанке прекара нощта в затвора. На сутринта дойдоха двама войника и го откараха при фараона. Тогава Анахис отправи обвиненията си, показвайки като веществено доказателство амулета. Обвиняваше го в престъпление, от което египтяните най-много се плашеха. Всъщност това беше едно от редките престъпления, за които се изискваше смъртно наказание.

— В името на нашето приятелство — настоя Тутанхамон — те моля да отговориш.

— Мълчанието му е достатъчно красноречиво признание — намеси се Анахис.

— Умолявам те, Селанке — продължи царят, — не ме карай да се съмнявам. Аз съм все още убеден, че си невинен и само една дума от твоите уста може да те спаси. Анахис каза истината. Съществуват само два толкова големи и така богато украсени амулета, изобразяващи окото на Уджа. Единият принадлежи на неговия баща — подарен му е от баща ми. Аменофис III. Вторият…

Фараонът се смути.

— Вторият — продължи той — действително се намира отпреди сто години в гроба на моя праотец Тутмос. Вчера Анахис прояви към мен рядко нахалство. Наказах го. Тази сутрин обаче той дойде, извини се и му простих. И на теб ще простя, Селанке, ако си сбъркал. Но трябва да проговориш, трябва да науча, трябва…

Гласът на Тутанхамон пресипна от вълнение, ръцете му се разтрепериха.

„Принуден съм, в името на справедливостта, да осъдя единственото същество, което истински обичам!“ — помисли той.

Срещу него Селанке се разкъсваше вътрешно от жестоката дилема: да загуби приятелството на фараона или да каже името на Хорая. В такъв случай непременно щеше да издаде Малинхера, Бауа и цялото семейство, което години наред му бе давало храна и подслон.

В този момент Тутанхамон слезе от трона, приближи се до Селанке, повдигна го, сложи ръце върху рамената му и го погледна право в очите.

— Имам нужда от теб — каза той, натъртвайки на всяка дума. — За последен път те моля да не скъсваш връзката между нас. Аз съм болен. Само ти можеш да ми помогнеш да живея. Моля те най-покорно: една дума, само една дума.

Без да отговори, Селанке наведе глава. В същия миг почувствува как ръцете на фараона се вдигнаха от неговите рамена, плъзнаха се надолу към лактите му и се отдръпнаха. Тогава сърцето му силно се сви. Помисли, че ще се задуши.

В този момент се разтвориха и двете крила на вратата на голямата зала. Появи се началникът на полицията, следван от двадесетина меджай. Те обграждаха от четири страни петима затворника: Малинхера. Бауа. Хорая, Шемзу и Дешуба.

— На колене пред царя! — заповяда началникът.

Петимата коленичиха.

— Господарю — поясни висшия сановник, — това е второто семейство на Селанке. И петимата са виновни, а този — и той посочи с пръст Малинхера — ние даже плана на всички гробници в долината.

Анахис пристъпи към Малинхера и му показа окото на Уджа.

— Познаваш ли това украшение? — запита той.

Майсторът повдигна глава.

— Познавам го. Аз го откраднах.

— Аз пък го дадох на Селанке — извика Хорая, като се опитваше да се провре между меджаите и да се приближи към трона. — Милост, царю! Селанке е невинен.

Тогава Малинхера поиска да говори. Фараонът му даде думата.

Майсторът започна разказа си и подробно описа всичко каквото бе направил от онзи проклет ден, когато случайността тикна в ръцете му плана на гробниците в долината.

— Джазер и Кю избягаха от Тикина, щом разбраха, че Селанке е станал твой приятел — каза накрая той. — Амулетът подарих на дъщеря ми за рождения й ден. Дъщеря ми го е дала на Селанке. Двете деца са невинни. Синът ми Шемзу не е навършил още шестнадесет години, следователно аз нося отговорност за неговото престъпление. Жена ми и дъщеря ми никога не са знаели нещо за тези деяния. Колкото за Бауа, той е роб и просто се е подчинявал на моите заповеди. Виновният съм само аз. Бъди съдник само за мен, но не и за моите другари.

Малинхера замълча.

— Думите, които изрече, ти правят чест, а и смелост не ти липсва. Твоето престъпление обаче заслужава смъртно наказание за теб и за твоите съучастници. Разбира се, без Дешуба и Хорая.

Тогава Тутанхамон слезе отново от трона, взе един меч и сам разряза въжетата, с които бяха завързани ръцете на Селанке, на Хорая и Дешуба.

Веднага след това момчето се хвърли в краката на фараона.

— Стани! — извика той. — Стани! Аз се усъмних за момент в твоята невинност, затова би трябвало аз да коленича в краката ти.

— Господарю, приятелю мой — отговори Селанке, — скоро те се навърши една година от деня, в който те спасих. Тогава от благодарност ти искаше да ме направиш най-богатото момче в Египет. Аз не приех нищо друго, освен твоето приятелство. Единствено боговете знаят колко е скъпо за мен това приятелство. Днес аз те моля за нещо много по-малко: ти, който искаше да ме направиш втори човек в царството си, ще ми откажеш ли да помилваш тези, които са тук?

Фараонът с бавни крачки се запъти към трона и седна.

— Ще ги помилвам заради теб — каза той. — За да бъда справедлив обаче, осъждам Малинхера на пет години каторга, а Бауа само на две години. Шемзу ще получи сто удара с тояга, за да останат върху неговата плът следи от престъплението му. Джазер и Кю се осъждат на смърт задочно.

Двамата мъже и младежът се простряха на пода по корем и шумно поблагодариха на фараона. В същото време Тутанхамон хвана ръката на Селанке и го поведе към Анахис.

— А сега се сдобрете — каза той. — Настоявам! Ваш ред е да удовлетворите моето желание. Ако го сторите, ще ме направите истински щастлив цар.

Селанке приближи към Анахис. Синът на Хоремхеб за миг се поколеба. Фараонът взе ръката му и я сложи в ръката на Селанке.

— Скоро всичко, което се случи, ще се превърне само в един лош спомен, ако вие го желаете, тъй както аз го желая.

— Желая го — отвърна Селанке.

— Аз също го желая — отговори Анахис.

Стражарите се оттеглиха навън със затворниците.

Дешуба и Хорая излязоха с тях.

Трите момчета се отправиха ръка за ръка към прозореца, облян в светлина. Пред очите им той разкриваше далечни хоризонти — бъдещето, озарявано от блясъка на тяхното приятелство, за миг прекъснато, но после отново споено за вечни времена.