Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (15)

Глава петнадесета
Тайната на Малинхера

Малинхера дълго опипва с ръце, приклекна и задуха жарта. Скоро между пръстите му проблесна пламък, потрепна и загасна. Мъжът отново духна. Той успя да запази малката лампа, която държеше.

— Оттук! — извика. — Оттук!

Гласът му странно отекна в тъмната подземна гробница. Изсечено в самата скала, помещението беше доста голямо, но толкова ниско, че майсторът едва се побираше с цял ръст.

След повикването от тъмнината излязоха четирима мъже. Най-напред вървеше Шемзу. След него пристъпяха Джазер — един работник от Тикина — и чиракът му Кю. Последен се движеше Бауа. Всеки от тях носеше тежък товар: сандъчета, вази, съдове, статуйки и разни мебели. Предметите бяха богато украсени и извънредно красиви.

Малинхера постави лампата на земята. Мъжете положиха товарите и се събраха около светлината. От някаква малка чанта, която носеше на рамо, Шемзу извади един папирусов свитък и го подаде на баща си. Малинхера разви документа и го сложи до лампата.

— Това са плановете на гробниците на Ментухотеп II и III, на царица Хатшепсут и на фараоните Тутмос III, Аменофис II и Тутмос IV. Влязохме оттук, а ще излезем оттам — обясни той, показвайки последователно с дебелите си пръсти с мръсни нокти двете места, означени с черни кръстчета. — Това помещение — и той показа с глава мястото, където бяха застанали петимата — е трябвало да съдържа погребалните мебели на фараон Ментухотеп II — гробницата била изоставена, без да е завършена преди повече от четиристотин години.

Петте глави се наведоха над папируса. Шемзу приближи лампата.

— Шахтата, която ни доведе до гробницата на Ментухотеп III — продължи Малинхера, — е непроходима нагоре. Гробницата обаче има обща стена с помещението, в което понастоящем се намираме. Тази стена, пробита вече от нас, е означена ей с онази червена чертичка. Ние се намираме тук до самия отдушник, който е бил използуван от работниците при прокопаването на помещението. Понеже строежът е изоставен, преди да е бил завършен, отдушникът не е затворен. Той представлява един почти естествен канал, широк колкото да може да премине човек през него, и достатъчно висок, за да може човек да стои изправен. Не ви гарантирам, че преминаването ще е лесно, но мога да ви уверя, че е възможно. Съвсем не знам обаче на кое място в планината ще ни изведе този канал и затова именно не минахме по него на идване.

Малинхера нави папируса и го върна на Шемзу.

— А сега — на работа — каза в заключение. — Да прехвърлим парфюмите в нашите мехове. Няма смисъл да се товарим със съдове. Ще ни тежат, без да имат някаква продажна стойност. Както досега, Джазер и Кю ще демонтират златните пластинки и ще изкъртят скъпоценните камъни от сандъчетата и статуите. Дървените предмети не представляват за нас интерес. Ще ги оставяме. Виж скъпоценностите ще делим по равно. Разбира се, аз ще взема три дяла, тъй като ви намерих плана за гробницата на Ментухотеп II и без мен нямаше да можете да излезете от тази дупка.

Веднага всички започнаха работа.

Джазер бе по професия златар. Той извади длетото си и се зае с първата статуя. За да омекоти шума от чука, Кю обви желязната му част с парцал. През това време Малинхера започна да описва скъпоценностите и да ги разпределя на отделни купчинки в зависимост от това дали бяха изработени от злато, сребро, мед или електром дали бяха с много скъпоценни камъни и в зависимост от стойността на тези камъни. Малко по-встрани Бауа преливаше парфюмите в кожените мехове, които бяха донесени.

Когато привършиха работа, Малинхера започна да разпределя трофеите.

— Ах, какъв пекторал! Трябва ми — извика Джазер. — Никога не съм виждал по-красиво нещо.

Малинхера погледна украшението, претегли го няколко пъти в силните си ръце и го пусна върху купчината, която беше определил за себе си.

— Пекторалът е за мен — каза той. — Аз съм шефът. Аз имам право на избор.

— Имаш право! Само ти имаш право! — извика гневно.

Джазер, готов да се бие. Без мен тези украшения нямаше да имат никаква стойност.

— Прав си — съгласи се Малинхера. — Твойто изкуство за нас е еднакво ценно, колкото са тези украшения, а ловкостта ти да прикриваш вещите ни, придобити при обирите, няма равна на себе си в целия Египет. Без моя план обаче твойта ловкост нямаше да струва и пет пари.

Джазер се изплю на земята от яд. Той беше дребен и мършав човек. Когато се нервираше, по лицето му се явяваха множество тикове, клепачите му заиграваха със страхотна бързина, носът му се изостряше, брадата затреперваше, а челото му, периодично набръчквано, придаваше на косата леки откъслечни потрепвания.

Джазер и Малинхера кръстосаха погледи. Бауа и Шемзу застанаха зад майстора. Джазер разбра, че няма да може да надвие.

— Добре, добре — изсъска злобно той. — Ти си по-силният, но само до едно време.

— Какво искаш да кажеш? — измърмори Малинхера. — Да не би да имаш намерение да разкажеш за подвизите ни на първия писар на некропола?

— Кой знае? — отвърна златарят. — Във всеки случай аз наистина съм за последен път с теб. Тази е третата ни експедиция, а все още не сме намерили прословутото съкровище, което ни обеща. Напротив, принуждаваме се да ходим все по-далече и все по-дълго време да пълзим в разни галерии, една от друга по-тесни. Кой ли ден ще се задушим и ще си умрем тук?

Малинхера повдигна рамена.

— Всички сме изложени на еднакъв риск — измърмори той, навеждайки се над едни обици, направени от множество скачени една за друга златни халкички. На последната от тях беше прикрепен огромен тюркоаз. — Но стига вече! Ще имаме време да спорим, като излезем оттук.

Джазер и Кю продължиха работа. В един момент Малинхера спря поглед върху тях. Лека усмивка придръпна устните му.

„Горкият Джазер — помисли той. — Смелостта му е обратнопропорционална на ловкостта. Каквото и да е, ако той не употребяваше най-важната част от времето си да изменя крадените от нас украшения, нямаше да можем да продадем нито едно от тях и веднага щяха да ни арестуват.“

Малинхера не беше напълно спокоен. През целия си живот той бе строил гробници и тези места, от които всички се страхуваха, бяха за него познати. Година преди това, в къщата на архитекта, ръководещ строежа, майсторът бе имал достъп до някои свръхтайни документи. Между тях се намираше планът на всички гробници, изкопани в продължение на пет века в голямата долина. Малинхера бе успял да прекопира на части плана. Така бедният майстор бе станал баснословно богат. Все пак трябва да се каже, че тук помогнаха още и смелостта му да се изплъзва от стражите на некропола, умението му да прониква в планинските недра. Но ако някога го заловяха, щеше да умре в най-тежки изтезания.

Близо десет месеца Малинхера се беше колебал дали да се впусне в подобно приключение. После се сдружи с Джазер и Кю, а най-накрая посвети в тайната и сина си Шемзу, както и верния си Бауа. Отличното познаване на техниката, използвана при изкопаването на гробниците, извънредно много улесни майстора и двете първи експедиции се увенчаха с успех. Третата едва не завърши катастрофално.

Петимата мъже забелязаха стражата на некропола точно до самата шахта, през която групата трябваше да мине, за да стигне до гробницата на Ментухотеп III. Наложи се да се прикрият в скалите. После пътят бе свободен и мъжете влязоха в шахтата. Преминаха през нея с помощта на въже. Тогава крадците се намериха в тесен коридор, който пък ги доведе до друг ход, още по-тесен от предишния. Там, пълзейки по корем, мъжете се задържаха повече от час. Лампите им три пъти угасваха. От недостига на въздух Джазер се почувствува зле. Някакъв скален блок се строполи и за малко не падна върху Бауа.

Най-после като достигнаха целта, крадците „щурмуваха“ стената между гробницата на Ментухотеп и изоставената гробница. Те успяха да пробият един отвор, но в тъмнината загубиха две от лампите. Единствената, която им бе останала, загасна тогава. Малинхера успя обаче отново да я запали, и ползвайки горящите въглени, които за всеки случай винаги носеше в едно малко глинено гърне.

„Джазер е прав — помисли си Малинхера. — Работата става опасна.“

От шест месеца Малинхера не можеше да спи спокойно. Дори най-малкият шум го стряскаше. Всеки поглед, отправен към него, му се струваше изпълнен с подозрение, а когато срещнеше полицаи, мислеше, че ще го арестуват. Измъчван от постоянен страх и угризения на съвестта си, в един момент Малинхера дори съжаляваше за бедността си и за тежкия, но честен труд, благодарение на който в продължение на трийсет години бе изхранвал семейството си.

„Тази експедиция ще бъде последна — си каза той. — Още утре те унищожа проклетия план и ще се върна на работа.“

В същия миг се чу шум от срутване. Петимата мъже трепнаха. Малинхера изтича до лампата и я загаси с ръце. В гробницата изведнъж настана мрак.