Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sous le soleil de Toutankhamon, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Боряна Цачева-Статкова, 1969 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жан-Франсоа Пеи
Заглавие: Тутанхамон
Преводач: Боряна Цачева-Статкова
Година на превод: 1969
Език, от който е преведено: френски
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1969
Печатница: Държавна печатница Тодор Димитров кл.1 — София
Редактор: Пенчо Симов
Технически редактор: Александър Димитров
Художник: Александър Денков
Коректор: Евдокия Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15527
История
- —Добавяне
Глава дванадесета
Пътят на учениците
На село, в Тикина, Селанке още помнеше усмивката, която фараонът му бе отправил преди четири години, в деня на коронясването си. Преди това той бе заповядал на стражата да му върне бедното Сузу. Момчето никога нямаше да забрави тази усмивка. И когато през някои вечери се чувствуваше много самотен, споменът за тази единствена усмивка бе достатъчен да го утеши, тъй както надеждата, че ще види отново своята страна и близките си, вдъхва сила и смелост на всеки военнопленник.
Скоро Селанке бе навършил четиринадесет години. Преди две години в живота му се бе случило нещо извънредно важно…
Беше майска вечер. Горещината потискаше хората. Слънцето беше залязло скоро. Селанке и Хорая играеха със Сузу на терасата. Бауа дойде да ги извика. В дома бе настанала суматоха. Пред къщата бе спряла носилка, донесена от шест роба с яки гърбини. В нея стоеше мъж с неопределена възраст, облечен в бяло. Чертите на лицето му бяха строги. Малинхера и Дешуба коленичиха пред него и целунаха праха. Човекът слезе. Приеха го. Разтичаха се около него. Поканиха го в голямата стая. Приклекнал в един ъгъл, Бауа прехвърляше в ръцете си тоягата. Малинхера поднесе стол. Гостът седна.
— При теб ли нощува някакво момче на име Селанке, син на Шуби? — запита той Малинхера.
— Да, господарю — отвърна майсторът.
— Добре. Къде е?
Малинхера изтика Селанке напред. Гостът задържа известно време поглед върху момчето, а после присви лицето си в усмивка.
— Добре! Добре! Добре! — повтаряше. — Слушай, момко, царският интендант Майа ме натовари да ти известя за благоволението, което поради голямата си доброта ти оказва. Известно му е обстоятелството, че ти си сирак и че твоят баща е загинал на царските строежи. Той е съгласен държавата да поеме разноските за твоето обучение и още от днес ти дава право да постъпиш в първостепенното училище при храма Хонсу в административната част на града. Там трябва да прекараш три години. Ще се научиш да четеш, да пишеш и да смяташ. След това ще положиш изпит и в зависимост от успеха преподавателите ти ще те насочат къде да стажуваш. И така ти ще бъдеш жив пример за грижите, с които фараонът Живот, Сила, Здраве обкръжава децата на всички свои верноподаници, независимо от професията им.
Щом вратата се затвори след пратеника на Мейа, в цялата къща се разнесоха радостни викове.
— Селанке! Селанке! — развика се Хорая. — Ще станеш офицер!
— А може би писар — подхвърли Шемзу, не успявайки да прикрие злорадството си.
— Или чисто и просто майстор — каза в заключение Малинхера, — като мен и като баща му. Какъвто и да стане, новината е добра.
Единствен Селанке не се вълнуваше от новото си положение и с удоволствие би се отказал от благоволението, което току-що бяха проявили към него. Наистина той знаеше, че училищата са твърде малобройни и че децата от неговото съсловие рядко имаха право да ги посещават. Освен това знаеше обаче колко приятно е да се ловува в планината, да се къпе в Нил, когото слънцето изгаря гърбовете, да спи, когато му се додреме, да работи, щом има желание за това, да си почива, когато му се прииска, да свири на флейта — ако му харесва.
Освен всичко това съществуваше и лисичето Сузу, което от ден на ден ставаше по-смешно и забавно и което съвсем не можеше да се раздели с младия си господар.
Селанке се натъжи. Очите му се насълзиха. Внезапно той скочи, изтича до вратата и я отвори. С още един скок се озова на улицата, свободен. Не! Сузу бе останало на терасата. Селанке се втурна към стълбата. Късно! Бауа бе вече над него. Мощният му силует притули небето. Пътят назад бе отрязан.
По-късно Селанке често си спомняше за всичко това. Почти две години бяха изминали от този често проклинат ден, ала сцената се бе запечатала дълбоко в съзнанието му.
Оттогава Селанке ходеше на училище.
Той трябваше всяка сутрин да прекосява Нил, но понеже нямаше мостове, прибягваше до услугите на лодкаря Ега.
Момчето харесваше високия ръст и любезността на този човек, нравеше му се лекотата, с която разказваше, когато беше в добро настроение, вълнуващи истории за животните, обитаващи бреговете и глъбините на реката. Ега беше гръмогласен и се смееше при всяка дума. Бръснатото му теме наподобяваше главите на жреците. Когато слънцето грееше, то приличаше на някакво медно огледало, подобно на тези, с които си служеха красавиците при обличане. Ега много добре познаваше бащата на Селанке и дори бе работил с него. Сега беше вече доста стар и бе получил разрешение да напусне строежите. Той бе поел грижата да прекарва с лодката си пътници през реката, понеже на това място нямаше брод.
Подпрян на лакти върху прозореца на колибата си, мъжът дъвчеше папирусови стебла.
— Къде отиваш? — извика той, както всяка сутрин.
— На училище — отвърна тъжно Селанке.
И както всяка сутрин лодкарят избухна в буен смях, при който стените на бедната му къща се разтрепериха. Изведнъж обаче смехът замря в гърлото му. Лицето на човека почервеня, а очите му се напълниха със сълзи.
— Ега, Ега! — извика уплашено момчето.
В същия миг лодкарят изплю парчето папирусово стебло, което едва не го задуши. После призова боговете за свидетели на злата си участ и започна щедро да сипе ругатни.
— Пада ти се. Не трябваше да се подиграваш — каза поучително Селанке.
— Съвсем не съм се подигравал — промърмори Ега, — но ти накрая ще ме умориш. Когато някой нехранимайко като теб има нахалството да дойде и да ми каже най-спокойно: „Отивам на училище“, аз…
Лодкарят не можа да завърши изречението. Гърлото му беше все още раздразнено и на няколко пъти силно се закашля.
— От три дни не си ме потърсвал — каза той. — Навярно си скитал през това време с безделниците от Тикина, както по-рано. Ако можеше да те види баща ти, питам се, дали щеше да се гордее с теб?
Селанке наведе глава и задълба с десния си крак в пясъка.
Ега веднага схвана неговото неудобство. Известна му беше чувствителността на детето.
— Аз съм старо добиче — измърмори той, приготвяйки лодката. — Извинявай! Не исках да те наскърбявам. Желаех само да ти кажа, че грешиш, като не се възползуваш напълно от случая да научиш онова, което аз никога не съм знаел, и да се издигнеш над досегашното си положение.
Без да отговори, Селанке постави в лодката кошчето, което държеше в ръка. После и той се качи. Ега напрегна всички сили и с помощта на дългия прът отблъсна лодката от брега. Със сигурни движения той се насочи през течението.
Селанке продължаваше да мълчи. Той отвори кошчето. С един скок Сузу излезе отвътре и отиде при носа на ладията.
— Пак ли е тук това животинче? — каза Ега и силно се изсмя. — Ако го водиш така всяка сутрин, накрая то ще научи повече от теб.
— Няма да му бъде трудно — въздъхна Селанке. — Училището ми досажда.
— Досажда ли ти? — изръмжа Ега. — А да не мислиш, че на мен не ми е досадно. Напред, назад, ден и нощ, от единия до другия бряг на реката. Нима допускаш, че това е много приятно занимание? На всички им е досадно. Запомни го! Дори на фараона.
Селанке се изправи, а лодката затанцува под краката му.
— Забранявам ти да злословиш по адрес на фараона!
От смущение Ега извади пръта.
— Злословил съм за фараона ли? — запита учудено.
— Фараонът ми е приятел и никой няма право да говори, че му било досадно.
— Фараонът твой приятел!?
Ега свъси вежди. После погледът му изведнъж падна на Сузу и той си припомни случката, която Селанке хиляди пъти му беше разказвал: фараонът, изправен в колесницата си, с корона на главата, заповядва на стражар да върне лисичето на момчето и накрая му се усмихва.
— Ясно — промълви той. — Фараонът е твой приятел.
Лодката наближаваше средата на реката.
— Малинхера завърна ли се на работа? — запита неочаквано Ега.
— Все още не — отвърна Селанке. — Впрочем и аз не знам защо ли спря да работи. Не е болен. От шест месеца не е стъпвал на строежа и все пак вкъщи нищо не липсва. Той даже купи още един роб, за да обработва нивата му.
— Нивата му ли? — извика Ега.
— Но да. Не знаеше ли? — учуди се Селанке. Малинхера купи скоро едно хубаво място до къщата на Барк, скулптора.
Ега свъси вежди.
— Трябва да е намерил съкровище — каза шеговито той.
Селанке вдигна рамене.
— Не вярваш, ала може и така да е — отвърна. — Струва ми се дори, че е дал на Хорая един амулет, целия златен. Самата тя, ми каза това, но не се съгласи да ми го покаже, тъй като баща й забранил. В противен случай щял да си го вземе.
Лодката стигна до другия бряг на реката. Селанке улови Сузу, постави го в кошчето и скочи на земята.
— Ще ти дам един съвет — каза Ега. — Не говори много за нивата и за амулета.
— Защо? — запита Селанке.
Ега вдигна рамена.
— Не знам защо, но хората са толкова завистливи. Недей да мислиш повече за тези неща. Богатството някога не идва току-тъй. Хайде, до довечера! Постарай се да поработиш малко.
Пътят минаваше сега край Нил. Отвъд него се простираха обширни нивя, засети с ечемик. Лекият ветрец поклащаше посевите и образуваше по тях кафяви вълни. Тук-таме, приведени към земята, селяни плевяха.
Затворено в тръстиковото кошче. Сузу намираше, че времето тече бавно.
Селанке положи кошчето на земята и го отвори. Сузу скочи и изскимтя.
— Ти си невъзможно същество! — извика момчето.
И като плъзна ръка в кошчето, той започна да изважда едно по едно ученическите си пособия и малкото медено хлебче, което му бе дала Хорая, както всеки път, преди да тръгне за училище. По хляба имаше отпечатъци от зъбките на лисичето.
Сузу погледна младия си господар. Очите му сякаш искаха да кажат: „След такова хубаво начало, сега мога да продължа“.
И Селанке беше на същото мнение. Вървейки, той започна да чупи малки залъчета от хлебчето и да ги хвърля на животинчето.
Лисичето правеше няколко крачки назад, присвиваше бързо задните си крачета и скачаше, за да хване във въздуха сладкиша.
— Стига вече — извика скоро Селанке. — Останалото е за мен, съгласен ли си? Впрочем вече влизаме в града. Трябва да се държиш прилично.
Момчето сложи кошчето на земята и пак го отвори.
— Хайде идвай! — заповяда. — Бъди поне малко разумно. Чу какво каза Ега: богатството никога не идва току-тъй. Нужно е да направим някакво усилие.
Сузу страшно се присмиваше на богатствата и хич не се помръдна. Очите му отново сякаш говореха: „Ако ме хванеш, ще отидем да се учим да пишем, ако ли пък не, ще избягаме от училище“.
Селанке много пъти се бе хващал на тази въдица и много пъти се беше опарвал. Не искаше много да се подвежда. Той скочи към лисичето, но животното беше по-бързо и се скри в един гъсталак.
Детето затича след него, разгръщайки папирусовите стъбла, за да си пробива път. Изведнъж краката му хлътнаха. Селанке размаха ръце във въздуха, като се стремеше да запази равновесие, но после цамбурна в една локва с кална вода, останала от разливането на реката.
През това време Сузу бе излязъл от скривалището си и чакаше, седнал на пътя. Мустачките му се поклащаха победоносно. Целият в кал, Селанке беше в окаяно състояние и съвсем не му беше до смях.
Сузу разбра, че бе прекалил и полегна на земята, надявайки се да бъде погален в знак на прошка.
Господарят му леко го плесна и преди да разбере какво точно става, лисичето се намери в кошчето. Оттам щеше да излезе едва вечерта, освен ако Селанке не пропуснеше хубаво да затвори капака, както неведнъж се беше случвало. Сузу обожаваше тази небрежност и я желаеше от все сърце.