Марк Хименес
Цветът на закона (4)

3

Скот се спусна на шейсет и втория етаж и пое по коридора към заседателната зала. Вратата на Джон Уокър зееше отворена. Секретарката тъпчеше личните му вещи в голям кашон. Беше получила заповед час по-скоро да освободи кабинета за наследника му. Опиянен от успеха, най-силният стимулант, познат на човека, Скот крачеше леко и доволно пощракваше с пръсти.

Блъсна двойната врата и влезе в заседателната зала — помещение с внушителни размери, в средата на което беше поставена 12-метрова маса от черешово дърво, заобиколена от трийсет стола, тапицирани с тъмнокафява кожа. Днес бяха заети едва десетина. Млади и изпълнени с амбиция адвокати се биеха за чуждите пари като настървени лъвове. Ставаше въпрос за покупката на петдесет акра земя на брега на Тринити Ривър, за която Дибрел Пропърти Къмпъни щеше да плати 25 милиона долара и да построи складове. В центъра на битката бяха трима юристи от „Форд-Стивънс“, които защитаваха интересите на клиента срещу комбиниран хонорар от 850 долара на час. Скот бавно седна на челното място и почука по масата.

— Господа!

Залата бързо притихна. Към него се извърнаха очи, вратовръзки и тиранти.

— Още ли не сте приключили? — попита с вдигнати вежди Скот. — Какво ви пречи, по дяволите?

Отговори Сид Грийнбърг, сътрудник пета година, на когото Скот беше възложил надзора върху сделката.

— Все още търсим компромис по изискванията, свързани с опазването на околната среда — обясни той.

— И не сте намерили решение? Вече две седмици го предъвквате!

— Мисля, че не можем да го решим, Скот.

— За всеки юридически казус има решение — тръсна глава Скот. — Какъв е проблемът?

— Ето какъв: ние сме наясно, че земята е замърсена с олово от завода за акумулатори, който преди години беше там. Но правителството не го знае. В реката се просмукват отровни отпадъци, особено по време на дъжд. Искаме да отбием част от цената, защото ще се наложи цялостно рекултивиране на почвата, особено ако наличието на олово бъде открито, преди строителите да запечатат всичко под дебел пласт бетон. Проблемът е в размера на сумата.

— По дяволите, Сид! За целта е достатъчно да наемеш екологичен консултант. Той ще ни каже колко може да струва въпросната рекултивация.

— Вече го направихме, Скот, но съдът разпореди да предадем всички материали на глупаците от онази природозащитна организация, която иска спирането на сделката.

— Става въпрос за „Обединението за защита на Тринити Ривър“ така ли?

— Точно така, ОЗТР. Те настояват върху тази земя да се построи парк, в който децата да наблюдават отблизо живота около реката. В главите им непрекъснато се въртят отровени води и умрели риби. Лично аз съм на мнение, че ще пипна някоя зараза в момента, в който натопя дори един пръст в тази река. Пред съда обаче заявихме, че никоя от заинтересованите страни не разполага с оценка на околната среда. Ако се сдобием с такава, ще бъдем принудени да я предадем на ОЗТР, а те ще блокират сделката в момента, в който научат за замърсяването с олово. Още на следващия ден активистите им ще окупират терена и всичко ще свърши. От друга страна, без оценка ние не знаем каква част от земята трябва да бъде рекултивирана. В момента настояваме за 50-процентен отбив от цената за рекултивация, но продавачът не мърда от 5 процента. — Сид вдигна ръце в знак на отчаяние и добави: — Може би трябва да посъветваме Дибрел да се откаже от сделката.

От гърдите на Скот се изтръгна тежка въздишка. Преди години беше допуснал грешката да посъветва Дибрел да се откаже от една сделка поради юридически усложнения. Том търпеливо го бе изслушал и бе заявил: „Скот, не ти плащам да ми казваш какво не мога да направя. Плащам ти да ме посъветваш как да постигна това, което искам. Ако не можеш, ще си потърся друг, по-умен адвокат“.

И Скот добре запомни думите му. Нямаше никакво намерение да посъветва Том Дибрел да се откаже от сделка за 25 милиона долара, от която „Форд-Стивънс“ щеше да спечели хонорар в размер на половин милион. Още повече че ставаше въпрос за изтичане на олово в река, която отдавна се беше превърнала в клоака.

— Окей — кимна той. — Ето какво ще направим: „Форд-Стивънс“ ще потърси услугите на екологичен консултант, който ще ми предаде лично своите заключения. Адвокатите на продавача могат да се запознаят с него в кабинета ми, но копия няма да получат. Докладът ще бъде собственост на „Форд-Стивънс“, не на Дибрел или на продавачите. По този начин ще спазим поверителността на отношенията адвокат-клиент, а аз ще заявя под клетва в съда, че нито една от страните не разполага с екологична експертиза, която може да бъде изискана от ОЗТР. Така никой няма да разбере за просмукването на олово в подпочвените води.

— Дали ще стане? — погледна го със съмнение Сид.

— Ще стане, разбира се — отвърна Скот. — Тютюневите компании използваха същия номер и цели четирийсет години криха доказателствата, че никотинът води до пристрастяване. Защото въпросните изследвания бяха поръчани от собствените им юридически консултанти, а резултатите не се огласяват поради неприкосновеността на отношенията адвокат-клиент. Така ще постъпим и ние.

— Гениално! — възкликна със светнало лице Сид. — По този начин ще можем да сключим сделката с една разумен отбив за рекултивация.

— Именно — кимна Скот. — И ще го начукаме на онези смахнати еколози.

 

 

— Франк, къде се губиш, приятелю?

Още при първото набиране Скот успя да се свърже с Франклин Търнър, известния специалист по граждански искове. Без съмнение той беше инструктирал секретарката си да го уведоми в мига, в който адвокатът на Том Дибрел го потърси. Специалистът беше наясно, че един такъв разговор ще му донесе доста тлъст хонорар.

— Два милиона, Скот.

Вратата на кабинета беше затворена и Скот включи говорителя на апарата — така можеше да тренира любимия си удар и същевременно да разговаря с колегата си. Предстоеше да постигнат споразумение по жалбата на млада жена, чийто работодател бе използвал служебното си положение, за да й поиска сексуални услуги. Познавайки отблизо характера на най-добрия си клиент, Скот беше сигурен, че това наистина се е случило. Замахна със стик номер 9, който държеше в кабинета си. Доскоро използваше номер 6, но се отказа от него, след като проби няколко дупки в тавана при замаха си.

— За бога, Франк! — обади се от далечния край на кабинета си той. — Дай да обсъдим въпроса за десетина минути, поне от уважение към професията!

— Слушай, Скот. Дибрел е петдесет и пет годишен, баща на пет деца…

— На шест — поправи го Скот, докато критично оглеждаше стойката си в стъклото.

— Добре, на шест, при това женен…

— За четвърти път — добави Скот и замахна за начален удар.

— Така да бъде — изръмжа Франк Търнър. — Женен, президент на една от най-големите компании за недвижими имоти в Далас, член на Съвета на предприемачите, на Търговската камара и още куп важни обществени организации в този град. И този човек се нахвърля върху едно наивно двайсет и две годишно момиче…

— Да се нахвърля ли?! — изненада се не на шега Скот. — Стига, Франк! Познавам добре момичетата, които назначава Том. Сигурен съм, че тази е паднала на колене по-бързо и от Моника Люински! — засмя се и вдигна стика.

— Няма нищо смешно, Скот! Надин е била подложена на невъобразимо унижение!

— Което ще бъде забравено с помощта на два милиона, така ли?

— Не, но поне ще може да напусне града.

На вратата се почука тихо. Скот обърна гръб на прозореца и се втренчи в Сю, която надничаше през пролуката.

— Дъщеря ви е на телефона, мистър Фени — тихо го осведоми тя. — Казва, че въпросът бил спешен.

Спешен въпрос?! Страхът прониза като меч централната му нервна система. Четири големи крачки го отведоха до бюрото.

— Франк, задръж така, ако обичаш — изрече високо той, опря стика на бюрото, вдигна слушалката и натисна мигащия бутон.

— Здравей, миличка — поздрави осемгодишната си дъщеря той. — Какво има?

— Мама я няма, а Консуела плаче — отговори тъничко гласче.

— Защо?

— Арестуваха Естебан.

— Кой го арестува?

— Той каза „имиграсион“.

— Говори ли с него?

— Първо Консуела говори с него, но после започна да плаче и аз взех слушалката. Той каза, че са го арестували там където си строи къща, и ще го върнат в Мексико. Можеш ли да му помогнеш?

— Нищо не мога да направя, миличка. Естебан е умно момче, ще се оправи. Ще го закарат с автобуса до Матаморос, но на следващия ден той отново ще прекоси границата и ще се върне, както миналия път. След няколко седмици ще бъде при нас.

— И той каза същото.

— Тогава защо Консуела се е разстроила толкова много?

— Страхува се, че ще дойдат и за нея. Казва, че в Мексико си няма никого и че това е единственият дом, който е имала някога.

Консуела де ла Роса се появи в комплект с къщата. Нещо като безплатно приложение към имота, обявен за продан от фалиралия собственик.

— А. Скот, аз й казах, че ще я уредиш да остане при нас завинаги. Нали ще го направиш?

— Ами, да… Работя по въпроса. — Отдавна се канеше да наеме някой адвокат, който да извади на жената редовна зелена карта. — Виж какво, кажи й да не се безпокои. Имиграционните власти няма да посмеят да правят проверки в Хайланд Парк, защото ще падат глави!

— Какво?

— Ще бъдат уволнени, ако посмеят да отведат прислужницата ни.

— Да, ама тя е много уплашена. Дръпна пердетата и не излиза в градината. През цялото време се моли. Вкъщи сме само двете и… аз също съм уплашена. Нали няма да дойдат и да разбият вратата, както го правят по телевизията?

— Няма, миличка. Никой няма да пипне къщата ни.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Дай да говоря с нея.

Консуела беше емоционално момиче, което често избухваше в плач заради истински или въображаеми страхове. Окачила на шията си три кръста едновременно, тя усърдно се молеше на различни светии, а на перваза над мивката беше наредила толкова много свещи, че спокойно можеше да освети цял магазин. Най-големият й страх беше свързан с опасността да я върнат в Мексико. С приятеля си Естебан се бяха запознали в католическата църква в мексиканския квартал, докъдето Скот я караше с колата всяка неделна утрин, а в късния следобед отиваше да я прибере. Младежът работеше по строежи в различните части на града и рискуваше да бъде заловен и депортиран. Консуела попадаше под защитата на неписания закон, според който имиграционните власти никога не влизаха в района на Хайланд Парк, където живееха най-богатите и влиятелни хора в Тексас, разбира се, в комплект с нелегалната си мексиканска прислуга. Беше закръглено и изключително добро същество, което след две години работа в къщата беше станало неразделна част от семейството. Понякога, в момент на притеснение, Консуела преминаваше на майчиния си език, но всички приемаха това за нормално.

— Сеньор Фени, ще дойдат имиграционните! — прозвуча уплашеният й глас в слушалката.

— Не се страхувай, Консуела. Всичко е наред. Никой няма да те отведе, винаги ще живееш с нас.

Скот бе запомнил няколко думи на испански, които момичето често употребяваше.

— Винаги ли? — подсмръкна Консуела и в гласа й се долови надежда.

— Да, винаги.

— Сеньор Фени, вие правите на Консуела… обещание?

— Да, Консуела, обещавам.

Ново подсмърчане, после:

— Окей. Адиос, сеньор.

В слушалката отново звънна гласчето на дъщеря му.

— Тя спря да плаче!

— Много добре.

— А. Скот, нали няма да им позволиш да я отведат?

— Няма, миличка. Такова нещо не може да се случи.

— Окей.

— Слушай, миличка, в момента съм малко зает. Ако при вас всичко е под контрол, аз ще трябва да се връщам към работата си.

— Вече сме добре. Ще се видим по-късно, алигаторе.

— Доскоро, крокодиле.

Скот прекъсна връзката и си напомни да се обади на Руди Гутиерес, адвокат по имигрантските въпроси, с когото се познаваше от години. Канеше се да го направи поне от шест месеца, ако не и от година, но все не му оставаше време. Мигащата светлина на апарата му напомни, че Франк Търнър го чака на другата линия. Нека чака, тръсна глава той. Понякога дори хиени като него трябва да се поизпотят за тлъстите си хонорари. Образът на дъщеря му, сгушена в обятията на прислужницата зад спуснатите пердета, постепенно избледня и на нейно място се появи лукавата физиономия на Франк, настанил се удобно в луксозния си офис в очакване да спечели поредната битка със Скот Фени и да измъкне от клиента му два милиона долара обезщетение за сладката Надин. Няма да стане, Франк, поклати глава той. Не и днес. Вдигна стик номер девет, натисна мигащото копче и започна оттам, докъдето бяха стигнали.

— Два милиона?! — подхвърли с престорен ужас той. — Това трябва да е изключително дупе, Франк! Да не би да е девственица?

— Сексуалният й живот е без значение.

— Да бе, също като случая „Коуб“. — Скот насочи стика към телефона. — По всяка вероятност ще се окаже, че тази мацка се чука от четиринайсетгодишна, Франк. Не е зле да й напомниш, че ако държи да се стигне до съдебен процес, ще се погрижим да открием всеки натопорчен орган, с който се е запознавала отблизо. Ще докараме в съда притежателите на тези органи, които ще разкажат такива неща за нейните добродетели, че когато свършим, курвите по „Хари Хайнс“ ще изглеждат като монахини в сравнение с нея!

— О, така ли? В такъв случай кажи на Том Дибрел, че когато приключа с него, дълбоко ще съжалява, че не си е останал при съпруга номер едно!

Скот избухна в смях, сякаш никога не беше чувал нещо по-смешно.

— Ако можеше да я зърнеш, едва ли щеше да кажеш това! — каза той, извърна се към прозореца и зае позиция за удар над глава. — Виж какво, Франк, нека си говорим като стари приятели и колеги от университета, а не като заклети врагове. Клиентите ни без съмнение искат да постигнат споразумение, което да удовлетворява и двамата. Том е готов да плати половин милион на сладката Надин. За такива пари тя дори не си е и мечтала, докато е бачкала в „Хутърс“.

— Там бакшишите са добри, Скот. Милион и половина.

— Не са чак толкова добри, Франк. Един милион.

— Става.

Скот замахна отново.

— Утре сутринта ще ти изпратя копие от конфиденциалното споразумение. Накарай клиентката ти да го подпише и ми го върни. През това време ще бъда готов с чека.

— Нека бъде платим в брой, на името на Надин и на мое име.

— Искам да й внушиш добре основната клауза от споразумението, Франк. Ако тръгне да споделя впечатленията си от… хм… търкалянето в сеното в компанията на Том, включително и с шибания си психоаналитик, ще трябва да върне сумата до последния цент. Това важи и за твоя хонорар. А Том най-вероятно ще я удуши!

— Ако тая кучка отвори уста, лично аз ще я удуша! — засмя се Франк. — Защото ще изгубя триста и трийсет хилядарки!

— Една трета ли прибираш? — зяпна от смайване Скот.

— Това е стандартната такса.

— Триста и трийсет хиляди долара са доста добра надница за един работен ден!

— Все някой трябва да върши и мръсната работа.

Господи, поклати глава Скот. Такива бяха те, адвокатите по граждански дела. Той самият се надяваше да изкара може би около петдесет милиона долара през цялата си кариера, докато тези копелета явно правеха същите пари за година, вземайки по 33, 40, а дори и 50 процента от обезщетенията, които получаваха клиентите им, и то почти винаги чрез извънсъдебни споразумения. Големите корпорации не искаха да играят на зарове с тексаските съдебни заседатели, станали известни с присъдата от 11 милиарда 120 милиона 976 хиляди и 110 долара и 83 цента, издадена по делото „Пензойл срещу Тексако“ — най-голямото обезщетение в световната история на правото. Това автоматично превръщаше Тексас в обетована земя за специалистите по граждански искове, а най-известният сред тях, хитрата лисица Франклин Търнър, бе успял да измъкне над един милиард долара под формата на извънсъдебни споразумения.

— Хей, Скот, какво мислиш за онзи чернокож полузащитник, когото взехме от Хюстън? — обади се Франк. — Според мен той има всички шансове да подобри рекорда ти.

В университета Франк беше част от оркестъра, който правеше тържествена обиколка на стадиона преди всеки мач. Свиреше на туба.

— Вече тринайсет години се опитват, Франк — небрежно отвърна Скот. — Но все още никой не може да го подобри.

— Един ден и това ще стане, Скот.

— Сигурно, сигурно… Приятно ми беше да работя с теб, Франк.

Върхът на стика докосна бутона за изключване на говорителя. Десетминутните преговори завършиха успешно и той щеше да поиска от клиента си хонорар от петдесет хиляди долара. Още преди да се обади на Франк, беше усетил, че Том Дибрел е готов да плати 2 милиона на сладката Надин, което означаваше, че в резултат на умело проведените преговори му беше спестил цял милион, разбира се, минус стандартната такса от 50 000 долара. Забил поглед в отражението си на стъклото, Скот Фени вдигна стика и зае професионална стойка. Отдавна беше разбрал, че притежава необходимите умения да бъде отличен играч в три вида спорт: футбол, голф и адвокатстване.