Марк Хименес
Цветът на закона (22)

21

По обяд на следващия ден, събота, Скот, Луис и двете момичета пристигнаха пред голямата мрачна сграда. Поради особените си отношения с представителите на федералните власти Луис предпочете да остане в колата, а Скот понесе голямата кошница за пикник към входа и я подаде на човека от охраната, който внимателно я прегледа. След като престана да обядва в „Даунтаун“, Скот свикна да хапва в ареста в компанията на Шауанда.

— Пак ли пикник, мистър Фени?

— Аха. Какво ще кажеш за малко печено пиле, Джери?

Джери, петдесетгодишен бял полицай с наднормено тегло, си избра едно бутче и се усмихна. Взеха асансьора до петия етаж, където ги посрещна познатия чернокож надзирател.

— Здрасти, Рон — поздрави го Скот. — Време за пикник, приятелю.

Рон ги поведе към обичайната стаичка за разпит в дъното на коридора, но днес поведението му беше хладно и сдържано. Вече беше преместил масата и столовете в ъгъла и това позволи на Бу и Пашамей да разстелят одеялото върху циментовия под и да се настанят на него. След няколко минути Рон доведе Шауанда, която прегърна първо Пашамей, а след това и Бу.

— Жена ти те е напуснала, мистър Фени, а? — извърна се към Скот тя.

— Да.

— Заради мен?

— Не, Шауанда, заради мен.

— Мамо, донесли сме ти печено пиле от „Колонел“! — жизнерадостно съобщи Пашамей. — А за гарнитура имаме картофена салата и боб, плюс една хубава франзела. Точно каквото обичаш!

Рон се почеса по главата и промърмори:

— Мистър Фени, аз…

— Колко пъти трябва да ти повтарям, Рон? — прекъсна го адвокатът. — Наричай ме Скот. Не можем да ядем печено пиле, а ти да ме наричаш „мистър Фени“!

— Добре, Скот. Трябва да ви претърся. Всички.

— Какво? Защо?!

— При поредния оглед на килията открихме… хм — очите му се извиха към момичетата… — известно количество забранени субстанции.

— И мислиш, че аз ги внасям, така ли?

— Не, сър — поклати глава надзирателят. — Не вие.

Скот бавно осъзна за какво става въпрос и извърна поглед към Пашамей едновременно с Рон.

— Пашамей, ти взе ли нещо от вашия апартамент, когато се отбихме там? — тихо попита Скот.

Откакто пътуваха в компанията на въоръжения Луис, той не се страхуваше да отскача до комплекса. Освен това джетата не привличаше вниманието на тамошните обитатели. Малцината, които изобщо ги забелязваха, общо взето, се държаха дружелюбно. „Луис казва, че ти си пробягал 177 метра срещу «Тексас» — бе подхвърлило едно от кварталните хлапета. — Вярно ли е?“ А когато Скот бе отговорил утвърдително, момчето възхитено бе изревало: „Страшен си!“.

— Само лекарството на мама — отвърна Пашамей и леко сви рамене.

— Дай ми го.

Детето бръкна в джоба си и извади пластмасово пликче с някаква тъмна субстанция. Скот мълчаливо го подаде на Рон.

— Мексикански хероин — установи надзирателят и хвърли кос поглед към Шауанда. — Чистота осемдесет процента. Това може да те убие, момиче!

Шауанда се втурна към него и направи опит да грабне пликчето.

— Дай ми го!

Скот я стисна за раменете и изчака тя да се успокои.

— Съжалявам, мистър Фени — промърмори Рон. — Сега ще си тръгна. — Отвори вратата и спря. — Шауанда, защо не поискаш от съдията да те изпрати в затворническата болница във Форт Уърт? Там ще те сложат на метадон.

Шауанда не отговори и Рон излезе, поклащайки глава. Скот я пусна и тя рухна на одеялото. Той седна на един от столовете и сведе поглед към младата чернокожа жена.

— Защо го правиш?

— Защото ме кара да се чувствам специална — тихо отвърна тя.

— Ти си специална и без такива неща.

— Говориш също като Луис — засмя се Шауанда. — Той непрекъснато ми повтаря: „Шауанда, ти си специалното момиче на Господ“.

— И е прав.

— Не е, мистър Фени. Никой никога не е давал пет пари за Шауанда — нито татко, нито мама, никой.

— Забрави Пашамей. — Скот се обърна към момиченцето. — Ти нали обичаш мама?

— Да, мистър Фени. Много я обичам.

— Ето, виждаш ли? Аз, Луис, Пашамей, Бу, дори Рон. Шест човека, които те обичат и те мислят за специална.

— Това звучи много добре, мистър Фени. Но ако случайно изляза оттук, ние с теб едва ли ще се виждаме често.

— Разбира се, че ще се виждаме. Дъщерите ни са първи приятелки, почти като сестри.

— Вярно ли е? — извърна се към Пашамей тя. — Наистина ли чувстваш Бу като своя сестра?

— Да, мамо.

— А ти? — обърна се към Бу тя.

— Да, госпожо.

На лицето на Шауанда се появи най-сладката усмивка, която Скот беше виждал.

— Прекрасно — промълви тя, помълча малко и вдигна глава. — Искам да ми обещаеш нещо, мистър Фени. В случай че не изляза оттук, или те… Е, знаеш какво.

— Разбира се, казвай.

— Да се грижиш за Пашамей.

Пет седмици по-рано, когато заведе малкото чернокожо момиченце в дома си, Ребека го беше попитала какво ще прави с него, когато майка му бъде осъдена. Може би ще го осинови и ще го отглежда като собствената си дъщеря? Ще го прати на училище в Хайланд Парк? Тогава не отговори на жена си, тъй като не мислеше за Пашамей, а за себе си. Сковаваше се от ужас при мисълта, че трябва да се върне в онзи квартал. Но днес отговори.

— Да, Шауанда, обещавам ти.

 

 

— Тази е страхотна! — обяви Бу.

Бяха обиколили шест жилища за продан, всяко по-евтино от предишното. Накрая попаднаха тук, в малката къщичка в близост до ЮМУ със 150 квадрата разгъната площ, две спални и две бани. В задния двор имаше въже за пране и басейн, който едва ли беше по-голям от банята на Бевърли Драйв 4000. Цената й беше само 450 000 долара, точно в рамките на ограничените финансови възможности на Скот. Другото й голямо предимство беше, че се намираше в района на училището на Бу, което й спестяваше евентуалното преместване.

— Една спалня за нас, една за теб — делово рече Бу. — Можеш да вземеш по-голямата.

Пашамей изтича на двора и Скот използва момента.

— Надявам се, разбираш, че ако майка й излезе от затвора, Пашамей ще се върне да живее при нея — каза той.

Големите зелени очи на Бу се вдигнаха към лицето му.

— Е, ние сме си мислили и по този въпрос.

— Бас държа, че е така.

— Тя си няма татко, а аз вече си нямам мама. Затова си помислихме, че ти и майка й може да се ожените или нещо подобно.

— Да се оженим ли?! Но тя е…

— Само на двайсет и три, знам. Но Пашамей казва, че мъжете могат да се женят за по-млади жени. В Холивуд непрекъснато го правят.

— Но аз все още съм женен за майка ти, Бу!

 

 

Скот тичаше с десет километра в час по пътечката с наклон 10 градуса. Но това не се случваше във фитнес клуба в центъра на града, мислите му не бяха ясни, настроението му не беше приповдигнато, а очите му не бяха заковани върху задните части на красива млада жена, която правеше същото пред него. Зад гърба му липсваше друга млада красавица, заковала очи в собствените му задни части, той не се чувстваше млад, жизнен и преуспял. Още по-малко пък специален. Тичаше по пътечката в Хайланд Парк, която щеше да притежава само още две седмици.

Сутрешното посещение при Шауанда отново повдигна пред него въпросите, които отдавна чакаха отговор. Дали постъпи правилно? Дали спасението на Шауанда заслужаваше да се откаже от добрия живот? На всичкото отгоре едва ли щеше да й спаси живота, като се имаха предвид уликите срещу нея. Във всички случаи я чакаше или смъртна присъда, или доживотен затвор. Но той вече беше направил своята саможертва, беше разбил живота си. В тази сделка не можеше да се говори за quid pro quo, за нещо срещу нещо. Той обърна гръб на добрия живот, без да получи нещо в замяна. И колкото повече мислеше, толкова по-мрачно ставаше в душата му. По тази причина се залови с физическите упражнения — единственото, което му помагаше в тежки моменти. Два пъти на ден, до пълно изтощение. Тренираше така, сякаш го чакаше тежък сезон на футболния терен. Тичаше и вдигаше тежести, изтезавайки тялото си, за да постигне душевен покой.

Но тренировките го караха да мисли за футбол, а мислите за футбол го насочваха към момичетата от агитката. Следователно към Ребека. Непрекъснато си припомняше детайли от съвместния им живот, невероятния секс, прекрасните ваканции на Хаваите, в Сан Франциско и Лондон. И Бу, разбира се. След десет години съвместен живот Ребека просто си тръгна. Дали бракът им не беше грешка още от самото начало? Дали изобщо го беше обичала? Естествено, той дори за миг не се беше съмнявал в чувствата й. Всички обичаха Скот Фени: феновете, треньорите, мажоретките.

Въпросите се блъскаха в главата му, но повечето от тях нямаха отговор. Майка му би казала: „Бог планира нещата и той си има причини, които ние не е нужно да разбираме“. А Бъч би добавил: „Тя е една егоистична кучка, за да избяга по този начин!“. Истината беше някъде по средата, но в едно беше сигурен — ако не се беше оженил за Ребека, нямаше да я има Бу. А без Бу животът на Скот Фени щеше да е лишен от смисъл.

 

 

— Какво трябваше да направя, по дяволите? Да го гръмна?!

— Господи, Делрой! Все пак говорим за Хайланд Парк Вилидж!

Делрой Лънд се беше изправил в средата на кабинета, а домакинът гледаше през прозореца. Намираха се в къщата на Маккол в Джорджтаун. Сенаторът беше недоволен от разказа на Лънд за инцидента с Фени.

— Исках да му отправя скрито предупреждение, нищо повече — обясни Делрой. — Но копелето превъртя. Между другото, току-що си купихте една кола под наем.

Сенаторът само махна с ръка, а Делрой изпусна въздишка на облекчение. Това му е хубавото да работиш за човек, който струва 800 милиона: изобщо не му мига окото, когато му се представи сметка за 35 000 под формата на допълнителни разходи. Човекът искаше резултат, разходите бяха без значение. А Делрой Лънд имаше резултат.

— В момента се е обзавел с един черен дебелак, който изпълнява ролята на бодигард. Но ако ми наредите, ще опитам отново.

— Не, зарежи тая работа. Ако се сблъскаш с тоя черен дебелак, някой от двамата ще умре. В момента само това ми липсва — да ме свържат с още едно убийство. Жената на Фени го е напуснала, а?

— Да. Избяга с онзи треньор по голф.

— Това е добре — кимна Маккол и на лицето му за пръв път се появи усмивка.

— Вижте, господин сенатор, Фени се изхвърли по телевизията, но на практика не разполага с никакви доказателства. Нито едно от споменатите момичета няма да свидетелства. Те разполагат единствено с Хана Стийл.

— Но тя е достатъчна, по дяволите!

Сенаторът обърна гръб на прозореца и започна да крачи напред-назад, разсъждавайки на глас:

— До изборите остават петнайсет месеца. Ако тази проститутка бъде осъдена, хората несъмнено ще стигнат до заключението, че телевизионното изявление на Фени не е нищо повече от обичайните адвокатски лъжи. И след няколко месеца ще забравят за него. Обществото притежава паметта на двегодишно дете. Ако тя бъде осъдена, все още имам шансове за Белия дом. Но ако Хана Стийл се яви в съдебната зала и заяви, че е била бита и изнасилена от Кларк… — Той замълча и поклати глава.

— Без нейните показания остават единствено обвиненията на една проститутка, сенаторе — подхвърли Делрой.

Маккол закова поглед в лицето му.

— В такъв случай заминавай за Галвестън, Делрой. Не е зле да провериш как кълве рибата там.

* * *

Скот Фени не беше плакал от погребението на майка си. А преди това го беше правил само веднъж, когато умря баща му. Не плачеше дори когато го забиваха в терена с главата надолу, не плачеше и когато му строшиха пръстите и ребрата, не отрони сълза, когато скъса коленни връзки. На футболния терен просто няма място за сълзи.

Но в момента Скот Фени не беше на футболния терен. Беше в леглото си и плачеше. Жена му го бе напуснала заради някакъв треньор по голф — последното от дългата поредица унижения, надлежно отразявани от местната преса. Всички в Далас знаеха, че Скот Фени е изпаднал в немилост. Само преди няколко седмици той притежаваше всичко, за което може да мечтае един млад и преуспяващ адвокат: жена като от витрина, умно дете, предана мексиканска прислужница и бързо ферари. Днес семейството му се изчерпваше с едно бяло момиченце с коса на плитчици, едно чернокожо, преждевременно помъдряло дете, хвърлена в ареста проститутка, уличен адвокат и 150-килограмов бодигард с тъмен цвят на кожата, който обитаваше гаража.

— Добре ли си, А. Скот? — прозвуча в тъмното гласчето на Бу.

Скот избърса лицето си с чаршафа и дрезгаво отвърна:

— Добре съм.

Тя скочи в леглото при него.

— Няма нищо. И аз плача.

— Съжалявам, миличка. Майка ти ни напусна, но вината за това е моя.

— Не е твоя. Дълго мислих и стигнах до заключението, че тя не си тръгна заради нас, а заради себе си.

— Какво означава това?

— Същото, което казва Пашамей за нейната майка. Тя не обича себе си. И мама не се обича. Не е щастлива със самата себе си, затова не може да е щастлива и с нас.

— Не те разбирам.

— Знаеш ли, мама се мисли за красива, но нищо повече. Тя знае, че трябва да е красива, но усеща, че един ден ще престане да бъде такава. И се страхува от този ден.

— Откъде знаеш?

— Наблюдавах я, като ходехме заедно по магазините. Внимателно оглеждаше другите жени, не пропускаше нищо. После оглеждаше себе си в някое огледало и не оставаше доволна. Аз виждах как я гледат мъжете. Като че беше сладолед на фунийка. А тя се усмихваше. Не на тях, а на себе си. Изпитваше нужда от това, за да се чувства добре.

Бу млъкна за момент, после добави:

— Мама е една комплексирана жена.

— А ти си едно смайващо момиче! — поклати глава баща й.

— Аз съм различна и винаги съм го знаела.

— Как така?

— Не познавам друго дете без мобилен телефон и без майка. Пашамей твърди, че децата, които познава, нямат бащи, но всички си имат майки. Рейчъл и Гари също нямат бащи. Всъщност имат, но те не живеят при тях, защото са разведени. Но редовно ги виждат в края на седмицата. — Нова пауза, после: — Аз обаче мисля, че ние няма да виждаме мама в края на седмицата.

Скот мълчаливо я притисна към себе си.

— Сега сме само двамата, миличка — прошепна след дълго мълчание той.

От очите и на двамата потекоха сълзи.