Марк Хименес
Цветът на закона (18)

17

— Маккол е мръсник!

— Кажи ми нещо, което не знам.

Беше девет часът на следващата сутрин и Скот се беше отпуснал на канапето в кабинета на Дан Форд. Старши съдружникът седеше зад бюрото, скръстил ръце пред гърдите си като свещеник по време на изповед.

— Но е богат и разполага с огромна власт, Скот — поклати глава той. — И това го прави един изключително опасен мръсник!

— Но ти е приятел, нали?

— Не съм казал, че ми е приятел. Напротив, не бих посмял дори за миг да се обърна с гръб към него. Но той ще е следващият президент и ние искаме да бъде приятел на фирмата ни.

— Дан, кажи му, че аз ще мина и без „Даунтаун“, без фитнеса и голф клуба. Окей, играе грубо и ми отнема членството. Но да прогони Консуела, да нарани момичето, което не е сторило зло на никого през живота си. Това вече не е груба игра, Дан, това е елементарно и подло! Предай му, че наистина е голям мръсник, след като си позволява подобни гадости! — Сутринта се бе събудил с огромното желание за битка, което пролича в следващите му думи: — Всъщност защо не ми дадеш номера му? Искам лично да му съобщя какво мисля за него!

— Няма да стане, Скоти — усмихна се Дан.

— Ще ти кажа нещо, Дан — изръмжа Скот. — Никога не са ме изнасяли от терена, никога! Ритали са ме, мачкали са ме, понякога цял отбор срещу мен. Но винаги съм ставал на крака!

— Твърдо копеле беше — кимна Дан.

— И още съм такъв — отвърна Скот и почука с показалец по слепоочието си. — Ей тук съм твърд. Тук, в главата, се намира истинската твърдост. Всеки е изпитвал физическа болка, но само мъжете с твърда воля стават от земята и продължават играта. Маккол ми стовари най-тежкия си удар, но аз се изправих. Кажи му го. И продължавам мача. Но този път и аз ще играя грубо. Това също можеш да му го кажеш. — Той скочи и се насочи към вратата.

— Скоти? — спря го тихият глас на Дан.

— Какво?

— Откъде знаеш, че е бил най-тежкият му удар?

 

 

— Момчето не се пречупва лесно, а? — рече пет минути по-късно Маккол.

— Така е — отвърна Дан.

— Е, може би ще го стори, когато цял Далас разбере, че жена му се чука с треньора си по голф.

— Трей?! Господи, това момче яко го размахва сред дамите! Май трябва да му искаме такса! Как разбра?

— Делрой си поигра на детектив.

— По дяволите, Мак! Задръж малко, Скот може би ще влезе в пътя. Ако разбере, че Ребека му изневерява, направо ще рухне!

— Говориш така, сякаш си искрено загрижен за тоя Фени.

— Той е най-способният млад адвокат, когото познавам. И наистина го чувствам като син.

— Синът може да се окаже опасно нещо, Дан!

 

 

Скот се върна в кабинета и прегледа сутрешната поща, която го чакаше на бюрото. Но този път нямаше да спечели хиляда долара само от прочита й, напротив, тя щеше да му струва многократно повече. В официално писмо от данъчната служба се изискваше незабавно плащане на сумата от 75 000 долара за осигуровки на домашна прислужница със задна дата, плюс съответните лихви и глоби. В допълнение се искаха всички лични данни на Консуела де ла Роса. Предупреждението на Дан Форд излезе вярно: Мак Маккол съвсем не беше нанесъл последния си удар.

Скот се настани зад бюрото и направи кратък преглед на финансовото си състояние. В личната му сметка имаше някъде около 100 000 долара. Не, всъщност с 25 000 по-малко, тъй като вчера беше изпратил чек за същата сума на Руди Гутиерес. Върху тези пари не се начисляваше почти никаква лихва. Имаше 200 000 в пенсионния си фонд, но те бяха във вид на акции, чиято цена сега бе двойно по-ниска.

За къщата дължеше 2,8 милиона долара, за ферарито — 175 000, за мерцедеса и джипа — още 150 000. Задълженията по кредитните му карти бяха 25 000 долара. Тегли чертата и установи, че общата сума на дълговете му възлиза на 3 175 000 долара. При колите щеше да излезе горе-долу на нулата, ако ги продадеше. Къщата със сигурност щеше да донесе един милион повече от първоначалната цена, въпреки че напоследък се наблюдаваше спад при скъпите недвижими имоти в Далас.

Единственият му доход идваше от месечната заплата като партньор във фирмата — 62 500 долара бруто, но само 42 000 след данъците, която се изпаряваше по-бързо от капка дъжд на тротоара през юли: вноската за ферарито възлизаше на 4000 долара, 3000 отиваха за джипа и мерцедеса на Ребека, 16 000 беше ипотеката на къщата плюс лихвата, 10 000 отиваха за данък сгради и застраховки, а текущата поддръжка не падаше под 4000. За всичко останало — храна, дрехи, ресторанти и забавления — оставаха едва 5000 долара. Слава богу, че вече нямаше да плаща клубните такси. Никога не беше мислил за спестявания, тъй като къщата беше неговият спестовен влог, пенсионна осигуровка и пари за черни дни. Естествено, до тях можеше да има достъп само ако я продадеше или я ипотекираше повторно, но това беше малко вероятно, тъй като Дан бе използвал личните си контакти с президента на банката, за да му осигури кредита в размер на 2,8 милиона.

В крайна сметка Скот написа чек за седемдесет и пет хиляди и сто долара на данъчната служба, след което се облегна на стола и се запита какво ли още му е подготвил Маккол.

 

 

— Седемдесет и пет бона?! — изрева Боби. — По дяволите! Дори да продам всичко, което притежавам и да си платя дълговете, пак ще ми трябват седемдесет и четири хилядарки, за да стигна до тази сума! А ти им написа чек, а?

Беше пристигнал току-що и Скот го информира за ситуацията.

— Аха. Но това бяха всичките ми налични пари.

— Знаеш ли, Скоти, тоя Маккол отиде доста по-далеч, отколкото допусках. Искам да кажа, че едно е да си ядосан, но съвсем друго е да разбиеш живота на някой човек. Според мен той вече навлиза в територията на Стивън Кинг!

— Не може да ми разбие живота, Боби. Може да ми отнеме прислужницата, да ме изгони от клуба и да ми вземе парите, но не може да ми разбие живота. Защото все още имам клиенти, които ми плащат по три милиона годишно!

— Мистър Фени? — надникна от вратата Сю.

— Какво?

— Обади се мистър Дибрел. Иска веднага да отидете при него.

 

 

Днес русокосата красавица в приемната на Дибрел не прояви интерес към семейното му положение, а Марлийн не му се усмихна и извъртя глава, докато той минаваше покрай нея. Физиономията на самия Дибрел беше толкова мрачна, сякаш две секретарки бяха подали жалби за сексуален тормоз едновременно. Дали този път ще успея да му уредя извънсъдебно споразумение, неволно се запита Скот.

— Какво има, Том?

— Сядай — покани го сухо Дибрел.

Скот заобиколи масичката за кафе — издължен стъклен плот, легнал върху четири заварени една към друга конски подкови, тръшна се на мекото кожено кресло и простря ръце на облегалките. Адвокат и клиент си размениха продължителни погледи през десетте метра луксозно обзаведена офисна площ.

— От доста време работим заедно, Скот.

— Десет години, Том. Откакто съм във фирмата.

— Ти си най-добрият адвокат, който някога съм имал. А аз съм имал доста.

— Благодаря — усмихна се Скот, помълча малко и добави: — Знаеш ли, Том, когато късах с някоя мадама в колежа, никога не пропусках да й кажа колко красива е била при първата ни среща.

Том кимна, но не се усмихна.

— И ние трябва да скъсаме, Скот.

— Какво?!

— Вече не си мой адвокат.

Страхът буквално го вдигна във въздуха и го изстреля към писалището на Том. Надвесен над най-важния си клиент, над трите милиона хонорар на година, той усети как сърцето му заби лудо. В главата му светкавично се запремятаха и изчезваха ужасните последици от загубата на Том Дибрел като клиент.

— Том… Защо?

— Няма смисъл да навлизаме в подробности, Скот. Всичко е свършено.

— Но…

— Недей, Скот.

Зави му се свят, сякаш му бяха нанесли силен удар в главата. Обърна гръб на Том и направи няколко крачки към вратата, после изведнъж видя нещо, което никога дотогава не си беше правил труда да види. Примигна няколко пъти. На стената срещу него висеше снимка на Том Дибрел, който играеше голф със сенатор Мак Маккол. Обърна се към Том и посочи снимката.

— Той е, нали? Маккол те е накарал да го направиш!

В продължение на една безкрайна секунда те се гледаха мълчаливо, после лицето на Том помръкна. Той потръпна, сякаш пронизан от внезапна болка.

— Искаш отговор на въпроса, така ли?

— Какъв въпрос?

— Дали Осуалд е действал сам? Или как, по дяволите, Том Дибрел оцеля по време на голямата криза с недвижими имоти и продължи да строи, докато другите се разоряваха?

Скот кимна.

— Маккол. Той ме спаси. Онзи пенсионен фонд в Ню Йорк, който държи ипотеката на тази сграда… Мръсниците искаха да я вземат, защото бяхме просрочили плащанията. Но им трябваше и законодателна промяна, която да бъде одобрена от Конгреса. Нещо като специални данъчни облекчения за инвестициите им. Затова се отказаха да я вземат, а Маккол ми възложи строителството на новата поща и съдебната палата. Освен това ми осигури и доста сериозно финансиране. И знаеш ли защо ме спаси, Скот? Защото сме съседи и от време на време пращах градинаря си да му стриже тревата. И никога не ми е поискал нещо в замяна. До днес. Той е като Кръстника, Скот. Когато ти поиска услуга, няма как да откажеш. Аз съм му вечно задължен.

— А какво ще кажеш за мен? Започнах да работя за теб в момент, в който всички други адвокати те зарязаха като торба с лайна! Цели десет години бях лоялен към теб. Не си ли задължен и на мен?

Том се сви за момент, после болезненото изражение на лицето му се превърна в усмивка.

— Платил съм всичко, което ти дължа, Скот. Изцяло, всеки месец. Всъщност доста повече. Ти надписваш сметките от години, приятелю. Нима си допускал, че не го знам? Товариш ме за своите студенти по право, за обучението на младите адвокати, за факсовете и телефонните разговори. Включваш в сметката си дори часовете, в които обядваме или яздим заедно. Защо според теб съм напълнил офиса си с разни магистри и бакалаври от Харвард? Да се грижат за здравето ми? Знам къде отива и последният цент на фирмата! И мога да ти кажа, че през последните години си ми надписал най-малко два-три милиона! Но ти искаше от мен именно хонорарите, а не приятелството ми. И аз ти се издължавах точно по този начин — с пари. Не с лоялност. Аз съм лоялен към приятелите си, дяволски лоялен! Но ти никога не си ми бил приятел. Само адвокат.

— И като такъв съм нарушавал доста закони, за да те измъкна, Том. Прекрачвал съм всякакви граници — и морални, и правни, за да осъществявам сделките ти.

Том вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Не знам нищо за това, Скот. Аз съм един прост изкопчия, който се рови в калта. Сложните неща съм ги оставил на умния си адвокат!

Той се усмихна.

— Само преди месец стоях тук и ти ме молеше да ти спася задника, Том — мрачно поклати глава Скот. — Как й беше името? Надин? Е, направих го. А ти каза, че никога няма да го забравиш.

— И наистина няма да го забравя. Но това е бизнес.

* * *

Той е адвокат на Рос Перо.

Той е адвокат на Джери Джоунс.

Той е адвокат на Марк Кюбън.

Скот беше адвокат на Том Дибрел.

Всеки адвокат би приел по-лесно изневярата на жена си, отколкото изневярата на клиента си. Изневярата на съпругата ще го накара да я подложи на разпит, но предателството на клиента неизбежно го кара да разпита себе си. На практика бягството на клиента е единственото нещо на този свят, което може да накара адвоката да си зададе въпроса: кой всъщност е той, какво представлява. Защото адвокат без жена пак си е адвокат, докато адвокат без клиент е нищо.

Идентичността на адвоката произтича от клиента, когото представлява. Неговата власт, авторитет, влияние, богатство, репутация в обществото — кой е той и какво представлява — се определят от клиента. Адвокатът е толкова по-добър, колкото по-богат е клиентът му.

Докато пътуваше с асансьора нагоре, беше един от най-уважаваните адвокати в Далас. Адвокат с богат клиент. Беше Скот Фени, личният адвокат на Том Дибрел. Кой беше сега, когато се спускаше надолу? Какво представляваше? Стори му се, че изобщо не познава човека, който го гледаше от огледалото в луксозната кабина.

Първата му идентичност беше като син на Бъч. После, когато започна да демонстрира качествата си на футболния терен, идентичността му стана друга — на добър играч. А през последните десет години беше адвокат на Том Дибрел. Тоест винаги беше имал идентичност. Кой беше Скот Фени сега, в този момент? Един от масата юристи без богати клиенти. Като Боби, чийто най-добър клиент беше някакъв келнер от латиноамерикански произход.

За пръв път в живота си Скот не знаеше кой всъщност е.

 

 

Все още в шок, той влезе в кабинета си. На канапето го чакаше Боби, а на бюрото препоръчано писмо. Докато търсеше ножа за отваряне, съзнанието му механично отбеляза името на изпращача, Фърст Далас Банк, и също така механично го препрати към купчината маловажна поща, която го затрупваше всяка сутрин. Даде си сметка, че държи в ръце собствения си некролог едва когато измъкна четирите листа луксозна хартия и започна да чете.

Банката прекратяваше кредитите за къщата и колите. Скот разполагаше с десет дни, за да плати 325 000 долара за трите автомобила, и трийсет да върне 2,8 милиона, за ипотеката на къщата. В случай че посочените срокове не бъдеха спазени, банката влизаше в незабавно владение на посоченото по-горе движимо и недвижимо имущество. Което означаваше, че Скот Фени губеше както къщата, така и ферарито.

Перфектният му живот отиваше по дяволите.

Изчете писмото още веднъж, дума по дума, за да схване смисъла му. Чувството за поражение направи опит да пропълзи в душата му, но дори когато губеше, Скот Фени не беше свикнал да се предава. Защото не приемаше поражението. И по тази причина полудя. Дишането му се ускори, челюстите му се стегнаха, а гневът вля енергия в тялото и душата му. Грабна слушалката и натисна бутона за бързо набиране. Президентът на банката Тед Сидуел вдигна още на първото позвъняване.

— Тед, безпокои те Скот Фени. Какво става, по дяволите?

— Нищо особено, Скот. Просто си прибираме заемите.

— Защо?

— Тези пари ти бяха отпуснати като услуга, Скот. А за да получаваш услуги, трябва и ти да правиш услуги. Такива са правилата на играта.

— Ясно, Маккол. В такъв случай ще се обърна за рефинансиране към друга банка.

— При днешното състояние на пазара? — изсмя се Тед. — И без клиент като Том Дибрел? Мисля, че няма да се получи, Скот.

— Слуховете летят бързо, а?

— Знаех го преди теб.

— В такъв случай ще продам проклетия имот! Струва поне един милион повече от дълга ми!

— Продажба на пожар за трийсет дни? Ще имаш късмет, ако някой ти даде толкова, колкото дължиш.

— Тогава ще обявя фалит! Ще отложа плащанията с шест месеца, а може би и с година!

— И това едва ли ще се получи. Банката държи ипотеката върху дома на съдия Шнайдер в Хайланд Парк. Той гледа делата за фалитите. И знае какво значи услуга.

Скот нямаше какво още да каже и по тази причина прибягна до отговора, който винаги беше вършил работа на футболния терен:

— Майната ти, Тед! — След което гневно затръшна слушалката.

— Какво става? — надигна се от канапето Боби.

Едва сега Скот си даде сметка, че лицето му е плувнало в пот.

— Банката прекратява финансирането на къщата и колите.

— Как могат да прекратят собствената си ипотека?

— Могат, защото не е ипотека. Никой не ти дава жилищен заем за трийсет и пет години с пет процента лихва на стойност 2,8 милиона, ако не подпишеш декларация за възстановяване на сумата в трийсетдневен срок.

— Исусе! Можеш ли да намериш рефинансиране?

— Едва ли. Получих заема благодарение на Дан, който е приятел с президента на банката.

— И вече се досещаш кой го притиска в момента, нали?

Скот мрачно кимна.

— Можеш да обявиш къщата за продажба.

— Ребека ще умре! Тази къща е всичко за нея.

— По дяволите, Скоти! Вземаш хонорари в размер на три милиона годишно! Все ще измислиш нещо!

— Дибрел току-що ме уволни — осведоми го с тих глас Скот.

* * *

— След като вече не си адвокат на Том Дибрел, коя съм аз?

По целия път към дома Скот се беше подготвял за този миг, търсейки най-подходящото поведение за пред жена си.

— Не се нуждая от него.

— От него не, но от три милиона във вид на хонорари — да! Виж какво, Скот. Повечето адвокатски съпруги нямат представа с какво се занимават мъжете им в службата. Но аз знам, защото ти си ме образовал в продължение на цели десет години. Знам как стоят нещата в една юридическа фирма. И затова съм сигурна, че когато един адвокат изгуби клиент за три милиона, той скоро ще изгуби и партньорския си статут. Какво ще правим тогава, Скот? Как ще изплащаме къщата?

Скот се приближи до прозореца на спалнята. Не можеше да гледа жена си в очите по време на това, което се готвеше да й каже.

— Има още нещо, Ребека. Банката си поиска парите. В трийсетдневен срок трябва да платя два милиона и нещо, иначе ни вземат къщата. Освен ако не я продадем преди това.

Обърна се и видя как кръвта напуска лицето на Ребека, а краката й се подгъват. Тя седна тежко на леглото и заби празен поглед в насрещната стена. После простена тихо:

— Без тази къща никога няма да ме изберат за председател на организационния комитет.

Празни и лишени от изражение, очите й бавно се извъртяха към Скот.

— Как изобщо ще си покажа носа в този град?

Остра болка прониза сърцето на Скот Фени. Беше разочаровал съпругата си, беше я предал. Преди години, когато всичко беше красиво и ясно, той й беше обещал този дом, тези вещи, колите в гаража. Но не бе изпълнил обещанието си. За пръв път в живота си изпита истинската мъка на поражението. А заедно с нея и първичен гняв, който заклокочи дълбоко в душата му. Това не беше гневът на адвоката срещу клиента, който не си плаща сметките, нито пък срещу съдията, който издава присъда в негова вреда. Това беше гневът, който бе изпитвал единствено на футболния терен; гневът, който замъглява съзнанието на мъжа още от Адам насам; гневът, който те кара да изричаш думи, които не трябва да изричаш, да правиш неща, които не трябва да правиш. Гневът, който водеше до предупреждение за неспортсменско поведение на терена. И който със сигурност означаваше само едно: мръсникът, предизвикал Скот Фени, щеше да си плати.