Марк Хименес
Цветът на закона (16)

15

Скот Фени водеше двойствен живот. В юридическата фирма беше преуспяващ адвокат, който практикуваше право както преди години играеше футбол — винаги за победа. Използваше всички пролуки в системата от правилници и закони, усъвършенстваше изкуството, наречено „агресивно и творческо приложение на правото“. У дома беше добър човек, верен съпруг на Ребека и грижовен баща на Бу, който всяка вечер я възпитаваше в дух на добродетелност и почтеност. Ребека не се интересуваше какво прави той през деня в офиса, а Бу не биваше да знае. Парите бяха единствената част от адвокатския живот, която всяка вечер носеше у дома.

Всички адвокати водят този двойствен живот, приличащ на известната история за д-р Джекил и мистър Хайд. Всички лъжат жените и децата си, крият служебния си живот подобно на наркомани, които държат в тайна своя порок. Скот винаги се представяше като адвокат, но никога не споменаваше какво върши като адвокат. От опит знаеше, че това, което прави, трябва да си остане между стените на офиса. Влизайки в него сутрин, той се превръщаше в преуспяващ адвокат, а в края на деня отново ставаше добър човек. Напоследък трансформацията от мистър Хайд към д-р Джекил му се удаваше все по-трудно. Адвокатът просто отказваше да се оттегли. А той се бореше с него, тъй като на всяка цена държеше да запази разделителната линия в живота си. Скот Фени никога не бе смесвал професионалния с личния си живот, никога! Но това се бе променило в деня, в който заведе у дома едно осемгодишно чернокожо момиченце.

Днес Пашамей Джоунс беше част от живота му — и от личния, и от професионалния. Всъщност тя беше част от личния му живот, а майка й от професионалния. Тя обичаше майка си, а той беше адвокат на майка й. От решенията, които вземаше в това свое качество, зависеше още колко време детето ще има майка. Ако кажеше „да“ на Дан Форд, изпращаше майка й в килията на смъртниците. Разделителната линия между двата му живота беше престъпена. И днес както по време на финален мач — Дан Форд срещу Пашамей Джоунс — предстоеше решителната битка за душата на Скот Фени.

Маккол чака отговор, Скоти. Спешно.

Полицията ще убие ли и мама, мистър Фени?

Ще бъде ли той адвокатът, който Дан Форд очакваше? Или ще бъде такъв, какъвто Пашамей очакваше? Вече не можеше да бъде и двамата. Сега трябваше да избере един от двата живота, които водеше. Трябваше да се изправи очи в очи с този избор, както се изправяше сам срещу петима защитници в момента, в който получеше топката. И тогава, както днес, трябваше да избира: да отстъпи от разделителната линия, преди да го смачкат, или да се втурне напред, да понесе ударите на противника и да реализира победната точка. Треньорите по футбол наричат този миг „проверка на хъса“, защото именно тогава човек открива от какъв материал е направен.

Скот Фени беше изправен пред поредната „проверка на хъса“.

Датата на процеса се приближи с още една седмица. В момента седеше в стаичката за разпити, до него седеше Боби, а срещу тях беше Шауанда — възбудена, доволна и изпълнена с енергия. Причина за това бяха снимките, получени в резултат на допълнителните проверки на частния детектив Карл.

— Това е Кларк в по-добрите му дни. Опитвал ли се е да те наеме и преди онази нощ?

— Не, сър — поклати глава тя. — Разбира се, в събота вечер всички пияни бели момчета изглеждат еднакво.

— А това е почитаемият сенатор — показа й друга снимка Боби.

Шауанда се втренчи в образа на Мак Маккол.

— Тръпки ме побиват от него!

— Ясно — кимна Боби и посочи едрия плешив мъж на същата снимка. — А този да си го виждала някога?

— Не, сър. Сигурно щях да го запомня.

— Кой е той? — обади се Скот.

— Делрой Лънд, личният бодигард на Маккол. Личната му мутра според Карл. Бивш агент от АБН. Карл твърди, че умее да надушва корумпираните ченгета от километри.

— Какво общо има той с делото?

— Нищо — сви рамене Боби.

— Значи разследването на Карл не дава резултат?

— Засега не, но той не се отказва лесно.

Получил тази информация, Скот реши да направи един последен опит.

— Шауанда, до момента разполагаме единствено със свидетелка на име Хана Стийл. Кларк я изнасилил преди година. — Обърна се към Боби и попита: — Карл направил ли е снимки на Хана?

— Не. Тя е много притеснителна и е отказала. Карл твърди, че е крехка като порцеланова статуетка. Не би издържала на кръстосан разпит. А Рей Бърнс без съмнение ще я подложи на такъв и ще се опита да я… — Очите на Боби се повдигнаха към лицето на Шауанда. — Най-безцеремонно ще се разрови в личния й живот.

— Ясно — въздъхна Скот. — Виж какво ще ти кажа, Шауанда. Ако се съгласиш на сделка, ще отпадне поне заплахата от смъртно наказание.

— Ако ме разделят с дъщеря ми, аз така и така ще умра, мистър Фени — тъжно отвърна жената.

Скот въздъхна още веднъж и кимна на колегата си.

— Добре, значи отиваме на процес — започна Боби. — Но трябва да си наясно, че доказателствата срещу теб са напълно достатъчни да те изпратят при смъртниците. Единствената ни надежда е Хана. Първо ще разпитаме теб, после нея. Тя ще потвърди твоите показания и съдебните заседатели ще се позамислят.

— Защо не ме подложат на оня детектор да видят, че не лъжа? Веднъж гледах по телевизията как подложиха на такъв тест някакво момче, да проверят дали наистина иска да се ожени за момичето си. — Тя се изсмя. — Белите момчета все лъжат!

— Не става, Шауанда — поклати глава Боби и се обърна към приятеля си. — Скоти, сещам за онези телевизионни репортери, които те притискат за интервю с Шауанда. Може би трябва да приемеш. Ще й дадем шанс да разкаже на света какво се е случило. Това несъмнено ще повлияе на мнението на съдебните заседатели. А след интервюто ти ще призовеш всички момичета, които са били бити и изнасилени от Кларк Маккол, да дадат показания и да помогнат на Шауанда да не лежи в затвора за престъпление, което не е извършила.

— Това ми звучи добре, мистър Фени — обади се Шауанда.

— Не знам — сведе очи Скот. — Съмнявам се, че това е най-добрата стратегия.

— Шауанда, ние със Скот трябва да поговорим насаме — изправи се Боби и отиде да почука на вратата.

Надзирателят отвори и Скот неохотно последва приятеля си в коридора. Отдалечиха се на няколко крачки, след което Боби спря и се облегна на стената.

— Тя е доста по-добре — подхвърли Скот.

— Защото е надрусана.

— Какво?!

— Твърде възбудена е.

— Хероин?

Боби кимна.

— Откъде знаеш?

— Всичките ми редовни клиенти са наркомани, Скоти. По очите им познавам кога са надрусани.

— Как е успяла да се сдобие с хероин в ареста?

— От някой надзирател или чистач — сви рамене Боби. — Казва ли ти някой?

— При последната ни среща също изглеждаше добре и аз реших, че се е очистила.

— При хероинозависимите няма очистване — обясни Боби. — Нуждата от дрога не изчезва. Вадил съм ги под гаранция за принудително лечение с метадон. Издържат две седмици или два месеца, после се връщат към дрогата като към стара любовница.

— Искаш да кажеш, че Шауанда не може да спре да се друса, въпреки че животът й е на карта? Заради нея се скарах с жена си и влоших отношенията си с Дан! Нима го правя за една нещастница, която ще се друса, докато е жива?

— Ако беше на нейно място, и ти щеше да се друсаш, Скоти. Но на теб съдбата та е предложила най-добрия живот, докато за нея е останал най-лошият. Тя е щастлива само ако е надрусана. А на улицата се предлага толкова евтина дрога, че може да си стои надрусана, докато пукне. — Боби въздъхна и поклати глава. — Което рано или късно ще се случи.

— Значи ние се опитваме да я отървем от смъртното наказание, за да й позволим да се самоубие с хероин, така ли?

— Точно това правим — кимна Боби. — Виждам го в очите й, Скоти. Тя ще е наркоманка до живот, което означава, че няма да живее дълго. — Заби поглед в обувките си, помълча, после отлепи гръб от стената. — Но все пак ще живее по-дълго от срока, който й определя Рей Бърнс. А на теб ти набиват обръчите, а?

— И то от много високо място — унило отвърна Скот. — Защо да не я подложим на детектор на лъжата?

— Всичките ми клиенти наркомани са убедени, че могат да победят машината. Разбира се, когато са надрусани, всички се мислят за айнщайновци. Но досега нито един не го е направил. Ако я подложим на теста и се провали, с нея е свършено.

— Резултатите от детектора на лъжата не се приемат от съда, следователно Бърнс не може да ги използва срещу нея.

— В съда не, но бъди сигурен, че Рей ще ги подхвърли на пресата и те ще излязат на първа страница. Всеки съдебен заседател ще знае, че се е издънила.

— Но ако се издъни, може би ще се съгласи на извънсъдебно споразумение.

— Виж какво, Скоти. Знам, че решението е трудно и никак не ти се иска да го вземаш. Но нали затова ти плащат големите мангизи, човече. Как искат да постъпиш?

— Маккол натиска Дан Форд да се откажем от защитата, за да не окаляме името на мъртвия му син.

— Той сам се е окалял, Скоти. Бил е лошо момче. — Боби отново провери състоянието на обувките си. — Значи Дан ти нареди да се откажеш?

— По-скоро ме посъветва. Иска да стане президентски адвокат. Ще е добре за фирмата.

— Но зле за Шауанда. Това заплашва ли работата ти?

— Моята работа?! Не, за бога! Дан няма да ме уволни, аз съм му като син!

Боби кимна.

— Преди три-четири години защитавах баща, който беше убил сина си заради някакъв мач. — На лицето му изплува тъжна усмивка. — Аз не съм голям адвокат като теб, Скоти. Не представлявам важни личности, не печеля големи пари. Но никога досега не съм прецаквал клиентите си. Винаги съм правил всичко възможно за тяхната защита, дори да не е било кой знае какво. Кларк е пребил тази жена, изнасилил е Хана Стийл, а вероятно и още много като нея. Това е разликата, Скоти. Разликата, която вероятно ще й спаси живота.

Боби прекара пръсти през оредяващата си коса.

— Всичките ми клиенти са като нея, Скоти. Бедни и цветнокожи, живеещи в свят, в който татковците продават дрога, а майките телата си. Разликата е там, че всички те са виновни, няма никакво съмнение. Този случай е различен, тя може би наистина е невинна или в най-лошия случай е действала при самозащита. Изключим ли миналото на Кларк от тезата си, автоматично я осъждаме на смърт. Ти и аз, Скоти, а не съдебните заседатели! Ние ще носим отговорност за тази смърт, все едно че лично сме забили иглата във вената й. — Той поклати глава. — Имам нужда от парите, които ми плащаш за това дело, Скоти. Но не мога да живея с този грях на душата си!

— Какво означава това?

— Означава, че напускам в момента, в който решиш да не включиш уликите срещу Кларк.

— Боби!

— Цял живот съм вървял по стъпките ти, Скоти. В гимназията, в колежа, в университета. В онези години бях готов да те последвам дори накрай света. Бях слаб, а ти беше силен и ме закриляше. Но вече не си Батман, а и аз не съм Робин. Сега не мога да те следвам, защото не е честно. Тя може и да не е почтено бяло момиче, може да е проституираща наркоманка от беден квартал, но и нейният живот означава нещо. Може би не за теб, дори не и за самата нея. Но за мен означава. Също и за момиченцето й. Тя се нуждае от закрилата на силен човек… На такъв, какъвто ти беше някога. — Замълча за момент, после добави: — Когато секретарката ти ми съобщи, че ме каниш на обяд, почти се разплаках. Защото ми липсваше. През всичките десет години. — Очите му овлажняха. — Толкова ми е хубаво, че отново съм близо до теб, че дишаме един и същ въздух. — Нова пауза, после Боби изпъна рамене и погледна приятеля си право в очите. — Но ако причиниш това на тази нещастница, не искам да те виждам повече, Скоти!

— Стига, Боби.

— Съдът назначи теб, ти си законният й защитник. Постъпи както намериш за добре.

Скот му обърна гръб. Ако можеше само да издържи и тази „проверка на хъса“, като просто се хвърлеше срещу петимата тресящи се от тестостерон защитници.

 

 

Качи се във ферарито, но изведнъж усети, че няма сили да се върне в службата. Обзе го клаустрофобия. Насочи се на север, излезе на магистралата и настъпи газта. Превключвайки скоростите, почувства невероятната пъргавина и мощ на двигателя. Моделът „Ферари 360 Модена“ вдигаше максимална скорост 280 километра в час, но той отпусна газта в момента, в който достигна 120 — официално разрешената скорост по магистралите на Тексас. Никой в щата не я спазваше, дори жените, които се гримираха, докато караха. В този утринен час трафикът на север беше сравнително слаб и това му позволи да се движи в лявото платно. Когато се нуждаеше от време за размисъл, Скот често караше безцелно по шестте хиляди километра пътища в Далас. По неизвестни причини мислеше най-добре зад волана.

В един момент, подчинявайки се на внезапен импулс, той пресече трите платна и напусна магистралата през изхода Мокингбърд, прекоси Хилкрест и продължи на запад. Зави в първата пресечка наляво, подмина три жилищни сгради и спря пред нова двуетажна резиденция с арка над входа и сводест покрив. Но очите му виждаха на нейно място някогашната малка къща, която преди години той и майка му бяха взели под наем от добрия доктор. Дневна, кухня, две спални, две бани, сто квадрата обща площ, включваща и верандата, на която обичаха да седят след вечеря и да поздравяват съседите, връщащи се от разходка. Спомни си как пропълзяваше в леглото, слагаше глава на възглавницата и чакаше майка му да седне до него с разтворена книга в ръка. Когато свършваше с четенето, тя неизменно го погалваше и прошепваше:

— Бъди като Атикъс, Скоти. Бъди адвокат и прави добро.

 

 

Трудно е да правиш добро, когато клиентите ти правят обратното.

Адвокатите по принцип не вярват на клиентите си, защото знаят, че те лъжат. Лъжат данъчната служба, лъжат Комисията по ценни книжа, лъжат ФБР. Лъжат за данъци, декларации за доходи, дори и за предишните си лъжи. Обикновено всичко им се разминава, но когато случайно ги хванат, най-често за лъжите, изречени пред ФБР — престъпление, наречено „възпрепятстване на правосъдието“ — адвокатите им стоят пред сградата на съда и заявяват на медиите, че клиентът им е невинен, докато въпросният клиент не приеме предложеното му извънсъдебно споразумение. После си плаща глобата и продължава да лъже.

Адвокатите по принцип приемат, че клиентите им са виновни.

Затова Скот прие, че неговата проституираща и зависима от хероина клиентка също лъже. Но се надяваше, че нещата ще бъдат различни с доброто бяло момиче от добър колеж. Боби му беше продиктувал телефонния номер на Хана Стийл в Галвестън. Сега Скот седеше във ферарито и слушаше сигнала „свободно“.

— Ало? — прозвуча тих женски глас.

— Хана Стийл?

— Кой се обажда?

— Скот Фени, адвокатът на Шауанда Джоунс. С вас е разговарял колегата ми Боби Херин.

— Слушам ви, мистър Фени.

— Трябва да ми разкажете историята си, Хана. Трябва да чуя с ушите си всичко, което ви е причинил Кларк Маккол.

В телефона прозвуча тежка въздишка.

— Вече казах на Карл и Боби, че…

— Знам, че не ви е лесно, Хана — побърза да я прекъсне Скот. — Но сенатор Маккол ме притиска да не споменавам миналото на Кларк по време на процеса и да не ви призовавам като свидетел. Преди да взема решение, бих искал да чуя и вашия разказ.

— Добре.

И Хана Стийл му разказа за контактите си с Кларк Маккол. Запознали се в кампуса на ЮМУ след някакъв футболен мач. Той й определил среща на следващата вечер и минал да я вземе от общежитието. Вечеряли в мексикански ресторант в центъра. Изпили по няколко чаши, след което Кларк я отвел в дома на сенатор Маккол, където се нахвърлил върху нея, пребил я и я изнасилил. А след това се държал така, сякаш не се е случило нищо особено. Върнал я в общежитието и дори й се усмихнал за сбогом. Тя се качила в собствената си кола, отишла в най-близкия полицейски участък и направила официално оплакване. Закарали я на преглед в болницата „Паркланд“, за да установят изнасилването. На другата сутрин я потърсил някакъв непознат, който се представил за адвокат на сенатор Маккол. Подал й лист хартия и писалка. Било споразумение за конфиденциалност по случая, придружено от чек, платим на приносител, за сумата от 500 000 долара. Парите били за оттегляне на жалбата срещу Кларк и покриване на разходите по преместването й.

— Преместване?

— Той каза, че трябва да напусна града и да започна нов живот. После добави, че всъщност нямам друг избор, защото, ако не оттегля жалбата си срещу Кларк, баща му ще ме унищожи. Заплаши, че на процеса ще разкрие такива подробности от сексуалния ми живот, че всички ще ме помислят за курва.

— Как се казва този адвокат?

— Не ми се представи.

— А как изглеждаше?

— Като адвокат. Стар, плешив и гаден. Изобщо не му пукаше, че съм изнасилена. Държеше се така, сякаш става въпрос за обикновен бизнес.

Скот благодари и прекъсна линията. Повечето от адвокатите, които познаваше, бяха плешиви и гадни. Но само един от тях можеше да каже на жертва на изнасилване, че става дума за обикновен бизнес.

 

 

— Знаеш за инцидента с Хана Стийл?

— Разбира се.

Скот се бе върнал в офиса, бе вкарал колата в подземния гараж и бе взел асансьора за шейсет и третия етаж, където се намираше кабинетът на Дан Форд. И в момента гледаше с недоумение развеселената физиономия на своя старши партньор.

— Скоти, нима си въобразяваш, че подобно нещо се случва за първи път? Колежанка прави официално оплакване, че е изнасилена от богато момче? Това може да е вярно, но може и да не е. Тя обаче иска пари, получава пари и всички са доволни.

— Не изглеждаше особено доволна, когато разговарях с нея.

— Обичайните угризения на продавача — сви рамене Дан.

— Но ти я подкупи, за да оттегли жалбата си, нали? Заплаши я, че ще я смачкаш, като представиш пикантни подробности от личния й живот по време на делото.

— Подкупи, заплахи! — разсмя се Дан. — Я си спомни бройката на мадамите, които ти си подкупил от името на Том Дибрел! И колко пъти си заплашвал да разкриеш пикантни подробности от личния им живот, в случай че се стигне до дело? Сигурен съм, че все още използваш моята реплика за „оная работа, която не бива да се размахва на работното място“.

Когато Дан му разкри тази тактика, Скот беше във възторг — беше толкова добра. Беше я използвал успешно при преговорите с Франк Търнър, когато се пазаряха за обезщетението на клиентката му… как й беше името? Аха, Надин. Но сега, след разговора си с Хана Стийл, въпросната тактика му изглеждаше доста неуместна.

Той безсилно поклати глава.

— Мадамите на Том го обвиняват в сексуален тормоз, а не в изнасилване.

Дан само махна с ръка.

— Въпрос на семантика! — отсече той. — И в двата случая някоя си го отнася. А ти, момчето ми, си направил точно каквото трябва да направи всеки нормален адвокат. Това, на което съм те учил: уредил си извънсъдебно споразумение, точно според желанието на клиента си. Аз направих същото.

— Не е честно! — неубедително промърмори Скот.

— Честно ли? — засмя се Дан. — Това понятие няма нищо общо с правото, синко. Честно е да отглеждаш домашните животни, които яздиш.

— Защо не ми каза за Хана?

— Защото не беше необходимо, Скоти. А ти защо не ми каза, че си наел частен детектив да се рови в миналото на Кларк?

— Дан, убеден съм, че Кларк е пребил и изнасилил Хана!

— Аз също, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Както и всички останали.

— Всички останали?! Значи има и други?

— Седем, ако броим Хана — уточни Дан и поклати глава. — Този малък изрод струваше на баща си почти три милиона само да купим мълчанието на момичетата. Плюс моят хонорар, разбира се, в размер на двайсет и пет хиляди долара.

— Двайсет и пет хиляди, за да купиш мълчанието на жертва на изнасилване?!

Върху лицето на Дан Форд отново се появи развеселеното изражение.

— Доколкото си спомням, ти прибра петдесет от Дибрел, за да го отървеш от последната досадница — подхвърли той.

— Мислех, че е само бизнес и нищо повече — отвърна с пламнало лице Скот.

— Точно така, Скот. Бизнес и нищо повече. Мадамите на Кларк са били бизнес, мадамите на Дибрел са бизнес, този случай също.

— Не и Шауанда — възрази Скот. — Става въпрос за живота й. — Издържа втренчения поглед на старши съдружника и тихо добави: — Не мога да го направя, Дан.

— Можеш, разбира се. Защото аз те моля. Помисли малко, Скоти. Нима ще кажеш „не“ на Мак Маккол. И на мен! Заради някаква жалка наркоманка?! Заради една уличница?

— Не. Ще го кажа заради дъщеря й.

— Заради дъщеря й?!

— Да. Тя се нуждае от майка си, а майка й се нуждае от мен. Аз бих могъл да й спася живота.

— Май започваш да вярваш на собствената си реч, Скот.

— Какво имаш предвид?

— Ти не си Атикъс Финч. Никой не е. И кой всъщност би искал да бъде, по дяволите? Живял в скапана къща, карал стара кола, май беше буик.

— Не, шевролет.

— А ти караш ферари. — Дан се разсмя. — Този филм нанесе върху професията ни повече щети, отколкото „Уотъргейт“, по дяволите! Хората от моето поколение постъпваха в юридическия, за да отърват военната служба. Но поколенията след нас не бяха притеснени от войни и младежите записваха право с мечтата да станат герои. Което няма нищо общо с адвокатската професия. На практика те искат да бъдат Атикъс Финч точно толкова, колкото и аз, да не говорим за теб. Финч не е притежавал нищо. Те, ти, аз, ние искаме всичко — пари, къщи, коли, всичко, което днес притежава един преуспяващ адвокат. А как се става преуспяващ адвокат? Като си вършим работата, тоест като правим богатите още по-богати. Разбира се, за тази услуга ни се плаща добре, а не както на Атикъс, с пилета и орехи. Нашите клиенти плащат в брой. Което е много хубаво, Скоти, защото ти не би могъл да си купиш ферари с пилета и орехи.

Дан се обърна и пристъпи към прозореца.

— Когато завършвах юридическия, получих мъдър съвет от един по-опитен колега. Дан, каза ми той, всеки новоизлюпен юрист е изправен пред фундаментален избор, от който ще зависят всичките му професионални решения в бъдеще. Той е съвсем прост и звучи така: или искаш да правиш добро, или искаш да живееш добре. Тоест да печелиш пари или да оправяш света. Да караш кадилак или шевролет. Децата ти да учат в частни колежи или в държавни училища. Да бъдеш богат адвокат или беден адвокат. Ако искаш да правиш добро, иди да работиш като обществен защитник и помагай на хората да се борят с хазаи, монополисти и полицейски произвол. Там несъмнено ще се чувстваш добре. Но след двайсет години, когато видиш някогашните си състуденти да живеят в нови жилища, да карат нови коли и да ходят на почивка в Европа, не бива да се чувстваш зле. Трябва да запазиш своята добронамереност и да обясниш на децата си, че не могат да учат в престижни училища и колежи, защото ти си правил добро.

Дан обърна гръб на прозореца и тихо добави:

— Синът ми учи в „Принстън“, а дъщеря ми в „Смит“. — Той седна на ръба на бюрото и скръсти ръце пред гърдите си. — Това е изборът, който прави всеки адвокат, Скоти. Включително и ти. Преди десет години, когато постъпи при нас, ти направи своя избор. Предпочете да бъдеш добре. Тогава каза, че ти е омръзнало да бъдеш бедното момче на квартала и искаш да бъдеш богат адвокат. А сега изведнъж искаш да станеш добро момче, така ли? Не ми се вярва. Тази юридическа фирма съществува по една-единствена причина, Скоти: да прави купища пари, колкото се може повече пари за своите съдружници и партньори. И как го постига? Като се грижи за интересите на клиенти, които могат да плащат по триста, четиристотин или петстотин долара на час за услугите ни. Като прави това, което искат и когато го искат. Като никога не им казва „не“. Защото ние отлично знаем, че тези клиенти могат да изберат конкурентите ни отсреща, в съседния щат, навсякъде. Защото винаги ще има друга юридическа фирма, готова да ги приеме.

— Но тя има малко дете, Дан! Длъжен съм да й помогна!

— Ти също имаш малко дете. Нима не искаш да му помогнеш?

Дан се изправи, надвеси се над него и сложи ръка на рамото му.

— Винаги си се вслушвал в съветите ми, Скоти — промълви с бащински тон той. — И благодарение на тях си постъпвал правилно, нали?

— Вярно е, Дан, но…

— В такъв случай се вслушай в съвета ми и сега. Не го прави, синко. Не вреди на себе си, на фирмата, на мен. Искам отговор на молбата на Маккол, Скоти. Искам го веднага!

Скот скри пламнало лице между дланите си. Битката за душата му навлизаше в критичната си фаза. Дан Форд срещу Пашамей Джоунс.

Маккол чака отговор. Спешно.

Полицията ще убие ли и мама?

После в главата му прозвуча гласът на Боби:

Тя се нуждае от закрилата на силен човек… На такъв, какъвто ти беше някога. Настъпи мигът, в който Скот Фени трябваше да направи своята „проверка на хъса“.

— Не, миличка, няма да убият майка ти, защото аз няма да им позволя.

— Какво?!

Скот свали ръцете си и се обърна към Дан, който учудено го наблюдаваше. В същия момент си даде сметка, че е реагирал гласно на прословутата „проверка на хъса“.

— Кажи на Маккол, че отговорът ми е „не“.

Ръката на Дан се отдръпна от рамото му.

— Грешен отговор, Скоти. Опитай още веднъж.

— Отговорът ми е „не“.

Дан стана, прекоси кабинета и седна зад бюрото си. Пръстите му се сключиха върху махагоновия плот.

— В момента Мак Маккол е сенатор на Съединените щати, Скоти. Той се облича добре и говори добре, най-вече в онези политически предавания, които текат в неделя сутрин. Но под това политически коректно поведение се крие един непроменим факт: той си остава тексаски сондьор. Израснал е на петролните сонди, започнал е да бачка още петнайсетгодишен. Тежкият живот закалява, но поражда и злоба у някои хора. Мак е един от тях.

Той вдигна някаква писалка, изследва я известно време и продължи:

— Един път, още в колежа, отидохме на купон в пансиона на Марта. Тогава тя беше годеница на Мак. Беше хубава и богата. Неговият пропуск към по-добрия живот и той нямаше никакво намерение да я изпусне. Някакво футболистче се напи и направи грешката да се пусне на Марта. Мак му предложи да се маха, но то отказа. След което двамата излязоха навън. Онова момче тежеше с двайсет кила повече от Мак, но нямаше никакъв шанс срещу него. Ако не се бях намесил, вероятно щеше да го убие с медния си бокс. „Защо го правиш, по дяволите?“ — попитах го аз. А той отвърна: „Никой не може да посяга към нещо, което ми принадлежи“.

Дан поклати глава, сякаш все още беше смаян от този спомен.

— През онази вечер научих три неща за Маккол, Скоти. Първо, той не приема отказ; второ, бие се нечестно; и трето, той е най-злобното копеле, което някога съм срещал!

— Искаш да кажеш, че ще дойде да ме пребие? — попита с нервен смях Скот.

— Не знам какво ще направи, синко — отвърна с въздишка Дан. — Лично аз не съм му отказвал нищо в продължение на цели четирийсет и две години. — Помълча малко, после добави: — Но знам едно, Скот. Мак Маккол е убеден, че и Белият дом му принадлежи!