Марк Хименес
Цветът на закона (12)

11

— Скоти, тези доказателства могат да й спасят живота!

Скот беше потърсил убежище от гнева на жена си в Дибрел Тауър. Взе асансьора до последния етаж, където Боби го очакваше за късен обяд. Разказа му за посещението си в комплекса и за реакцията на Ребека при появата на неканената гостенка. А Боби го информира за развитието на делото.

— Моят човек Карл, частният детектив, успял да открие онази Кики, която потвърдила напълно версията на Шауанда. В това отношение изненади няма. Но след това поговорил и с неколцина приятели от полицейското управление на Хайланд Парк. — Боби се приведе над масата, достатъчно близо, за да се долови миризмата на последната цигара в дъха му. Гласът му се понижи до шепот. — А сега слушай внимателно. Оказва се, че преди година Кларк Маккол е бил обвинен в изнасилване и побой. Пострадалата, студентка от ЮМУ, подала жалба в полицията, но тя мистериозно изчезнала, след като татенцето, тоест сенатор Мак Маккол, уредил работата с известна сума в брой. Карл говорил със сержанта, който бил дежурен през въпросната нощ. Той споделил, че момичето било пребито.

— Но как ще я открием без жалбата?

— Сержантът се оказал съобразителен човек. Преценил, че трябва да си запази едно копие. Можело да потрябва един ден.

— Дал ли го е на Карл?

— Не, разбира се. Казал, че го държи в банков сейф. Оставали му две години до пенсия и не искал да го уволнят. Предупредил, че ако го призовем за свидетел, ще отрече всичко. Но съобщил на Карл името на момичето. Хана Стийл, в момента живее в Галвестън.

— А дали ще се съгласи да даде показания?

— Днес Карл ще вземе самолета, за да разбере.

— Е, и? — разпери ръце Скот.

— Това означава, че ще изграждаме защитата си в две посоки. Първо, че обвиняемата не е натиснала спусъка. Ще е дяволски трудно, тъй като отпечатъците й са върху пистолета, а един от куршумите от същия е в мозъка на убития. Веднага възниква въпросът кой го е направил, ако не е тя? Кларк? Стигнал до внезапното заключение, че трябва да освободи света от присъствието си? Не става. Затова мисля, че трябва да се придържаме към версията за самозащита. Той я засипва с расистки обиди, напада я, а тя го гръмва при самозащита. Но кой ще повярва на чернокожа проститутка, която на всичкото отгоре е и наркоманка? Тук се намесва Хана Стийл. Показанията й подкрепят версията ни. Добро бяло момиче свидетелства, че преди година е било пребито и изнасилено от Кларк. Със сигурност част от съдебните заседатели ще се замислят дали пък Шауанда не казва истината. Още повече че сред тях ще има и цветнокожи. Може би ще й спасим живота, ако докажем, че Кларк Маккол е бил расист и насилник.

— А оправдателна присъда?

Боби преглътна и бавно поклати глава.

— Няма да стане, Скоти. По-скоро доживотна, с право на помилване след трийсет години. Никой не може да се надява на оправдателна присъда, когато оръжието на престъплението е собственият му пистолет с ясни отпечатъци върху него, а куршумът в мозъка на жертвата е изстрелян от упор. При тези обстоятелства доживотната присъда е победа.

* * *

— По дяволите, Дан! Кажи му да се откаже, и то веднага!

Гласът на сенатора беше толкова силен, че Дан Форд отдалечи слушалката на няколко сантиметра от ухото си. На бюрото пред него лежеше текущият доклад на Скот по делото срещу Шауанда Джоунс, и той, според предварителната уговорка, незабавно позвъни във Вашингтон. Старши сенаторът от Тексас Мак Маккол никак не беше доволен от чутото.

— Стига ми, че на банката ще се изправи проститутка, която публично ще заяви, че е била бита и обиждана от Кларк! Ако твоето момче започне да призовава разни бели госпожици, които уж също са били бити и изнасилени от него, с мен е свършено! Бях сигурен, че за това момиче са се погрижили! Ами ако вземат да вадят разни истории от колежа? Ако се разчуе какви ги е вършил Кларк като член на студентското братство?

Сенаторът имаше предвид прословутия „купон на малцинствата“, организиран от сина му и неговите „братя“. Присъстващите на него се бяха появили облечени според традициите на предпочитаното от тях малцинство, а Кларк бе почернил лицето си, приемайки ролята на чернокож сводник. Мак беше принуден да изкупи целия тираж на вестника, който отрази събитието, а човекът, занесъл парите, беше Дан.

— Хората ще решат, че е научил тези неща у дома, от мен! На кръст ще ме разпънат, ако пресата надуши нещо. Няма дори да помириша въздуха в Белия дом! — Настъпи кратка пауза. — А ти никога няма да станеш адвокат на президента, Дан!

 

 

— Джордж Уокър Буш?

— Да — отвърна Скот.

— Твърдиш, че президентът е използвал служебното си положение, за да отчужди частни имоти за строителството на стадион? — смаяно го погледна Сид Грийнбърг.

— Тогава не е бил президент, Сид. Не е бил дори губернатор. Докато ти си слушал лекциите на професори с леви убеждения в Харвард, Джордж Буш е бил президент на „Тексас Рейнджърс“. Момчетата разполагали с едно скапано игрище и той използвал връзките си с градската управа, която гласувала отчуждаването на терени за нов стадион.

— И какво по-точно печели обществото?

— Нищо.

— Как тогава са отчуждили тази земя?

— По силата на закона, който не забранява процедурата. Или защото съдът не е спрял сделката. Така е била изградена пистата НАСКАР, така ще бъде построен и новият стадион на „Каубойс“. По дяволите, Сид! Така се действа в цялата страна, при това не само за пътища и паркове, но и за стадиони, търговски центрове, супермаркети.

— А ние ще го направим за хотела на Дибрел.

— Такава е сделката между Том и градската управа — сви рамене Скот.

— Което ще рече, че ще съборим къщите на бедняците заради богаташите, които могат да си позволят петзвездния хотел на Дибрел! — възнегодува Сид. — Защо никога не събарят къщите на богатите?

— Защото богатите могат да си наемат адвокати, които да оборят решението в съда. А бедните не могат.

— Значи кметството ще изкупи тези терени за центове, разбира се, с парите на Дибрел, ще изпрати булдозерите и ще отстъпи разчистения терен за луксозния му хотел? Какво печели от всичко това?

— Милиони под формата на данък сгради. Хотелът ще струва минимум сто милиона долара, докато общата стойност на къщите едва ли надвишава един милион.

— Дибрел получава хотела си, градът — своите данъци, а единствените прецакани са бедняците. И всичко е законно.

— Действаме в рамките на закона, Сид. Е, понякога и малко извън него.

— Слушай, Скот, за мен е истинско удоволствие да извъртя някой номер на прокуратурата или на наглите адвокати. Приемам го като игра, при това приятна. Но бедните? Аз самият съм израснал в такава къща!

— И на мен не ми харесва, но такава ни е работата — въздъхна Скот. — Хубавото е, че ще разрушим само трийсет къщи. За сравнение ще посоча, че за търговския център на „Хърст“ бяха съборени сто и двайсет къщи, а за стадиона на „Каубойс“ деветдесет.

— Е, сега вече съм спокоен — въздъхна Сид. — Господи, за това ли се блъсках в юридическия факултет на Харвард?

— Какво очакваш да направя, Сид? — отчаяно разпери ръце Скот. — Да заявя на Дибрел, че се отказваме? Той моментално ще си намери други адвокати, които с удоволствие ще поемат сделката. Така или иначе, тя ще бъде реализирана. Къщите ще бъдат съборени, а хотелът построен. Въпросът е коя фирма ще лапне хонорара от половин милион долара. Ако Дибрел възложи сделката на конкуренцията, ще бъда принуден да уволня някой от сътрудниците си, Сид. Нима си готов да се разделиш с работата, която ти носи двеста хиляди годишно, за да не ощетиш бедните? За да не си изцапаш ръцете?

Сид заби очи във върховете на обувките си, помълча известно време, после бавно поклати глава.

— Когато бях начинаещ адвокат, Дан Форд ми каза: „Скоти, всяка сутрин преди работа трябва да оставяш съвестта си в гардероба, ако искаш да се задържиш в професията“.

— Шибана професия! — въздъхна Сид.

— Бизнес и нищо повече — сви рамене Скот.

— Но в юридическия никой не ти казва, че правото е просто бизнес, нали? Че на практика си играем с парите и живота на други хора. Напротив, те имат нужда от учебните такси, които им плащат младежи без никаква представа какво значи да си адвокат.

Скот мълчеше. От време на време поклащаше глава като психотерапевт, който търпеливо изслушва проблемите на клиента си. Всеки юрист минаваше през метаморфозата, преживявана в момента от Сид. Тя много приличаше на процеса, по време на който гъсеницата се превръща в пеперуда, но с обратен знак; процес, при който едно достойно човешко същество се превръща в мазен адвокат. Спомни си, че Дан Форд беше кимал по същия начин по време на собствените му словоизлияния.

— Когато си бях у дома за последен път, мама и татко бяха събрали всички съседи и приятели, за да се похвалят с мен, солидния и многообещаващ юрист. Как да обясня на тези хора с какво всъщност се занимаваме?

— Няма да им обясняваш нищо — отсече Скот. — Не можеш да го направиш, нямаш право. Това, с което се занимаваме, остава тук, между тези стени. Адвокатът не може да го отнесе в дома си. Виж какво, Сид. Ти си в професията вече пет години и би трябвало да знаеш, че по служба се разговаря единствено с колеги. Обикновените хора не могат да разберат същността на нашата работа.

— Точно там е въпросът, Скот — въздъхна Сид. — Според мен те отлично я разбират.

— Чакай да се ожениш и да създадеш потомство — поклати глава Скот. — Едва тогава ще проумееш за какво става въпрос. В момента, в който се прибереш у дома, жена ти и децата ще попитат: „Какво свърши днес, татко?“. Как ще им отговориш? Ще им кажеш ли истината? Не, разбира се. Ще ги излъжеш. Всички лъжем.

Сид помълча за момент, после стана и тръгна към вратата. На прага спря и се обърна.

— О, щях да забравя… Сключихме сделката за земята. Получихме доклада на експертите по околната среда и заделихме десет милиона от цената за рекултивация. Скоро заразената земя ще бъде бетонирана, докладът няма да види бял свят, а екологичните дружества изобщо няма да разберат за наличието на оловни замърсители.

— Агресивно и творческо приложение на правото, Сид.

Младежът кимна и се обърна към вратата, но Скот все пак успя да долови думите:

— Май трябваше да запиша медицина!

 

 

Изчака затварянето на вратата и се обърна към компютъра с намерението да включи половинчасовия разговор със Сид в графата „работни консултации“. Щеше да струва на Дибрел поредните 350 долара. В същия момент усети някакво присъствие и рязко се обърна. На прага се беше изправил Дан Форд. Обзе го онова трепетно чувство, с което вярващите се взират в папата, появил се изневиделица на неделната им литургия.

— О, Дан, заповядай!

Лицето на старши съдружникът изразяваше загриженост, главата му леко се поклащаше. Имаше вид на човек, понесъл на плещите си целия свят.

— Знаех си, че това дело ще ни донесе само неприятности.

— Какво имаш предвид?

— Току-що разговарях по телефона с Маккол.

— Сенаторът?! И друг път си споменавал името му, но не знаех, че се познавате лично.

— С Мак бяхме в едно студентско братство — призна с въздишка Дан. — Аз съм изпълнител на завещанието му, от време на време се занимавам с личните му дела. Напоследък не съм правил нищо особено за него, тъй като той продаде компанията и се премести във Вашингтон. Но ако спечели изборите и „Форд-Стивънс“ получи статут на лична юридическа кантора на президента… Скоти, това е златна мина.

— Страхотно!

— Наистина ще бъде страхотно, Скоти. Ще бъдем в състояние да назначим още петдесет служители, а може би и повече. Ще получим много нови поръчки, а босовете на големите компании ще направят пътека до кабинета ми и ще платят всеки хонорар, който им поискам. Защото ще знаят, че всеки момент мога да вдигна телефона и да се свържа директно с президента. Имаш ли представа какво означава това за един адвокат? Тук, в Далас, съм голяма риба в малко езерце, Скоти. Но ако стана личен адвокат на президента, ще бъда голяма риба в голяма вода. Ще изляза на националната сцена, ще отворя бюро във Вашингтон. Представи си какво означава това лично за мен, а и за фирмата. И за теб, Скоти. Още през първата година ще спечелиш поне един милион долара. Два през втората, три в деня, в който навършиш четирийсет. Ще станеш неприлично богат. Нали така казваш на стажантите, като постъпват във фирмата.

Дан замълча, напълни дробовете си с въздух и тихо добави:

— Но Мак ми даде да разбера, че ако доброто име на сина му бъде омърсено в хода на този процес, „Форд-Стивънс“ няма да бъде фирмата, която ще защитава личните му интереси.

Скот бавно се облегна назад.

— Иска да запазя в тайна миналото на Кларк, така ли?

— Точно така.

— Но Кларк Маккол е бил насилник и расист, Дан! А показанията на Хана Стийл вероятно ще спасят живота на Шауанда!

— Да, така е. Но биха означавали край на надеждите на Мак за президентския пост. Скоти, ако пресата успее да вкара в едно изречение името на Маккол и думичките „расист“ и „насилник“, дори те да се отнасят до сина му, шансовете му да спечели изборите стават точно толкова, колкото са моите да легна с Мис Америка!

— Защо не ми каза, че работиш за Маккол? Щях да заявя на Бъфорд, че има конфликт на интереси, и да откажа защитата!

— Обсъдих тази възможност с Мак — кимна Дан Форд. — Но той беше на мнение, че е по-добре да… хм… имаме влияние върху адвоката на проститутката.

— В случай че научи за миналото на Кларк.

Дан сви рамене.

— Мак Маккол не е натрупал осемстотин милиона, без винаги да взема предвид всички възможности.

— Кларк Маккол е бил хаймана и глезльо. Обичал да бие момичетата, но накрая си намерил майстора. Защо трябва да се грижим за репутацията му?

— Нямаме подобен ангажимент. Но тук става въпрос за Мак Маккол, а не за сина му. И ние трябва да пазим репутацията му по всякакъв начин, защото фирмата има интерес той да бъде новият президент на страната. Скоти, нима не разбираш, че държим в ръцете си най-високия пост в Америка? Помисли малко! Мак ще ми бъде вечно признателен!

Очите му изгубиха фокуса си, а на устата му се появи замечтана усмивка — Дан Форд се виждаше в Белия дом. След известно време се върна в настоящето.

— Е, какво ще кажеш, момчето ми?

Скот не каза нищо. Двамата юристи, разделени от осем метра излъскан паркет и двайсет и пет години практика, забиха очи един в друг като момченца, които се състезават кой ще мигне пръв. Скот знаеше какво иска да чуе старши партньорът: че ще изпълнява безпрекословно заповедите на Маккол, защото това, което е добро за Маккол, е добро и за фирмата. Но, кой знае защо, той забави отговора си. Може би заради вродения си инат, наследен от Бъч, може би защото по принцип ненавиждаше богаташките синчета, а може би защото го спираше и нещо друго, погребано дълбоко в душата му. В крайна сметка Дан отмести очи, въздъхна шумно и тръгна към вратата.

— Маккол очаква отговор, и то спешно — подхвърли през рамо той.

 

 

Бу се надигна от шезлонга край басейна в задния двор. Беше със слънчеви очила и бял бански, а в ръката си държеше чаша безалкохолен коктейл, приготвен от Консуела. На съседния шезлонг се беше проснала по очи Пашамей, облечена в друг бански на Бу. Двете се редуваха да се мажат с крем. Сега беше ред на Бу, която внимателно повдигна дългите плитчици на Пашамей и изстиска част от тубичката върху гърба й.

Обикновено Бу прекарваше следобедите сама, потънала в четене. А. Скот Фени беше на работа в центъра, а майка й — в голф клуба. Повечето от връстничките й от квартала бяха пръснати по вили и летни лагери или пътуваха из Европа. Но Барбара Бу Фени нямаше много приятелки сред тях, може би защото момичетата на нейната възраст обичаха да се фукат с нещата си, а тя не го правеше. Тя беше различна. Мислеше по различен начин, обличаше се по различен начин и искаше различни неща. В резултат момичетата я смятаха за смахната и я наричаха „лесби“, защото предпочиташе момчешки дрехи. А тя свикна да си играе сама или да плува в басейна под зоркото око на Консуела. Днес обаче си имаше приятелка, която, също като нея, се оказа различна.

— Харесвам косата ти — каза Бу и започна да втрива белия лосион в мургавата й кожа. — Чернокожите имат ли нужда от крем против изгаряне?

— Не знам — отвърна след кратко замисляне Пашамей. — Но мама винаги държи да си слагам.

— Кога ще я пуснат от затвора?

— В края на лятото, ако мистър Фени я измъкне.

— Ако не го е извършила, ще я пуснат.

— При нас нещата не стават така.

— Кои вас?

— Чернокожите.

— А. Скот е страхотен адвокат. Ще я измъкне.

— Надявам се. Защото мама не се чувства добре в затвора.

Бу продължи да търка, докато лосионът изчезна в кожата на гостенката й.

— Защо говориш като нас?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, вземайки предвид…

— Какво?

— А. Скот говори така — „вземайки предвид настоящото положение“… Нали е адвокат. Те постоянно използват подобни думи.

— Това ми харесва — ухили се Пашамей. — Вземайки предвид какво? Положението?

— Не говориш като чернокожите, дето ги показват по телевизията. Те използват…

— Черен английски, както му вика мама. Всички в квартала говорят така, но тя ми забранява. Казва, че трябва да говоря правилно.

Бу хвана една от дългите й плитчици и лекичко я подръпна. Пашамей скочи като ужилена.

— Ела, хрумна ми страхотна идея!

 

 

Шофирайки към дома си, Скот се питаше защо не се чувства обиден от арогантността на Мак Маккол, който бе решил, че може да диктува условията и начините, по които адвокат А. Скот Фени трябва да гради защитата на клиентката си. Според моралния кодекс на юриста, в който се заклеват всички начинаещи адвокати (ако не за друго, то поне за да получат разрешение да практикуват право), защитникът не бива да се влияе от никакви външни фактори и обстоятелства. Разбира се, повечето адвокати възприемат този кодекс по начина, по който престъпниците възприемат наказателния кодекс: повече като пожелание, отколкото като действащи правила за професионалното им поведение.

Същевременно се питаше и защо не прие безпрекословно заповедта на Маккол. Дан Форд явно очакваше това от него. Никога досега не се беше противопоставял на желанията му, изпълнявайки ги така, както би изпълнил желанията на собствения си баща. Напротив, беше помагал те да се превръщат в окончателни решения, независимо дали ставаше въпрос за уволнение на служител, зарязване на клиент или дарение за предизборната кампания на приятелски настроен съдия. Беше го правил без никакви колебания, защото Дан Форд работеше за интересите на фирмата, следователно и за неговите. Но защо сега се бе поколебал? За пръв път в цялата си кариера?

Върна се на първоначалния факт. Сенаторът на Съединените щати Мак Маккол беше предварително убеден, че Скот Фени няма да положи всички усилия за защита на клиентката си, обвинена в убийство, защото той, сенаторът, му е наредил така. Един факт, от който кръвта на адвоката би трябвало да кипне. Какво си въобразява тоя тип?! За какъв се мисли? Ако някой в колежа би дръзнал да предложи на звездата Скот Фени да симулира активност в поредния мач, той със сигурност би му друснал един юмрук в зъбите! За това би била достатъчна дори мисълта, че може да опорочи любимата игра. Но защо адвокат А. Скот Фени не изпитваше същото възмущение сега, когато му предлагаха да симулира защита в съда? Защо изобщо се замисляше върху подобна идея? Нима бе затънал до такава степен в прословутото „агресивно и творческо приложение на правото“, че вече не правеше разлика между сключването на сделка и компромиса със съвестта си? Нима беше станал толкова добър адвокат, че не се вълнуваше, когато трябваше да прави компромиси?

Търсейки отговор, Скот бавно зави по Престън Роуд, който граничеше с Търтъл Крийк и на който се намираха разкошните къщи на известния предприемач Трамел Кроу (данъчна оценка 13,5 милиона долара), собственика на „Далас Каубойс“ Джери Джоунс (данъчна оценка 13,5 милиона долара), Том Дибрел (18 милиона) и Мак Маккол (25 милиона). За пръв път си даде сметка, че Маккол и най-важният му клиент всъщност са съседи. Намали скоростта и хвърли поглед към входа на имението. Представи си как Кларк и Шауанда преминават през високия портал минути преди смъртта да настигне известния плейбой.

Мислите му бяха прекъснати от резкия звън на мобилния телефон.

— Скот Фени — натисна копчето той.

— Мистър Фени, обажда се Луис…

— Луис?

— От оня комплекс.

— О, да, разбира се.

— Мистър Фени, Пашамей още не се е прибрала и почвам да се безпокоя. С вас ли е?

— О, Луис, извинявай. Трябваше да кажа на секретарката да ти позвъни. Реших да оставя детето при нас, докато трае процеса.

— Кои нас?

— Моето семейство. У дома.

— Прибирате Пашамей в дома си?

— Да, само докато приключи тая бъркотия. Тази сутрин ходихме на свиждане с Шауанда, а след това реших, че няма смисъл да… — Скот прехапа език, защото не искаше да споменава, че няма желание да се връща в онзи квартал, след което ловко се измъкна. — Дъщеря ми е на нейната възраст. Имаме четири свободни спални и просто ми хрумна, че това е добро решение. Шауанда е съгласна.

— Ами нещата й? Дрехи и всичко останало?

— Ще използва дрехите на дъщеря ми. На ръст са почти еднакви, а дъщеря ми не носи и половината от нещата, които й купува майка й.

— Ако искате, мога да й докарам дрехите.

— В Хайланд Парк?!

Отговори му мълчание. Май пак го ядосах, помисли си Скот. Но се оказа, че отново греши.

— Луис?

— Нашият квартал не е място за малки момиченца, които живеят сами, мистър Фени — топло отвърна Луис. — Поздравете я от мен. А ако имате някакви проблеми в тая част на града, просто ми се обадете.

— Благодаря ти, Луис.

— О, и още нещо, мистър Фени…

— Да?

— Не очаквах, че белите са способни на подобни жестове. Вие сте добър човек, мистър Фени.

Дано да си прав, въздъхна Скот и прекъсна връзката.

 

 

Бу изтича надолу по стълбите и се настани на масата в кухнята, следвана от Пашамей. Майка й я погледна, сложи ръце на кръста си и попита:

— Какво си направила с косата си, госпожичке?

Дългата червена коса на Бу беше разделена на ивици и притисната към черепа с помощта на множество фиби. Тънките плитчици почти докосваха раменете й.

— Пашамей ми я направи. Нарича се „царевична нива“. Страхотна е, нали?

— Нещо да кажеш? — изръмжа Ребека. Въпросът й беше предназначен за Скот.

— Прилича ми на Бо Дерек — сви рамене той.

— Бо Дерек?!

— Да, от някакъв филм, който гледахме заедно.

Майката вдигна ръце на главата си и извика:

— Барбара Бу Фени! Младите дебютантки в Хайланд Парк не си плетат косата на плитчици!

— Това не е проблем, мамо — спокойно отвърна Бу. — Аз няма да ставам дебютантка.

Майката изпусна тежка въздишка и се втренчи в гостенката.

— Надявам се, че нямаш татуировки, Пашамей! — изръмжа тя.

Момиченцето се засмя, очевидно без да разбере, че стопанката на дома говори сериозно. Тук се намеси Консуела, която свали две шишенца от рафта и подхвърли:

— Те двечките са като близначки! Като тези тук… Бу е сол, а Пашамей пипер. — Дебелото й туловище се разтресе от смях. — Сол и пипер!

Майката поклати глава. Устните й се превърнаха в тънка черта — доста обезпокоителен сигнал.

— Гледай си енчиладите, Консуела! — мрачно процеди тя.

— Гости ли чакате? — попита Пашамей.

Бу се извъртя да я погледне.

— Какво?

— Като гледам всичката тая храна, си помислих, че ще имате гости — поясни момиченцето.

Масата действително беше отрупана с тако, енчилади, гуакамоле, пържен боб, тортили с лютив сос.

— Не чакаме гости.

— Всичко е само за нас, така ли?

— Ами да — сви рамене Бу.

— Вземайки предвид — изкиска се Пашамей.

* * *

Бъч и Барбара Фени винаги обсъждаха семейните въпроси на масата, в присъствието на малкия си син. Хубави и лоши, успехи и провали, възможности и проблеми. Бяха твърдо убедени, че това ще му бъде от полза. Скот още помнеше един такъв разговор, малко преди смъртта на баща му. Бъч обясни, че предприемачът го накарал да претупа някаква работа, за да свършат по-бързо и да увеличат печалбата. Разбира се, без знанието на клиента. Трябвало да изпълни заповедта, иначе щял да загуби работата си. Поиска съвета на жена си и чу категоричния й отговор; беше: „Кажи му «не».“ Скот реши да постъпи по същия начин. Когато се качиха в спалнята и Ребека се изправи гола пред огледалото в банята, където свали грима си и критично потърси признаците на остаряване по стройното си тяло, той седна на леглото и й разказа за заповедта на сенатор Маккол, предадена му лично от Дан. Отговорът на съпругата му беше също толкова категоричен:

— Ще я изпълниш, разбира се! След като Дан те съветва да го направиш, значи няма какво повече да умуваш. Нима си готов да се откажеш от всичко, което имаме, заради една проклета…

— Довърши си мисълта, Ребека! Проклета каква?

Тя рязко се завъртя.

— Заради една проклета черна курва, ето каква!

Адвокат А. Скот Фени бе защитавал богатите си клиенти срещу всякакви нападки от конкуренти в бизнеса, прокурори, мастити адвокати или млади жени, претърпели сексуално насилие. Но не и от жена си. Разбира се, никога не беше имал за клиентка чернокожа проститутка, но вече започваше да я защитава, воден от адвокатския си инстинкт. Сега обаче искането на Маккол, което продължаваше да му тежи, спортната му злоба, дълбоката му ненавист към разглезените богаташки синчета като Кларк Маккол, представата на Луис за добродетелите му, топлината, с която Бу прие Пашамей, а може би и красивата гола жена насреща му, която вече седми месец не го допускаше в леглото си и по невероятен начин умееше да превръща страстта му в гняв, накараха адвокат Скот Фени да защити Шауанда с онази страст, до която прибягваше единствено при защитата на богатите си клиенти.

— Това означава ли, че трябва да умре само защото е черна и е проститутка? — извика той. — Представи си, че ти си се родила с черен цвят на кожата! Щеше ли да бъдеш Мис Университет и председателка на организационния комитет на Бала на каубоите? Или щеше да си някъде по тротоарите на „Хари Хайнс“, упражнявайки най-древната професия? — Пръстът му се насочи към тавана. — За бога, Ребека! Нима не можеш да си представиш, че и Бу би могла да се окаже на мястото на това малко чернокожо момиченце?

Голата му съпруга го дари с презрителна усмивка.

— Не се прави на праведник, Скот Фени! Ти не по-малко от мен се стремеше към парите и всичко, което може да се купи с тях — къщата, ферарито. Колко плати за този костюм? Аз се омъжих за теб, защото имаше амбиции да станеш голям адвокат. Ти не постъпи в Комитета за безплатна юридическа защита, който помага на бедните чернокожи обитатели на Южен Далас, а отиде да работиш в голяма юридическа фирма, за да печелиш купища пари от богатите си клиенти, които живеят тук, в Хайланд Парк. А сега изведнъж искаш да демонстрираш будна съвест. Не, Скот, не става. — Тя заби пръст в гърдите му и продължи: — Ако действително си решил да ми разбиеш живота заради една проститутка, която, много добре знаеш, е виновна, кълна се в бога, че ще те зарежа! — Пръстът й се вдигна към тавана. — А онова момиченце ще извади късмет, ако остане без такава майка!

 

 

Двете деца се готвеха да си лягат в спалнята на третия етаж. Скот им почете малко за огромно удоволствие на Пашамей. Бу настоя гостенката да спи при нея, за да могат да си побъбрят. Коленичила на леглото, тя гледаше с огромно недоумение как Пашамей разстила едно одеяло на пода.

— Какво правиш, в името на Всевишния?

— В името на кого?

— Това е просто израз.

— О, така ли? Правя си леглото.

— На пода?!

Пашамей погледна одеялото, после премести очи към Бу, изправена във високото легло.

— Ти ще спиш в леглото, нали?

— Разбира се — засмя се Бу. — А ти къде ще спиш?

— На пода.

— Значи нямаш истинско легло, така ли?

— Напротив, имам.

— Да не би да имаш болки в гърба? Понякога А. Скот спи на пода, защото го боли гърбът от футбола.

— Нямам болки в гърба.

— Тогава защо?

— Защото е по-сигурно.

— В какъв смисъл?

— Заради стрелбата.

След доста продължителна дискусия Бу успя да убеди гостенката си, че в Хайланд Парк е по-безопасно да се спи в леглото.

Един час по-късно Скот се качи да целуне дъщеря си за лека нощ и ги завари една до друга, дълбоко заспали. Наведе се да целуне Бу по челото. Но главичката на Пашамей беше толкова близо, че той протегна врат и целуна и нея.

— Тате? — прошепна в съня си детето, размърда се под завивките, после утихна.