Марк Хименес
Цветът на закона (8)

7

Боби Херин се чувстваше като адвокат, попаднал в непозната съдебна зала.

Всъщност беше във фоайето на клуб „Даунтаун“ — заведението, което заемаше последния етаж на най-високия небостъргач в града и предлагаше най-изтънчената кухня. Край него се точеха най-богатите мъже на Далас, идващи да похапнат в компанията на своите адвокати, по-многобройни от свитата на нашумял рап певец. Сред тях можеха да се видят собствениците на най-авторитетните юридически фирми в града, които вземаха по триста, четиристотин, а нерядко и по петстотин долара на час (за сравнение Боби печелеше 500 долара на седмица, при това добра седмица), облечени в костюми от фина вълна, колосани ризи и копринени вратовръзки. На краката им блестяха черни обувки, току-що лъснати от момчето на входа. За разлика от тях костюмът на Боби беше от изкуствена материя, купен от поредната разпродажба. А обувките му от месеци плачеха за боя. Притеснен, той се опита да ги излъска малко с помощта на дискретно потъркване върху задната част на крачолите.

— Боби!

Адвокат Херин се обърна. Насреща му се усмихваше красивото лице на стар приятел; на човека, от когото се беше възхищавал и когото беше следвал сляпо, както фен прочута рок звезда; на човека, когото беше обичал като брат. Не беше виждал Скоти Фени поне от десет години. С мъка се удържа да не прегърне стария си приятел, задоволявайки се да разтърси здраво протегната му ръка.

— Радвам се, че прие поканата ми, приятелю — рече Скот. — Надявам се, че не си ме чакал прекалено дълго.

Боби мълчаливо поклати глава, макар че наистина беше чакал дълго. Пристигна преди петнайсет минути, паркира колата си в подземния гараж и взе експресния асансьор. Това му напомни да бръкне в джоба си за талона.

— Надявам се, че е за сметка на клуба — промърмори той. В случай че ресторантът не покриеше десетте долара такса за паркиране, дневният му бюджет със сигурност отиваше на кино.

Но Скоти не отговори, зает да го оглежда от глава до пети и явно търсещ повод да похвали облеклото му. Не успял да открие такъв, той го плесна по рамото и бодро подхвърли:

— Да вървим да хапнем.

Поведе го по късия коридор, който водеше към канцеларията на метрдотела. Стените бяха покрити с портрети на основателите на клуба и членовете на борда, някогашни и настоящи. Даласки вариант на справочника „Кой кой е“.

— О, мистър Фени, приятно ми е да ви видя — усмихна се латиноамериканец на средна възраст, който очевидно приемаше посещението на Скоти като главното събитие на деня. Беше слаб и строен, със старателно сресана коса и добре поддържано мургаво лице, украсено с тънки мустачки. От него лъхаше на скъп афтършейв, беше облечен с черен костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка. Спокойно би могъл да мине за собственик на погребална агенция, но задълженията му очевидно бяха други. Тикна под мишницата си две менюта с кожена подвързия и делово попита:

— Две места за обяд, сър?

— Да, Роберто.

Боби ги последва в залата за хранене, осветена от разкошни полилеи и огромни панорамни прозорци. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмно дърво, а големите маси бяха покрити с бели ленени покривки. Възрастните посетители се обслужваха от млади мъже с мургав цвят на кожата, бели престилки и черни папийонки. Щракайки с пръсти, Роберто насочваше подчинените си към местата, които се нуждаеха от допълване на чашите или разчистване на чиниите. Въздухът ухаеше на скара, пресни скариди и задушена риба, а приглушеният звън на сребърните прибори, влизащи в съприкосновение с кристал и фин порцелан, напомни на Боби за живота, който при малко по-друго стечение на обстоятелствата би могъл да бъде и негов. Той обикновено обядваше в заведението на близкия ъгъл, където бяха наредени няколко сгъваеми маси за пикник, а храната се поднасяше в картонени чинии и пластмасови вилици за еднократна употреба.

Докато Боби се чувстваше като Ралф Нейдър, попаднал на заседание на Търговската камара, Скоти се движеше из залата както навремето на футболния терен — подхвърляйки думи за поздрав и стискайки ръцете на възторжените си почитатели. А Боби, също като едно време, наблюдаваше всичко далеч от центъра на събитията, заел позиция зад гърба му. Лицата на хората, с които се ръкуваше Скоти, му бяха познати от страниците с бизнес новини в местните вестници. Тези хора притежаваха Далас: земята, сградите, фирмите и всичко останало. Вниманието на Скоти изведнъж бе привлечено от четирима мъже, заели маса в противоположния край на залата.

— Веднага се връщам — прошепна той и се насочи натам.

Боби последва Роберто към една маса до прозореца, от която се разкриваше великолепна гледка към града, в който бе прекарал целия си живот. Бе роден в най-бедната част на Далас. Малко преди да завърши девети клас, родителите му се преместиха в двустаен апартамент в близост до ЮМУ. Те правеха всичко възможно да осигурят по-добро образование на сина си, но това не беше по силите на баща му, който издържаше семейството си с една шофьорска заплата. Ето защо решиха да се преместят в Хайланд Парк и да се възползват от по-добрите училища там, посещавани от синовете на богатите.

Запозна се със Скот Фени още първата година, тъй като и двамата бяха наематели, заемащи еднакво положение в обществената стълбица на Хайланд Парк — едно стъпало над мексиканските домашни помощници. Боби бързо се превърна в предан сподвижник на Скоти, като Робин на Батман. И се възползва от бързия възход на приятеля си главно на футболния терен, за да бъде приет от останалите обитатели на Хайланд Парк като неразделна част от антуража на прославения спортист.

След като завършиха гимназия, Боби последва примера на Скоти и се записа в ЮМУ. С тази разлика, че Скоти получи стипендия, а той беше принуден да тегли студентски заеми. Четири години по-късно, отново вървейки по стъпките на приятеля си, той кандидатства в юридическия факултет. Но адвокатската диплома не му донесе по-добър живот, защото парите бяха в големите фирми, а големите фирми наемаха само най-добрите — обикновено десетте процента с отличен успех по време на следването. Тоест випускници като Скоти Фени, а не като Боби Херин. В университета крояха планове да практикуват право заедно, но после големите фирми направиха своите оферти и Скоти откликна. После просто изчезна — като някоя от честите летни бури в Тексас, които в един момент заливат всичко с двайсет сантиметра вода, а в следващия от тях няма дори следа. А Боби, за пръв път от четиринайсетгодишната си възраст насам, остана без пример за подражание.

През следващите десет години се луташе в живота като Моисей в Синайската пустиня. Правеше всичко възможно да открие своя път, но без пътеводната звезда на Скоти това се оказа трудна работа. Разбира се, от време на време получаваше сведения за него, обикновено от светските страници на вестниците, които прилежно отразяваха присъствието на мистър и мисис А. Скот Фени на поредния прием, а понякога и от бизнес новините, съобщаващи за поредната съдебна битка, спечелена от известния корпоративен адвокат А. Скот Фени. В такива мигове си спомняше за миналото и се чувстваше още по-самотен.

В крайна сметка животът му все пак влезе в свой коловоз въпреки липсата на особени усилия от негова страна. Живот, който не предлагаше нищо особено, както бе отбелязал тази сутрин, прескачайки поредния заспал пияница пред вратата на кантората си. Беше готов за обичайния си работен ден, по време на който щеше да измъква разни наркомани под гаранция, да оборва обвинения срещу клиентите си в районния съд, а в промеждутъците щеше да похапва корейски понички и да играе билярд в съседния бар с мексиканска бира в ръка. Но телефонът иззвъня и жената насреща се представи като личната секретарка на Скот Фени. Първата му реакция на новината, че приятелят му го кани на обяд в клуб „Даунтаун“, беше да звънне на 911 и да поиска спешна интервенция с дефибрилатор. Миг след като прие поканата и затвори телефона, той хвърли критичен поглед на облеклото си и съжали за прибързаното си решение. В продължение на цял час снова напред-назад и поне десет пъти посегна към слушалката, за да откаже срещата. Разбра, че е затънал до гуша в момента, в който вкара стария си шевролет импала в подземието на небостъргача, а служителят на бариерата открито се изсмя на изкопаемото, което използваше за превоз.

Клуб „Даунтаун“ просто не беше за хора като Боби Херин.

Усети, че пръстите му барабанят по масата, сякаш искаше да изпрати спешно послание с помощта на морзовата азбука. Мечтаеше да запали цигара, но това беше изключено в този изискан клуб. Градската управа беше забранила пушенето на обществени места. Изведнъж му се прииска да стане и да си тръгне. Мястото му беше в Източен Далас, а не тук. Защо приех шибаната покана, мамка му, отчаяно въздъхна той. В първия момент си каза, че това се дължи на изненадващото обаждане на секретарката на Скоти, но после тръсна глава и си призна истината — просто много му се искаше да види стария си приятел.

Защото Скоти му липсваше много повече от двете му бивши съпруги.

Вдигна глава и го потърси с поглед. Приятелят му се беше привел над човек с познато лице и поверително шепнеше в ухото му. Явно новините бяха приятни, защото мъжът скочи на крака със светнало лице, тупна го по гърба и за малко не го прегърна. Скоти се усмихна и тръгна към масата си.

— Познаваш Том Дибрел? — почтително го погледна Боби.

— Аз съм му адвокат и току-що го отървах от голяма гадост — поясни Скоти, наведе се над масата и прошепна: — Проблемът на Том е, че все не успява да си държи оная работа в гащите!

— Но той беше човекът, който подкупи играчите на ЮМУ и подписа смъртната присъда на университетския отбор! — възкликна Боби. — Едно време хич не си падаше по задници като него, а сега си му станал адвокат! Защо, Скоти?

— Защото ми плаща три милиона годишно — усмихна се приятелят му.

Цифрата накара Боби да хлъцне. Три милиона долара! Личният му рекорд беше 27 500 долара годишно. Само десет минути в компанията на Скоти се оказаха достатъчни, за да се пробуди старата завист. Разбира се, той също имаше лоялни клиенти. Един всяка седмица му носеше домашни питки, а някаква жена кръсти на негово име незаконния си син. В допълнение не му приемаха парите нито в магазина за понички, нито в мексиканския бар. Всъщност безплатните понички и бира бяха единствените добавки към поста на уличен адвокат, а най-големият му хонорар за миналата година беше 500 долара. Докато Скоти смъкваше по три милиона от един-единствен клиент! Парите са основен критерий за успеха на практикуващите право в англоговорещата част на Далас, а адвокат Робърт Херин не беше смятан за пълен неудачник по единствената причина че упражняваше професията си в Източен Далас, където се говореше предимно на испански.

В съзнанието му отново започна да се промъква депресията, която обикновено лекуваше с няколко бири в съседния бар, но днес ситуацията беше различна. Роберто се появи с две чаши леден чай, които тържествено постави на масата, и старателно разстла колосаните салфетки в скута на гостите си — акт, който накара Боби да трепне, защото по местата, където обичайно се хранеше, подобна близост означаваше, че някой има намерение да му измъкне портфейла. Изчака отдалечаването на метрдотела, пусна два подсладителя в чая си и отпи няколко едри глътки.

— Сутринта останах доста изненадан от обаждането ти, Скоти — промърмори той. — Всъщност на секретарката ти. Но нали ме знаеш, никога не пропускам безплатния обяд!

— Я ми кажи как я караш, Боби.

Репликата го накара да хвърли изпитателен поглед на приятеля си, седнал небрежно насреща му, облечен в скъп костюм, колосана риза и дизайнерска вратовръзка. Дали този даласки принц действително се интересуваше как я кара дребна риба като Боби Херин? Едно време, когато случайно се срещаше с някой по-добър състудент (което означаваше с всеки състудент), той светкавично оценяваше неудобството на ситуацията и бързаше да изчезне. Но в момента оттеглянето беше изключено. Затова Боби помълча за момент, после вдигна глава и попита:

— Скоти, очакваш ли денят да ти донесе хубави неща, като ставаш сутрин от леглото?

Приятелят му се замисли за миг, после кимна:

— Да, предполагам.

— А защо?

— Може би защото постоянно ми се случва по нещо хубаво — сви рамене Скоти.

— Най-добрият футболист, най-добрият студент, пръв хубавец, взема за жена най-голямата красавица, става богат адвокат и води прекрасен живот?

На лицето на Скоти изплува широка усмивка.

— Нещо такова — отвърна той.

— Точно такова — поправи го Боби.

— Ами, да…

— Но не всички се чувстват така, Скоти. Аз например никога не се събуждам с очакването, че ще ми се случи нещо хубаво. Напротив, неизбежно започвам да мисля какво лошо ще ми се случи.

Скоти заби поглед в чашата пред себе си с изражението, което Боби беше виждал и у другите си състуденти. Изражение на смущение и досада. Но вече беше стигнал твърде далеч, за да спре.

— Ти се дипломира като отличник на курса, Скоти. А аз просто се дипломирах. Нали помниш онзи стар виц от юридическия? Как викат на лекаря, който се е дипломирал с най-слаб успех в курса? Доктор. А как се обръщат към колегата му от юридическия? Рядко. — Боби сведе очи към сребърната вилица, която въртеше между пръстите си, и тихо добави: — И трябва да ти кажа, че не е виц.

Скоти забави отговора си и Боби вдигна очи, очаквайки да срещне насмешливия му поглед. Но вместо това видя дълбоката загриженост в очите на приятеля си. Двамата бяха неразделни в колежа и юридическия факултет. Живееха заедно, учеха заедно, пиеха заедно и заедно гонеха мадамите (в хода на този процес Боби винаги се задоволяваше с отхвърлените от Скоти), заедно играеха баскетбол и голф. Бяха като братя до момента, в който Скоти бе нает от „Форд-Стивънс“ с начална заплата от 100 000 долара годишно. След което дори не бяха разговаряли.

— Нещата не вървят, така ли? — попита Скоти.

— Клиентите, които човек набира от телевизионния справочник, обикновено не плащат добре — сви рамене Боби и направи опит да се усмихне. — Хей, животът невинаги тече гладко!

— Разбирам — кимна Скоти и се изправи в стола си. — Дай да похапнем и да си поговорим.

Келнерът се появи в секундата, в който пръстът му небрежно се вдигна нагоре.

— Мистър Херин? — прозвуча глас със силен латиноамерикански акцент.

Боби вдигна глава от менюто с ордьоврите, всеки от който струваше повече от костюма му.

Лицето на младия келнер му се стори смътно познато.

— Аз съм Карлос, мистър Херин. Карлос Ернандес. Миналата година ме защитавахте по обвинение в притежание на наркотици с цел продажба.

Клиентите на Боби много си приличаха — все млади мъже с мургав цвят на кожата, най-често обвинени по едни и същи параграфи: притежание на контролирани субстанции, притежание с цел разпространение, заговор за нелегално разпространение. Бяха дребни наркоманчета, попаднали под ударите на Закона за борба с наркотиците. В някои случаи запомняше клиента си, най-често заради татуировките. Имаше един Хектор, който от кръста нагоре беше покрит с огромна, наподобяваща фреска татуировка на Дева Мария. Но този Карлос беше облечен от главата до петите и по тази причина той не можеше да го различи от останалите, независимо дали се казваха Хорхе, Рикардо или Лупе. Въпреки това се усмихна и кимна.

— О, да, Карлос. Как я караш, човече? Надявам се да си чист!

Усмивката на Карлос беше по-широка от неговата, а отговорът — по-фалшив.

— Разбира се, сър, мистър Херин.

Никога не оставаха чисти.

— Браво на теб.

Скоти си поръча сьомга, а Боби предпочете стек. Проследи с очи отдалечаващия се Карлос и промърмори:

— Беше най-добрият ми клиент.

— Май постоянно се занимаваш с криминални дела, а?

— Защитавам дребни престъпници — кимна Боби. — Такива като Карлос, които нямат нужда от оценка на имотното състояние.

— Във федералния съд ли?

— Да, защото всички свързани с дрогата престъпления се гледат там.

Не след дълго Карлос сервира храната. Говориха си за миналото и стари приятели, смяха се на полузабравени случки. Скоти не знаеше, че Боби бе успял да се ожени и разведе, при това два пъти. Боби пък не беше чул, че майката на Скоти е починала и че има дъщеря. Сякаш се върнаха десет години назад и отново бяха първи приятели. Но Боби не забравяше, че е само Пепеляшка, поканена на бала от принца на Далас. Разкошният обяд в изискания клуб скоро щеше да свърши и той отново щеше да се върне в жалкия си офис в Източен Далас, където трябваше да защитава клиенти като Карлос, за да осигури съществуването си. Ето защо довърши стека, бутна чинията настрана и погледна приятеля си в очите.

— Благодаря за хубавия обяд, Скоти. Много ми беше приятно да те видя и да си спомня за миналото. Но ти едва ли си ме поканил само за това, особено като се има предвид факта, че не сме се виждали десет години. Затова ти предлагам да изплюеш камъчето.

Скоти се огледа, приведе се над масата и прошепна:

— Бъфорд ме назначи за служебен защитник на проститутката, която уби Кларк Маккол.

— Стига бе! — стресна се Боби и едва не се поля с леден чай.

— Самата истина.

Макар и да не беше най-ярката звезда на факултета, Боби Херин светкавично схвана за какво става въпрос: Скоти Фени отново му подхвърляше мацката, която не харесваше.

— Искаш да ми я прехвърлиш, така ли?

— Ще ти обясня за какво става въпрос — кимна Скоти. — Вече се срещнах с обвиняемата Шауанда Джоунс, чернокожа хероинозависима проститутка, която за малко не се издрайфа върху костюма ми! Твърди, че не го е убила, но това са глупости, тъй като оръжието на престъплението е нейно. Казва, че Маккол я забърсал на „Хари Хайнс“. Предложил й хилядарка за цялата нощ, закарал я в дома си и започнал да я бие и псува. — Гласът му се понижи още повече. — Непрекъснато я наричал мръсна негърка. — Изправи се и продължи с нормален тон: — Както и да е. Сбили се, тя го сритала в топките, след което си прибрала парите и се върнала на улицата с неговата кола, която после зарязала. Полицията открила отпечатъците й върху пистолета и на другия ден я арестувала. Имала е предишни обвинения за проституция. Отказа да се признае за виновна срещу по-лека присъда и настоява за процес. Но, както вероятно се досещаш, „Форд-Стивънс“ не може да защитава проститутки!

— Добре — кимна Боби.

— Какво добре?

— Ще я поема. За какви пари говорим?

— Петдесет на час.

— Плюс разходите.

— Какви разходи?

— Следовател, криминалист, ДНК тестове…

— Добре, но не прекалявай.

— Кво ти пука? Тя е само една мръсна негърка.

— Не съм го казал, Боби.

— Извинявай. Грешка на езика. Предварително заседание?

— Утре в девет сутринта.

— Ще бъда там.

Изправиха се и Боби извади талона от паркинга.

— Ще го признаят ли за разход?

* * *

Фитнес центърът се намираше на последния етаж на сградата до Дибрел Тауър и беше свързана с нея посредством пасаж с климатик, който позволяваше на хора като Скот Фени да не се потят, докато се придвижват към мястото за всекидневните си тренировки. Повечето от офис сградите в деловия център на Далас бяха свързани помежду си с подобни пасажи или подземни тунели, охотно използвани от юристи, банкери и бизнесмени, които не искаха да се излагат на парещите слънчеви лъчи, а и нямаха никакво желание да се смесват със скитниците и просяците, за които улиците в центъра бяха и дом, и място за препитание. И това се оказа разумно решение, тъй като преди няколко години пред входа на „Макдоналдс“ отсреща някакъв бездомник беше успял да измъкне оръжието на един полицай и да го застреля от упор.

Скот току-що беше пресякъл един такъв пасаж и в момента се наслаждаваше на гледката, докато краката му тичаха точно с 10 километра в час по наклонената пътечка. Както винаги се чувстваше добре, адски специален. Просто защото цял живот си беше специален. Бъч пръв направи тази констатация — в момента, в който нахлузи ръкавиците на осемгодишното момче и откри безспорния му футболен талант. „Ти имаш дарба, Скоти“, каза му той. По-късно и майка му стигна до подобно заключение, уточнявайки обаче, че дарбата му няма нищо общо с футбола. Тогава той не разбра какво иска да каже, а после тя умря.

Но внушението остана и постепенно облада душата му, подхранвано от осемте години футболна слава в гимназията и колежа, от запалянковците и красивите фенки, от треньорите и репортерите, които всекидневно го уверяваха, че е наистина специален. То стана част от него, като сините му очи. И никога не го напусна. Дори се усили през трите години в ЮМУ и десетте във „Форд-Стивънс“. С тази разлика, че днес не спортните успехи, а парите го правеха специален. Пари, достатъчни за покупката на голям дом, ферари и прекрасен живот. И на един стар приятел.

За пръв път от двайсет и четири часа насам от телефонния разговор със съдията той се почувства абсолютно уверен и спокоен, с ясно съзнание и бодър дух. Закова очи върху задника на момичето, което използваше пътечката пред него; краката му работеха равномерно и мощно, като бутала на машина. Отмести очи от нея и извърна глава към огледалото вдясно. Там срещна погледа на момичето, което тичаше зад него. Намигнаха си, а душата му се изпълни с невероятна мъжка жизненост, която се плъзна по нервите и вените му като наркотик и придаде нова сила на мускулите му. Увеличи скоростта на петнайсет километра в час, защото много му допадаше да бъде специален.

 

 

Вечерта влезе в стаята на дъщеря си и я завари по пижама, опряла глава в таблата на леглото и скръстила ръце в скута си. Косата й беше старателно сресана, а лицето — розово от скорошната баня. От тялото й се разнасяше аромат на свежи ягоди. На стола до леглото лежеше книгата, която Скот й четеше всяка вечер преди лягане. Той я вдигна и седна, разтърка очи и си сложи очилата.

— Докъде бяхме стигнали?

— До шестата.

Разгърна на Шестата поправка на Конституцията. Чула в клас за Декларацията за правата, Бу искаше да научи повече за поправките, вероятно защото изобщо не беше подозирала, че ги има.

— „Във всички случаи на наказателни дела обвиняемият има право на бързо и публично съдебно дирене“ — започна да чете Скот, после спря и вдигна глава. — Какво означава това според теб?

— Че ченгетата не могат да те затворят и да хвърлят ключа в морето.

— Точно така. И не могат да те съдят тайно.

— Значи, ако твоята проститутка откаже да се признае за виновна, процесът срещу нея ще бъде открит и всеки може да присъства на него.

— Да. И тя ще постъпи точно така.

— Как?

— Няма да се признае за виновна.

— Говорил си с нея? — попита с ококорени очи Бу и напрегнато се наведе напред.

— Да, тази сутрин, в затвора.

— Как изглежда?

— Млада, уплашена, не особено образована — сви рамене Скот. — Твърди, че е невинна.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че е виновна — поклати глава Скот. — Убийството е извършено с нейното оръжие, върху което са открили нейните отпечатъци.

— Имала е пистолет?

— Аха.

— Мамка му! Ох, не може да бъде!

Момиченцето се отпусна обратно, а той продължи да чете:

— „В безпристрастен съд със съдебни заседатели на щата.“ Знаеш ли какво означава това?

— Тц — поклати глава тя.

— Означава заседателите да бъдат честни и да нямат предубеждения към обвиняемия.

— Значи сред тях да няма хора, които мразят чернокожите.

— Точно така.

— А как можеш да бъдеш сигурен?

— Защитата задава въпроси на кандидатите за съдебни заседатели, преди да бъдат избрани.

— Какви въпроси?

— Ами… В дадения случай ги питаме дали имат предразсъдъци по отношение на чернокожите, проститутките или наркоманите.

— Но те със сигурност ще кажат, че нямат.

— Е, не ги питаме директно, а по заобиколен начин. Да речем, дали са гостували в дома на чернокожо семейство. Внимателно наблюдаваме езика на тялото им, обръщаме внимание на дреболии — например дали ако е седнал до чернокож, някой бял човек неволно се отдръпва по-настрана.

— Ти правил ли си го?

— Какво да съм правил?

— Ходил ли си на гости на чернокож?

— Не съм.

— Но нямаш предразсъдъци към тях, нали?

— Разбира се, че нямам. Едно време имах чернокожи приятели, с които играех футбол в един отбор.

— Например?

— Ами… Рашид, Лирой, Големия Чарли.

— Кой е Големия Чарли? — усмихна се Бу.

— Чарлс Джексън — усмихна се на свой ред Скот. — Беше десен защитник и имаше задача да блокира противника, за да ми отваря коридори. Спасявал ме е много пъти. Както на терена, така и извън него.

— Добри приятели ли бяхте?

— Да — кимна Скот. — Той беше голям човек.

— Умрял ли е?

— Не, мисля, че не е.

— А защо вече не сте приятели?

— Защото той стана професионален състезател, а аз постъпих в юридическия. Загубихме връзка.

Бу кимна.

— Значи не представляваш чернокожи в съда само защото не се занимаваш с отделни хора, а с корпорации.

— Точно така.

— Карай по-нататък — посочи книгата тя.

— „Обвиняемият има право да бъде уведомен за характера и мотивите на обвинението“, което означава, че обвиняемият трябва да знае в какво точно го обвиняват.

— А твоята проститутка я обвиняват в убийство, нали?

— Да — кимна Скот и продължи да чете: — „Да има очни ставки със свидетелите на обвинението.“ Това означава, че прокурорът трябва да призове свидетели, потвърждаващи извършването на деянието. „Да изисква принудително призоваване на свидетели в негова полза“, което ще рече да се издирят и призоват всички, които могат да потвърдят невинността му.

— Значи твоята проститутка може да намери хора, които да кажат, че не го е направила.

— Да, стига да успее. „Да се ползва от помощта на адвокат за защитата си.“

— Твоята проститутка има право на адвокат, така ли?

— Да.

— Дори и да не може да ти плати?

— Да.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо може да те наеме безплатно, докато другите ти плащат по триста и петдесет долара на час?

— Ами, как да ти кажа… Джордж Вашингтон и другите отци основатели… Чувала ли си за тях? — Детето кимна. — Те са решили, че няма да е справедливо, ако държавата отправя обвинения към някого, но не му осигурява адвокат, който да го защитава.

— Защото той може да е невинен, но ако няма адвокат, който да докаже това, пак ще влезе в затвора.

— Точно така. Всъщност адвокатът не е длъжен да доказва невинността на обвиняемия, но прокурорът е длъжен да докаже виновността му. Точно в това се състои работата на адвоката, Бу — да накара обвинението да докаже по неоспорим начин вината на обвиняемия.

— А то доказа ли вината на твоята проститутка?

— Още не. Да не говорим, че тя не е моята проститутка, а моята клиентка.

— Но ти я караш да се признае за виновна.

— Да, искам да признае, че го е извършила.

— За да може обвинението да докаже, че е виновна?

— Точно така.

— В такъв случай защо си й притрябвал?

— Защото съм длъжен да… — Скот въздъхна и на лицето му се появи усмивка. — Дори да е виновна и да е готова да признае престъплението, съдът пак й назначава служебен защитник. Така е според Декларацията за правата. За да е сигурно, че ще се спазват правилата.

— И съдията те назначи да следиш за спазването на правилата, така ли?

— Да, но тя не иска да се признае за виновна и предпочита да се яви в съда. По тази причина аз се отказах от защитата й.

— Обясни ми — сбърчи чело детето.

— Наех един стар приятел от юридическия факултет, който ще я представлява в съда.

— Защо?

— Защото съм прекалено зает.

— Нямаш време да накараш обвинението да докаже вината й?

— Да. Затова плащам на този приятел.

— Както аз плащам на една приятелка да ми пише домашните?

— Точно така. Всъщност не съвсем. Защото ти трябва сама да си пишеш домашните, Бу!

— Защо?

— Защото обратното е измама.

— Но ако си адвокат няма да е измама, така ли?

— Да, всъщност не… Искам да кажа… Нещата са доста сложни, Бу.

— В Декларацията за правата няма ли го онова нещо, как казваше ти… При условие че…

— При условие че ли?

— Да.

— Защо питаш?

— Искаш да кажеш, че когато един адвокат наистина е много зает, човек няма право на такъв, така ли?

— Не. Но има право изобщо на адвокат, а не на някой специален.

— Изобщо?

— Да.

— Дори и на лош?

Скот сви рамене и неохотно кимна.

— А твоят приятел какъв е — добър или лош?

— Ами… Не знам.

— Колкото теб ли е добър?

— Не — усмихна се Скот.

— Значи съдията назначава теб да й бъдеш адвокат, защото си добър, но сега тя ще трябва да се задоволи с приятеля ти, който не е толкова добър?

— Нещо такова. Не всеки може да ме наеме за свой защитник.

— Само корпорациите, които ти плащат триста и петдесет долара на час.

— Да.

— Не ми се вижда толкова добро такова право — въздъхна Бу.

— Кое?

— Правото на лош адвокат.