Марк Хименес
Цветът на закона (6)

5

Скот изкара червеното ферари от подземния гараж, махна на Освалдо на бариерата, излезе на улицата и подкара на север. За разлика от повечето хора, които работеха в центъра и тръгваха към домовете си в далечните предградия по двете основни и вечно задръстени магистрали Далас Норт Толуей и Норт Сентрал Експресуей, като често изпускаха нервите си и стигаха до скандали и дори убийства (според официалната статистика няколко души годишно губеха живота си по главните артерии на Далас), Скот Фени спокойно пое по Сидар Спрингс Роуд, излезе на Търтъл Крийк булевард и Лейксайд Драйв, мина покрай парка „Робърт И. Лий“ и пое по маршрута, използван от баровците на Далас през последните сто години. Десет минути по-късно прекоси асфалтирана улица с две платна и се озова в един друг свят. Тук цената на терените беше пет пъти по-висока от средната за града, тази на къщите четири пъти, доходите на обитателите три пъти, а успехът на живеещите в околността студенти бе два пъти по-висок от този на колегите им в останалите райони на Далас. Всички обитатели имаха бял цвят на кожата.

Казано с две думи, беше навлязъл в чертите на Хайланд Парк.

Застроен през 1906 г. върху хълм над центъра на Далас с обща площ от пет хиляди декара, кварталът Хайланд Парк, на практика едно отделно градче, бе осеян с елегантни къщи, отлично поддържани градини и тихи улици с вековни дъбове. По широките тротоари се разминаваха европейски дойки и мексикански прислужници, които разхождаха невръстните наследници на огромни състояния, докато бащите им — милионери и милиардери, работеха в луксозните си офиси в центъра, а майките им играеха тенис или пазаруваха в луксозните бутици на търговския център Хайланд Парк Вилидж, носещи имена като „Ан Фонтейн“, „Лука-Лука“ и „Ботега Венета“. Самият търговски център беше построен в испански стил и се състоеше от няколко очарователни старинни сгради с плоски плочести покриви и украса от ковано желязо, напомнящи за далечните времена, в които голямото богатство е било привилегия на една определена класа, а не на всеки случаен тип, който умее да вкарва топката в коша. Гости от Калифорния основателно твърдяха, че градчето много прилича на Бевърли Хилс. И в това нямаше нищо чудно, ако се вземеше предвид фактът, че Хайланд Парк бе проектиран от същия архитект, който бе създал Бевърли Хилс. Единствената разлика беше, че основателите на Бевърли Хилс не бяха ограничили собствеността върху недвижимите имоти в района единствено до хората с бял цвят на кожата — нещо, което бяха направили създателите на Хайланд Парк.

Днес, почти сто години по-късно, Хайланд Парк представляваше само едно островче, заградено от всички страни от град Далас. Град, населен от 1,2 милиона души с различен цвят на кожата, от които само 39 процента бяха бели, докато процентът на същите хора в градчето с 8850 жители надвишаваше 98. Нито една къща в чертите му не беше собственост на чернокож. Един истински остров на богатството. Агенциите за недвижими имоти всекидневно предлагаха за продажба повече от сто къщи, чиято цена никога не падаше под един милион долара. Вероятно защото Хайланд Парк бе и остров на сигурността и спокойствието, напълно изолиран от престъпленията и социалните вълнения, характерни за останалата част на Далас.

Местните малчугани го наричаха „Мехурчето“, очевидно доволни от факта, че това мехурче е надеждно изолирано от околния свят. Един остров без река или канал, без дори ров, който да го пази. Но тази роля успешно се изпълняваше от високите цени на имотите, добре въоръжената полиция и старото като света убеждение, според което, ако си с черен или кафяв цвят на кожата и не живееш тук, най-добре си върви по пътя.

Полицията на Хайланд Парк не спря ферарито. Скот Фени не само беше бял, но и живееше тук. Подобно на другите му жители, той също печелеше парите си в Далас, но притежаваше дом в Хайланд Парк, където живееше семейството му и учеше детето му. Скот зави надясно по Бевърли Драйв и вкара колата в алеята пред къщата на два етажа и половина с обща застроена площ от 850 квадратни метра, в която имаше шест спални и шест бани, а пазарната й цена надхвърляше 3,5 милиона долара. Беше я купил за 2,8 милиона преди около две години, когато предишният собственик бе обявил фалит и имотът му премина в ръцете на банката. Това стана с помощта на Дан Форд, който използва личните си връзки и банката прие да продаде къщата на Скот на 100-процентно изплащане при лихва с пет пункта над основния лихвен процент. Нещо, което си беше чиста кражба за имот от четири декара в центъра на Хайланд Парк. Разбира се, Скот моментално прие условията, въпреки че затъна до гуша в дългове. В щата Тексас се гледа с подозрение на хората, разполагащи с големи суми пари; в Далас такива хора се приемат със страхопочитание.

Колата пропълзя по покритата с тухли алея и спря пред гаража отзад. Скот изключи двигателя, но остана на мястото си. Всяка вечер, прибирайки се от работа, оглеждаше своята великолепна къща и сърцето му се изпълваше с гордост. Беше стигнал до нея с ум и упорита работа, беше успял да се добере до перфектния дом, до прекрасния живот.

Но тази вечер в душата му бушуваха по-различни чувства. За втори път в живота си усети, че го грози опасност. Първият беше преди много години, когато беше едва десетгодишен. Майка му дойде да го вземе от училище и каза, че баща му е пострадал. А той моментално разбра, че е мъртъв.

Бъч Фени беше строителен работник. Нещастието се случи, когато се скъса някакъв кабел и върху главата му се стовари цял тон подпорни греди. Майка му се бореше с живота със зъби и нокти и направи всичко, което беше по силите й. В крайна сметка обаче беше принудена да продаде малката им къщичка в източната част на Далас. По онова време тя работеше за един ортопед, който живееше в Хайланд Парк и притежаваше 60-годишна паянтова къщичка в малък парцел непосредствено до парка на Южния методистки университет. Тя нямаше стойност, защото можеше да рухне всеки момент, но парцелът струваше най-малко 250 000 долара, въпреки че бе по-малко от декар. Докторът беше решил да задържи имота, докато се пенсионира, а после да събори къщата и да продаде земята. Но той имаше добро сърце и с готовност даде под наем къщичката на майката и невръстното момче.

Така Скот се озова в местното училище, сред синовете и дъщерите на сенатори и губернатори, милионери и милиардери, наследници на най-знатните даласки фамилии като Хънт, Перо и Кроу. Той беше беднякът на квартала — момченцето, което не носеше маркови джинси и маратонки „Найки“ за сто долара чифта, не отскачаше до Европа за пролетната ваканция и не получаваше струващо 50 000 долара беемве за 16-ия си рожден ден. Но Скот Фени притежаваше нещо, което нито едно от надутите хлапета не можеше да купи с бащините си пари — изключителни спортни качества. Забележителен, даден му от бога талант, който се изяви по време на един футболен мач, запечатал се дълбоко в съзнанието на градските запалянковци. Американският футбол отдавна се беше превърнал в мания, обземаща целия град в петъчните вечери. Узаконено и добре структурирано насилие, организирано от зрели мъже и осъществявано от младежи, но приветствано от всички. Изпитано във времето средство за издигане по обществената стълбица в щата Тексас. А Скот беше силен, упорит и бърз. Беше звездата на гимназиалния отбор на Хайланд Парк и най-добрият играч след Доук Уокър.

Веднага след гимназията Скот постъпи в ЮМУ. Повечето младежи от Хайланд Парк изпитваха ужас при мисълта, че могат да се простят със сигурността на „Мехурчето“. По тази причина постъпването им в колеж не означаваше нищо повече от изминаването на няколко пресечки с новичкото беемве, разделящи бащиния дом от кампуса на ЮМУ в който властваха братските общности и съпътстващите ги привилегии. Скот Фени бе приет в престижното учебно заведение само поради факта че му отпуснаха стипендия като перспективен играч в отбора по американски футбол. В продължение на четири години той беше звездата на този отбор, а забележителният му 177-метров спринт срещу „Тексас“ го превърна в легенда. Популярността му беше достатъчно голяма, за да бъде избран за председател на класа, а пъргавият му ум с лекота го направи пръв по успех. Когато професионалистите не проявиха интерес към един почти двуметров бял защитник с дълбоки белези по коленете, той се записа в Юридическия факултет.

Но човек не постъпваше в Юридическия факултет на ЮМУ с намерението да практикува право в Ню Йорк, Вашингтон или Лос Анджелис, а дори и в Хюстън. Защото този колеж едва ли можеше да бъде наречен Харвард на Юга и според всеобщото мнение в неговия юридически факултет се влизаше далеч по-лесно, отколкото в съпътстващите го младежки и девически общества и клубове. Човек постъпваше в споменатия факултет само ако възнамеряваше да практикува право в Далас, щата Тексас. Беше абсолютно затворена общност, в която нова кръв просто не се допускаше.

Скот се дипломира пръв по успех и беше засипан с оферти от големите юридически фирми в Далас. Избра „Форд-Стивънс“, защото там му предложиха 5000 долара повече. Десет години по-късно Скот Фени вече не беше бедното момче на квартала.

 

 

Бутна задната врата и влезе в просторната кухня. Консуела приготвяше вечерята, а по малкия телевизор на рафта вървеше някакво мексиканско шоу.

— Добър вечер, сеньорита. Какво ще има за вечеря?

Мургавата прислужница вдигна глава и се усмихна.

— Енчилади, сеньор Фени. Специално за вас!

Той пристъпи към нея, прегърна я през рамото и промърмори:

— Не бива да се тревожиш за нищо, Консуела. Естебан скоро ще се върне.

— Да — кимна момичето и преглътна сълзите си. — Скоро ще се върне.

Консуела де ла Роса беше на двайсет и осем години, ниска и пълничка. Живееше в къщичката до басейна подобно на безброй мексикански момичета, които работеха нелегално в Хайланд Парк, далеч от очите и ръцете на имиграционните власти. Разбира се, тяхното присъствие не беше тайна за никого дори само поради факта че местните супермаркети, от които домашните помощници ежедневно зареждаха с продукти къщите на своите господари, се бяха превърнали в нещо като школа за изучаване на испански. Реалната заплаха за неговата икономка не бяха държавните служители, а хормоните на Естебан. В случай че Консуела забременееше от своя hombre, тя трябваше да напусне Хайланд Парк, подчинявайки се на неписания закон, според който в магазина можеше да се говори на испански, но в училище това бе абсолютно изключено.

— У дома ли е мисис Фени?

— Не. Señora цял ден я няма. Удря топка за голф.

— След толкова много уроци вече би трябвало да е професионалистка — промърмори Скот и пое по обичайния си маршрут нагоре по стълбите.

Прекоси коридора на втория етаж и се насочи към по-късо стълбище, което водеше към царството на осемгодишната му дъщеря. Стаята й нямаше нищо общо със стаите на другите деца на нейна възраст. По стените липсваха плакати на Бритни Спиърс и близнаците Олсън. Тяхното място беше заето от рафтове с книги. Книги имаше на бюрото и върху нощното шкафче, книги бяха разпръснати и по пода. Макар и само на осем години, дъщеря му беше сериозно и изключително умно дете. Завари я на бюрото под прозореца. Беше по шорти, със зелената, прекалено широка фланелка на „Далас Маверикс“ въпреки заплахите на майка й, че ще я нареже на парчета, ако не започне да се облича като другите момиченца на нейна възраст в квартала с фирмени дрешки от „Найман Маркъс“. Детето упорито отказваше да се подчини, изтъквайки, че има своя идентичност. На което майка й навъсено питаше: „Каква идентичност, може би на момче?“.

— Здрасти, Бу.

Барбара — Бу — Фени. Бяха я кръстили на майка му, която почина преди раждането й и не можа да види нито внучката си, нито прекрасното жилище на сина си. Бу се завъртя заедно със стола. Червената й дълга до раменете коса описа блестящ кръг във въздуха, а усмивката й го прободе право в сърцето. Скот обичаше съпругата си, но Бу беше голямата радост на живота му.

— Здрасти, А. Скот.

Той взе лицето й между дланите си, наведе се и я целуна по челото.

— Добре ли мина денят ти, миличка?

— О, както обикновено. Четох, играх на компютъра, гледах телевизия и помагах на Консуела в кухнята. Но после се обади Естебан. Благодаря ти, че я успокои, иначе със сигурност щеше да плаче и досега.

Скот кимна.

— А майка ти цял ден я няма, а?

— Дааа — въздъхна детето и го погледна изразително.

— Лято е, би трябвало да ти отделя повече време.

— Е, не съм член на организационния комитет на Бала на каубоите — усмихна се Бу. — А как премина твоят ден?

— Добре.

— Свърши ли си важните адвокатски работи?

— О, да.

— И какво по-точно прави?

В главата на Скот изплуваха детайлите от напрегнатия работен ден: беше си писал дванайсет платени часа за деветте прекарани в офиса; речта в стил „Атикъс Финч“, която произнесе пред членовете на асоциацията; флиртът с Миси, по време на който приличаше на рибар, хвърлящ въдицата; даденото пътьом съгласие за уволнението на Джон Уокър, последвано от нов флирт — този път с рецепционистката на Дибрел; ловкият ход с укриването на замърсяването на почвата зад поверителността на отношенията адвокат-клиент; заплахата да унищожи репутацията на една млада жена, отправена, с цел да получи по-благоприятно споразумение. Той бързо реши, че служебните проблеми на един адвокат трябва да си останат в службата.

— Ами обикновените неща, с които се занимават юристите — уклончиво отвърна той.

— Аха — кимна Бу и му хвърли изпълнен с разбиране поглед. — Както винаги ти ми казваш само това, което си решил да ми кажеш.

— Аха — усмихна й се той.

— Не е честно! — нацупи се детето.

— Кое по-точно?

— По цял ден стоя затворена тук, докато мама се забавлява с приятелките си или играе голф, а ти отиваш в офиса и вършиш всичките си адвокатски работи. Мама се прибира и изгаря от желание да ми разкаже как е прекарала деня, но мен ме интересува как е преминал твоят ден. Не е честно да не ми казваш!

Скот седна на ръба на леглото и погледна недоволното личице на дъщеря си. Знаеше, че тя всъщност не му се сърди, но въпреки това изпита тревога. Набързо прехвърли в главата си събитията от деня и този път реши, че все пак има нещо, което може да сподели с нея.

— Добре, ще ти разкажа какво се случи днес — въздъхна той. — Назначиха ме за защитник на жената, която е убила сина на сенатор Маккол.

Лицето на детето моментално светна и всичко беше наред.

— Но ти не си адвокат по наказателни дела.

— Някои хора твърдят, че всички адвокати имат нещо криминално в себе си.

— Знаеш какво имам предвид — усмихна се Бу.

— Е, добре. Надявам се, че тази жена ще се признае за виновна и няма да се стигне до процес.

— Какво значи да се признае за виновна?

— Да признае, че е извършила убийството.

— А тя извършила ли го е?

— Вероятно.

— Ще я попиташ ли?

— Може би. Всъщност сигурно…

— А защо искаш да се признае за виновна? Нали печелиш повече, когато делото стигне до съда?

— Не и това дело. За него работя безплатно.

— Защо?

— Защото съдия Бъфорд пожела така.

— Той може ли да го прави?

— Може. Аз практикувам право във федералния съд и затова може. Такива са правилата.

— Тогава защо не подкрепиш противника му при следващите избори?

Запомнила е всичко, на което съм я учил, рече си със задоволство Скот.

— Бъфорд е федерален съдия, назначен до живот — поясни на глас той.

— Мамка му!

— Не ругай, Бу!

— А мама защо ругае?

— И тя не трябва да го прави. Още по-малко пък ти, защото не ти отива.

— По филмите постоянно ругаят, другите деца — също.

— Няма защо да им подражаваш, Бу. Не прави лоши неща само защото другите ги правят. Прави добри.

— Не използвам онази дума, която се води за мръсна.

— Е, това вече е добре — усмихна се Скот.

— Дори не знам какво означава.

— Още по-добре.

— Съседката ни Сали казва, че баща й непрекъснато повтаря тази дума, когато си мисли, че тя не го чува. А понякога и когато го чува. Ти нали не я казваш, когато не съм наблизо?

— Не, разбира се.

Една малка лъжа.

— Значи тя няма пари да ти плати?

— Кой, обвиняемата ли? Не, няма.

— Не работи ли?

— Всъщност тя е…

— Проститутка. Чух го по телевизията. И наркоманка. Какво е проститутка?

Когато Бу задаваше подобни въпроси, Скот се колебаеше как да отговори. Тя винаги усещаше, когато й спестяваше част от истината, но той продължаваше да го прави, въпреки че детето разсъждаваше като двайсет и пет годишна жена. И сега той отговори като адвокат. Тоест извъртайки истината.

— Нещо като лична придружителка.

— Това пък какво е?

— Забавлява мъжете.

— Както ти забавляваш клиентите ли?

Аналогията беше много по-точна, отколкото дъщеря му предполагаше.

— Нещо такова.

— Имаш ли други клиенти като нея?

— Не, Бу. Аз не представлявам проститутки и наркомани.

— Имах предвид чернокожи клиенти.

— О, не. Никога не съм имал чернокожи клиенти.

— Защо?

— Ами защото представлявам корпорации, а не отделни хора.

— Защо тогава непрекъснато те търсят по телефона?

— Корпорациите, които представлявам, имат свои ръководители. Именно с тях разговарям.

Бу замислено стисна устни.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо представляваш корпорации, а не хора?

— Защото хората не могат да си го позволят, Бу. Дори аз самият не бих наел някой като мен за триста и петдесет на час.

— По колко, по колко вземаш на час? — разшириха се очите на детето.

— По триста и петдесет долара.

— Наистина ли? Затова ли работиш толкова бавно?

Макар и само на осем години, това дете имаше качествата да управлява най-голямата юридическа фирма в страната.

— Значи ние сме богати, защото корпорациите могат да ти плащат по триста и петдесет долара на час, така ли? — беше следващият въпрос.

— Да. Всъщност… Ние не сме богати, миличка.

— Живеем в голяма къща, а ти караш ферари — отбеляза Бу.

— Да, но аз трябва да работя, за да си го позволим. А богатите не работят.

— Бащата на Синди го уволниха и те трябваше да си продадат къщата.

— Не се безпокой, Бу. На нас няма да ни се случи.

 

 

— Трябва да поговориш с нея, Скот — каза жена му. — Тя слуша единствено теб. Как да ме изберат за председател на организационния комитет на Бала на каубоите, когато дъщеря ми се облича като момче?!

Ребека Фени беше на трийсет и две години, блестяща и елегантна, все още най-красивата жена в Хайланд Парк. Перфектната съпруга за един перфектен живот. Голямата й мечта беше да организира традиционния Бал на каубоите, провеждащ се всяка година в Далас. На него изтънчените обитатели на Хайланд Парк се обличаха като каубои и всеки се стремеше да изглежда повече тексасец от другия. Носовият акцент ставаше особено подчертан, пурите по-дълги, полите по-къси, а диамантите — по-едри. Всеки искаше да бъде забелязан. Гостите се появяваха в Саутфорк Ранч, имението на Джей Ар Юинг от прочутия телевизионен сериал „Далас“, с хамъри и ролс-ройсове, а дори и с хеликоптери. Пиеха шампанско и уиски, похапваха алигатор на скара и лютиви мексикански фахитас, яздеха механичния бик, залагаха на надбягванията с броненосци и танцуваха под музиката на Оук Ридж Бойс, Дуайт Йоукъм или Уили Нелсън.

Мъжете се състезаваха с парите си, залагайки безумни суми в казиното или наддавайки на специално организирания търг, на който се предлагаха диаманти и поршета. Жените наблягаха на тоалетите. Носеха черни, сини, червени, розови или бели каубойски ботуши, изработени от кожи на гущери и щрауси, слонове и кенгуру. Бяха с дълбоко изрязани бюстиета, кожени жилетки и вечерни рокли с каубойски шапки в съответните тонове. Миналата година Ребека се появи с къса небесносиня велурена поличка и каубойски ботуши в същия цвят, дълбоко изрязано розово бюстие и розова велурена каубойска шапка. И беше бясна, защото никой не й обърна внимание. Скот се забавляваше от суматохата в навечерието на бала, но за жените на Хайланд Парк това беше сериозно събитие, най-важното за сезона, което им даваше шанс да бъдат забелязани. А онази от тях, която имаше късмета да стане негов главен организатор, си осигуряваше вечно място в елита на Хайланд Парк, с изключение може би на Брук Столънуерк Олдридж, обявена от списание „Вог“ за най-добре облечената жена, която бе удостоена с тази чест на трийсетгодишна възраст, но веднага след това беше заловена да краде в магазин на „Найман Маркъс“. При положение че опазеше репутацията си неопетнена, Ребека Фени имаше всички шансове да стане главен организатор на предстоящия бал.

В момента двамата бяха в голямата баня на втория етаж. Тя лежеше в джакузито, а той, сериозно ядосан, стоеше до ваната по халат. Беше се опитал да й разкаже за изминалия ден и да сподели проблемите си, но тя не прояви абсолютно никакъв интерес, включително и към делото „Маккол“, което отбеляза с разсеяно кимане и нищо повече. Интересуваше я единствено проклетият бал и поредният скандал в Хайланд Парк, който, разбира се, отново беше свързан с извънбрачна връзка.

— Нали помниш Мъфи? Беше на последното ни парти.

Скот не помнеше въпросната Мъфи и не направи опит да си я спомни. Уловила лекото поклащане на главата му, Ребека побърза да продължи:

— Изрусена мацка, силиконов бюст, държи се адски нахакано…

— Това описание е подходящо за деветдесет и пет процента от обитателките на Хайланд Парк — отбеляза той.

— Омъжена е за Бил не знам си кой, стар, дебел и плешив.

— О, спомням си я. Носеше адски тясна пола, за да й изпъква задникът. Най-малко с двайсет години по-млада от Бил. Значи му е кръшнала, а?

— Заварил я в леглото, в съседска компания…

— Това едва ли е шокираща новина, Ребека.

Тя го дари с онази хитра усмивка, която обикновено предшестваше главната новина.

— Но в леглото й не бил съседът, а съседката!

— Била в леглото с жена?

— Точно така! Звъннах да те информирам, но Сю каза, че си зает.

— Ребека, много те моля да не ме безпокоиш в службата с разни слухове!

— Сам казваш, че когато слухът отговаря на истината, той вече не е слух.

— Имах предвид клюката, Ребека — поправи я той. — Истината е най-доброто оръжие срещу очернянето и злословията, но срещу клюките оръжие няма.

— Дори когато става въпрос за лесбийска връзка?

— Нали те имат момиченце на възрастта на Бу?

— Точно така. А Мъфи и приятелката й избягали в Калифорния.

— Зарязала е детето си? Защо?

— Всички знаят, че вече не може да си покаже носа в Хайланд Парк — сви рамене Ребека. — А и за детето е по-добре да бъде далеч от майка лесбийка.

— Само с клюки ли си запълвате времето на тези безкрайни обеди? — пожела да узнае Скот.

— Не, тях ги оставяме за десерт. Наричаме ги „скандал суфле“.

Ребека изглеждаше доволна от себе си, за разлика от Скот, чието раздразнение рязко нарасна при мисълта, че жена му си губи времето с клюки на безкрайните обеди, докато детето стои само вкъщи. Готвеше се да каже нещо, което със сигурност щеше да я нарани, но прехапа език при гледката, която се разкри пред очите му. Стройната й фигура бавно изплува от ваната. Червените коси бяха полепнали по лицето, а едрите й гърди съблазнително се поклащаха, зачервени от горещата вода. Благодарение на редовните упражнения на тренажора коремът й беше стегнат и абсолютно плосък, а задничето й беше запазило формата си отпреди десет години. Желанието, което го обзе, бързо прогони от съзнанието му всякакви мисли за делото „Маккол“, Бала на каубоите, „скандал суфле“-то и всичко останало. Халатът падна от раменете му, очите му се сведоха надолу. Пълна ерекция. Пристъпи към нея, прегърна я отзад и плъзна ръка към влажните й интимни части — един акт, който до не много отдавна я караше да простене от възбуда и водеше до бърз секс върху мраморния шкаф. Но тази вечер действията му не предизвикаха нищо повече от въздишка на отегчение.

— Не сега, Скот, уморена съм.

През последните шест месеца все беше уморена. Той я пусна, влезе в спалнята и се насочи към канапето срещу широките прозорци. Седна и се заслуша в равномерното почукване на юнските мушици по стъклата, устремили се към светлината като пречистени грешници. Натисна копчето на дистанционното и пак погледна надолу. Ерекцията му се беше стопила като кубче лед в горещ летен ден.

Някога нещата се развиваха по друг начин. Запознаха се, когато той беше трети курс в юридическия, по време на един от купоните, които се организираха след поредния футболен мач. Тя беше една от изявените водачки на феновете и последната „Мис ЮМУ“. Скот Фени, футболна легенда и всеобщ любимец, нямаше никакви проблеми с най-красивото момиче на купона. Правиха секс в една от баните на горния етаж, а в последвалите дни и месеци и навсякъде, където имаха възможност да се усамотят — в нейната кола, в неговата кола, в нейната стая, в апартамента му, на стълбището в юридическия, в парка посред бял ден, на подстриганата ливада на голф клуба късно през нощта, където проникваха през една дупка в оградата. И до ден-днешен си спомняше за този секс, особено когато се озоваваше в близост до затревените клубни терени. Бяха пламенни и ненаситни на ласки.

После, бавно и постепенно, страстта започна да гасне. Той така и не разбра кога започна всичко. Днес вече спяха с гръб един към друг, разделени от почти метър широк и леко пружиниращ матрак, който сякаш играеше ролята на демилитаризирана зона. Не се караха и не се сърдеха. Просто престанаха да разговарят. Сексуалните им контакти ставаха все по-редки, защото тя, точно като преди малко, предпочиташе да се отдръпне.

Отпуснал се на канапето, Скот усети как всички неприятни мисли се връщат в съзнанието му — делото „Маккол“, липсата на интерес у жена му, отказаният секс, „скандал суфле“-то и тъжното лице на дъщеря му, стояла сама през целия ден.

Изви глава към банята и раздразнено подвикна:

— Защо не отделиш малко време на Бу? Ако го направиш, тя със сигурност ще започне да те слуша!

Ребека се изправи в рамката на вратата чисто гола, с предизвикателно сложени на кръста ръце.

— Никога не ме е слушала! — отсече тя. — Заради нея получих тези отвратителни стрии на корема, но тя е и твое дете! На нейните години вече бях спечелила две награди за красота, а тя носи анцузи! На всичкото отгоре това лято съм изключително заета. Защо ти не й отделяш повече време?

— Защото работя.

— Аха. Което вероятно означава, че моите занимания са без значение.

— По всичко личи, че се занимаваш основно с клюки.

— Само по време на десерта. През останалото време планираме бала.

— Страхотна обществена проява!

— Тя събира значителни суми за благотворителност.

— За която не даваш и пет пари, защото си мислиш единствено за новото стъпало, което ще покориш. Но докато се катериш по обществената стълбица, с възпитанието на Бу се занимава единствено Консуела!

Тя го изгледа вбесено, после се завъртя и изчезна в банята. Изведнъж му се прииска да изкрещи след нея, да я накара да чуе всичко, което се беше натрупало в душата му: Вместо да си губиш времето с онези стари клюкарки, би трябвало да обръщаш повече внимание на дъщеря си! На което тя без съмнение щеше да отвърне нещо от сорта на: А ти би трябвало да ми отделяш толкова часове, колкото отделяш на проклетите си клиенти!

Което щеше да доведе до следващата му реплика: Тези клиенти плащат за тази къща, за колите и тоалетите ти.

„Маккол…“

Гласът на репортерката го изтръгна от неприятните мисли и насочи вниманието му към телевизора.

„Убийството на сина му рязко повиши рейтинга на сенатора, превръщайки го в главен претендент за Белия дом.“