Марк Хименес
Цветът на закона (31)

30

Адвокат А. Скот Фени се изправи пред дванайсетте американски граждани и заговори:

— Когато бях малък, майка ми всяка вечер ми четеше откъси от любимата си книга „Да убиеш присмехулник“. Сигурно сте я чели или сте гледали филма. Историята на едно момиченце и баща му, адвокат на име Атикъс Финч. Достоен човек и добър адвокат — качества, които са се срещали рядко и през трийсетте години, когато се развива действието.

„Бъди като Атикъс, Скоти — казваше ми тя. — Бъди адвокат и прави добро.“ Дори ме кръсти на него: Атикъс Скот Фени. Минаха години, мама почина, а аз станах адвокат. Но не станах Атикъс Финч. Не направих кой знае колко добро. Натрупах много пари, но не накарах мама да се гордее с мен.

Както и да е, това е друга история.

А може и да е същата. Защото историята, която се развива тук, в тази зала, може да накара вашите майки да се гордеят с вас.

В книгата Атикъс поема защитата на един чернокож, който се казва Том Робинсън. Той е обвинен в побой и изнасилване на бяла девойка. Атикъс доказва, че девойката е пребита от човек, който използва лявата си ръка, защото подута и наранена е дясната част от лицето й. Но лявата ръка на Том е осакатена при отдавнашен инцидент. Атикъс доказва, че извършителят не е Том, изтъквайки пред съда, че бащата на девойката е левичар, който я бие жестоко, когато е пиян. Всички в съдебната зала са убедени, че извършителят на престъплението е именно той, а не Том. Но въпреки това заседателите, дванайсет души с бял цвят на кожата, осъждат Том Робинсън, защото е чернокож.

Историята се развива в Алабама през трийсетте години на миналия век, в друго време и друг свят. Тогава законът имал само два цвята — черен и бял. Но нашата история се развива в Далас, Тексас, седемдесет години по-късно. Днес светът не е същият, нещата са се променили. Не достатъчно и не навсякъде, но в нашите съдилища това със сигурност е станало. Цветът на закона се е променил и вече не е черно-бял. Съдиите са други, съдебните заседатели са други. Според доскорошния ми шеф днес цветът на закона е зелен. Законът се е превърнал в закон на парите, защото парите управляват. И той е прав. Адвокатите използват закона, за да трупат пари, политиците го продават срещу пари, хората се съдят за пари. Парите властват във всички области на закона, с изключение на една. Мястото, на което седите, ложата на съдебните заседатели. Вие не сте в тази ложа заради пари, а заради истината.

А каква е истината в нашата история? Първата истина е, че Кларк Маккол е бил убит от човек, който предпочита да използва дясната си ръка, който е достатъчно силен да го вдигне от пода за косата и достатъчно зъл, за да опре пистолет в главата му и да го гледа в очите, докато натиска спусъка. Човек, който има достатъчно опит в разследванията на убийства, за да не остави следи на местопрестъплението. Истината е, че този човек се нарича Делрой Лънд.

Втората истина е, че Делрой Лънд е проследил Кларк до Далас, последвал го е на „Хари Хайнс“, където той наел обвиняемата с нейната руса перука, карал е след него до дома му в Хайланд Парк. А когато видял, че обвиняемата потегля оттам с мерцедеса на Кларк, влязъл в къщата. Там заварил голия Кларк, който лежал на пода, притискал интимните си части и ругаел обвиняемата. Започнал да му се присмива, а Кларк побеснял и го напсувал. В резултат Делрой също побеснял и убил Кларк. Нещата излезли извън контрол и синът на сенатора загубил живота си.

Третата истина е, че Шауанда Джоунс е невинна. Кларк Маккол е убит от човек, който действа с дясната ръка, докато Шауанда Джоунс е левичарка. Тя не е извършила убийството.

Това е истината. Така сочат доказателствата. Ние доказахме, че обвиняемата е невинна и отговорихме на въпроса, на който този съд търсеше отговор: кой е убиецът на Кларк Маккол. Сега остава последната част от историята, нейният епилог. Която вие трябва да напишете. Какъв ще бъде този епилог? Копие на онзи в романа „Да убиеш присмехулник“, в който обвиняемият е осъден, защото е с черен цвят на кожата? Или вие ще напишете нов епилог, в който цветът на закона не е черен, бял или зелен и в който ще възтържествуват истината и справедливостта независимо от факта, че обвиняемата е бедна и чернокожа?

Скот направи малка пауза, хвърли поглед към съдийската маса, след което отново се обърна към съдебните заседатели:

— Дами и господа, преди съдия Бъфорд да ме определи за защитник по това дело, бях победител в играта, наречена практикуване на правото. И това определяше отношението ми към него — просто като към игра. Не играех, за да възтържествуват истината и справедливостта, а за да спечеля. Играех за пари и слава. Но не бях прав. Правото не е игра, в която се печелят пари. Законът служи на истината и справедливостта. И на живота. Днес става въпрос за живота на жената пред вас.

Този процес ми даде шанс да направя нещо, което не съм правил никога досега: да накарам майка ми да се гордее с мен. Надявам се, че най-после съм успял… — Замълча за момент, после тихо добави: — Надявам се, че и вашите майки ще се гордеят с вас.

 

 

В 11:45 ч. съдията проведе инструктаж на съдебните заседатели и те се оттеглиха за обяд и начало на дискусиите. Бъфорд се затвори в своя кабинет, Шауанда беше отведена в килията си, а Скот, Боби, Карин и момичетата поеха към къщи.

В хода на кариерата си Скот много пъти беше чакал произнасянето на присъди. Но това бяха граждански дела, при които значение имаха единствено парите. Той се връщаше в кантората и запълваше времето си с изчисления: колко да поиска от клиента, в случай че присъдата е неблагоприятна за него, какъв хонорар да си начисли в обратния случай. Клиентите печелеха или губеха, адвокатите винаги печелеха.

Но това дело беше различно. Не ставаше въпрос за пари, а за живота на Шауанда. Дванайсет души щяха да решат дали ще живее, или ще умре. Дали ще прекара остатъка от живота си в затвора, или ще излезе на свобода. Дали Пашамей ще има майка, или само спомен за нея.

Съдебният пристав се обади в един и половина. Съдебните заседатели бяха стигнали до решение.

 

 

— Моля, станете, мис Джоунс — каза съдия Бъфорд.

Всички се изправиха. В очите на някои заседатели — чернокожи, бели, мургави, проблясваха сълзи. Шауанда открито плачеше. Ръката й здраво стискаше пръстите на Скот, тялото й трепереше. Той я прегърна през раменете и я притисна към себе си.

Старши заседателят подаде лист хартия на пристава, който го занесе на съдията. Бъфорд си сложи очилата, хвърли кос поглед на написаното и спря очи върху лицето на обвиняемата.

— Съдебните заседатели по наказателно дело „Съединените американски щати срещу Шауанда Джоунс“ решиха, че обвиняемата е невинна — обяви той.

Краката на Шауанда се подгънаха и ако не беше Скот, тя щеше да се строполи на пода. Забила нос в гърдите му, младата жена неудържимо се разрида. Той я притисна към себе си, а сълзите му се смесиха с нейните. Бу и Пашамей се втурнаха към тях, а залата изригна в аплодисменти. Съдебните заседатели се запрегръщаха, а репортерите се скупчиха около Скот и Шауанда. Рей Бърнс седеше на мястото си и мрачно поклащаше глава, а Боби и Карин се целуваха като младоженци. Сенатор Маккол разблъска тълпата и се насочи към изхода. Смаян от развоя на събитията, Дан Форд поклащаше глава.

Шауанда се надигна на пръсти и прошепна на Скот:

— Атикъс е име на праведник!

Скот се обърна към съдийската банка и срещна очите на Бъфорд. Възрастният мъж леко му кимна.

 

 

Шауанда Джоунс беше свободна. Половин час по-късно те най-сетне успяха да си пробият път сред тълпата репортери и телевизионни камери. Дан Форд стоеше на тротоара. Скот пропусна Шауанда и момичета пред себе си и тръгна към него.

— Скоти, момчето ми! — протегна му ръка Дан. — Ти си един наистина великолепен адвокат!

— Вече не съм твоето момче, Дан — сдържано отвърна Скот.

— Ами, как да кажа… Виж какво, Мак няма да влезе в Белия дом и това променя нещата. Защо не се върнеш при нас? Ще заемеш стария си кабинет, аз ще уредя нещата с Дибрел и банката. Ще си купиш друга къща, ще си върнеш ферарито. Ще си върнеш целия предишен живот. С повишение, разбира се. Да речем, един милион годишно. Нелоша заплата за трийсет и пет годишен адвокат. Какво ще кажеш?

По друго време и на друго място офертата би го накарала да подскочи от радост. Не и сега.

— Не ставам за „Форд-Стивънс“, Дан — поклати глава Скот и се обърна.

Пътят му беше препречен от друго познато лице. Хари Хенкинс.

— Хари! — възкликна той. — Как я караш, приятелю?

По време на тригодишното му членство в клуба Скот и Хари играеха голф всяка събота. Което в повечето случаи означаваше, че всяка събота Скот си тръгваше със сто долара в джоба повече. Просто защото Хари имаше кофти начален удар. Стиснаха си ръцете и Скот посочи с палец към съдебната палата зад гърба си.

— Дело ли имаш?

Хари Хенкинс беше най-известният адвокат по бракоразводни дела в Далас. Приеха го в голф клуба едва след като подписа декларация, че никога няма да представлява съпруга на някой от членовете.

— Ами… Не… — промърмори Хари, сведе очи към излъсканите си обувки и смутено добави: — Вземи това…

Опитното око на Скот моментално улови наименуването на бланката, която лежеше най-отгоре на документите обемистия плик: ЗАЯВЛЕНИЕ ЗА РАЗВОД.

— Исках да ти го връча лично, Скот. За да ти обясня.

— Подала е молба за развод?

Хари кимна.

— Нае ме Трей. Той ще ми плаща. Може да си го позволи, защото спечели турнир с награда от милион долара.

Скот едва се сдържа да не избухне в смях.

— Хей, Хари, колко пъти сме играли голф с теб? Сто пъти, а може би и повече. А сега вземаш парите на мъжа, с когото избяга жена ми?!

— Нямаше как да му откажа, Скот. Той ми помогна да подобря началния си удар.

— Е, това вече е друга работа! — открито се разсмя Скот. Наистина е важно да си оправиш началния замах!

— Много съжалявам, Скот! — вдигна ръце Хари.

— Тя щастлива ли е?

— Едно време бях женен за такава като нея — сви рамене Хари. — С тях човек никога не е сигурен.

— Иска ли си Бу?

— Какво?

Скот размаха заявлението под носа му.

— Иска ли дъщеря ни да живее с нея?

— Не — поклати глава Хари. — Твърди, че професионалният голф не е място за малки момиченца. Каза още, че ти имаш нужда от Бу повече, отколкото детето се нуждае от нея.

Скот се обърна да си върви, но гласът на колегата му го спря.

— Ще му взема парите на оня, Скот — каза специалистът по разводите. — Но няма да ти отнема детето!

Скот си спомни, че преди няколко години Хенкинс беше изгубил децата си в люта съдебна битка.

— Благодаря ти, Хари.

Настигна близките си на пресечката, където ги чакаше Луис, облегнат на очуканата си кола. Разперила ръце и вдигнала глава към небето, Шауанда се въртеше в кръг. Една красива млада жена с блестяща на слънцето гладка кожа. Пашамей и Бу весело се смееха. Това беше най-хубавият миг в цялата кариера на адвокат Атикъс Скот Фени.

— А. Скот, те искат да ни помогнат при преместването — извика Бу.

— Няма да стане, момичето ми — извика в отговор Скот. — Това едва ли е най-подходящата работа за Шауанда след три месеца в килията.

— О, напротив, мистър Фени — усмихна му се Шауанда. — Още утре ние с Пашамей ще дойдем у вас. Луис ще ни докара.

Чернокожият гигант се приближи и стисна ръката му.

— Ти си добър човек, мистър Фени.

— Благодаря, че се грижи за децата, Луис. Благодаря за всичко. — Скот се обърна към Шауанда. — Виж какво, искам да започнеш лечението. Аз ще платя. Ясно?

— Мислех, че вече нямаш пари.

— Продадох къщата. Освен това ти предлагам да работиш за мен. Ние с Боби решихме да отворим адвокатска кантора. Но ти и Пашамей трябва да се изнесете от комплекса.

— Благодаря ти, че ми беше адвокат, мистър Фени — прошепна Шауанда, усмихна се и го погали по бузата. — Благодаря ти за грижите.

Гледаше го така, сякаш искаше да запомни лицето му завинаги. После се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Никога няма да те забравя, мистър Фени!

 

 

Той също нямаше да я забрави.

А когато се прибра у дома, с изненада установи, че на масата го чакат вкусни енчилади. Консуела де ла Роса скочи и увисна на врата му. Току-що беше пристигнала от границата. Сутринта й беше позвънил сеньор Гутиерес с новината, че имиграционната служба й е издала редовна зелена карта. Дошла като гръм от ясно небе, според думите му. Той не знаел как и защо е станало това, но на нея изобщо не й пукаше. Важното беше, че отново е със сеньор Фени и Бу, нейното истинско семейство.

Вечерта, когато Скот се качи да целуне дъщеря си за лека нощ, Бу се усмихна.

— Видя ли, че и в реалния живот може да има хепиенд, А. Скот?