Марк Хименес
Цветът на закона (30)

29

На следващата сутрин Шауанда се появи в бежовия костюм на Ребека и изглеждаше още по-хубава. Очите на всички присъстващи бяха заковани в Скот, но той гледаше нея. Тя беше казала истината на своя адвокат, но той си даваше ясна сметка, че в съдебната зала истината рядко тържествува. Боби беше прав. Когато заседателите се оттеглят, за да решат съдбата на Шауанда, те несъмнено ще си зададат въпроса: Ако тя не е убила Кларк Маккол, кой тогава? Те се нуждаеха от отговор, но Скот не можеше да им го даде. Нямаше никаква представа.

По тази причина реши да хвърли въдицата. Когато нямат представа какво е станало, адвокатите винаги „отиват на риба“. Тоест започват да задават всевъзможни въпроси с надеждата, че свидетелят ще изтърве нещо ново. Нещо, което ще се закачи на кукичката и ще им позволи да изградят правдоподобна защита. Разбира се, почти никога не се получаваше, но Скот нямаше избор.

— Защитата призовава Мак Маккол — обяви той.

— Възразявам! — скочи Рей Бърнс. — Сенатор Маккол не фигурира в списъка на свидетелите!

— Това е вярно, мистър Фени — кимна съдията. — Имате ли основателни причини да призовавате свидетел извън списъка?

— Да, сър, имам. Прокурорът прави всичко възможно да окачи клиентката ми на въжето, следователно и аз трябва да направя всичко възможно, за да му попреча.

По лицето на Бъфорд пробяга едва забележима усмивка.

— Възражението се отхвърля! — обяви той.

Сенатор Маккол бавно се надигна от мястото си на втория ред, опипа сакото и вратовръзката си и се насочи към банката на свидетелите, без да поглежда към Скот. Даде клетва и зае величествена поза, като за портрет.

— Сенатор Маккол, вярно ли е, че вашият син е злоупотребявал с алкохол и наркотици?

— Кларк действително имаше проблеми с някои субстанции, но успя да ги преодолее — отвърна с достойнство Маккол.

— А да е имал проблеми с насилието, упражнявано върху жени?

— Съжалявам, но не разбирам въпроса.

— Познавате ли жена на име Хана Стийл?

— Не, не познавам такава жена.

— Никога ли не сте чували името Хана Стийл?

— Не.

— Никога ли не сте давали пари на жена, която се казва Хана Стийл?

— Не.

— А знаете ли, че преди година жена с това име е направила официално оплакване в полицията срещу Кларк? В него се твърди, че тя е била бита и изнасилена от вашия син.

— Не знам такова нещо. Разполагате ли с копие на това оплакване?

— Сенатор Маккол, платихте ли на Хана Стийл сумата от петстотин хиляди долара, за да оттегли жалбата си срещу Кларк и да напусне града?

Сенаторът заби очи в очите на Скот и направи единственото нещо, което политиците владеят по-добре от адвокатите. Излъга.

— Не, разбира се.

— Платихте ли на още шест жени, внесли жалби за изнасилване от страна на Кларк?

— Разполагате ли с имена в подкрепа на тези обвинения, мистър Фени? — премина в настъпление Маккол. — Хвърляте ги пред телевизионните камери, но не разполагате с никакви доказателства в тяхна подкрепа, нали?

Скот хвърли кос поглед към Дан Форд. Някогашният му ментор и старши съдружник в уважавана юридическа фирма не показваше с нищо, че в момента слуша как един сенатор на Съединените щати лъжесвидетелства. Той знаеше имената на всичките седем жени, защото лично беше платил за мълчанието им. Скот прекрасно съзнаваше, че Дан Форд разполага с абсолютно законната привилегия за поверителност на отношенията адвокат-клиент, която му позволяваше да скрие всичко — от замърсяването с олово на една река до лъжата, изречена пред федерален съд. Затова се обърна към Маккол.

— Отговорете на въпроса, господин сенатор.

— Не, не съм плащал на никакви жени.

— Кларк притежаваше ли собствен апартамент във Вашингтон?

— Да.

— В него ли живееше като член на Федералната комисия?

— Да.

— Очаквахте ли да присъства на старта на предизборната ви кампания, определен за седми юни, понеделник?

— Да. Той обеща, че ще дойде.

— А знаехте ли, че Кларк е пристигнал в Далас на пети юни, събота?

— Не. Научих за това от обаждането на ФБР.

— Изненадахте ли се, че се е озовал в Далас?

— Не. Изненадах се, че е мъртъв.

— Кларк често ли отскачаше до Далас?

— Да. Не харесваше Вашингтон.

— И скачаше в първия самолет, просто ей така? Без дори да ви предупреди?

— Да. Той беше… импулсивен.

— А когато идваше тук, отсядаше ли в семейната ви резиденция в Хайланд Парк?

— Да.

— Познавате ли Делрой Лънд?

— Да.

— Ваш служител ли е?

— Да.

— Какви са задълженията му?

— Той е мой личен телохранител.

— И се занимава единствено с физическата ви охрана, така ли?

— Понякога ми пренася и багажа. Имам болки в гърба, знаете.

— А не е ли подкупил Хана Стийл от ваше име?

— Не.

— Вие ли го изпратихте да подкупи моят сътрудник и колега Боби Херин?

— Не. Дори не познавам мистър Херин. Ще ми го посочите ли?

Оказа се обаче, че Боби Херин не е в съдебната зала. Получил спешно съобщение по мобилния телефон, той незабелязано се беше измъкнал навън.

— Ваша Светлост! — изправи се Рей Бърнс. — Нима ще позволите на мистър Фени да обижда цяла сутрин старши сенатора на Тексас? Не трябва ли да му задава въпроси по делото?

— Възражение ли правите, мистър Бърнс?

— Точно така! Възразявам, защото въпросите нямат нищо общо с делото!

— Възражението се отхвърля — отряза го Бъфорд, обърна се към защитника и добави: — Моля, свържете въпросите си с делото, мистър Фени.

Само да знаех как, отговори мислено Скот и механично погледна към вратата на залата. Там се беше изправил Боби Херин и му правеше знаци да поиска почивка. Съдията разреши. Петнайсет минути.

 

 

Скот последва Боби към дъното на коридора, където ги чакаше Карл Кинкейд с голям жълт плик в ръце. Висок и слаб, той беше облечен с фланелка за голф, върху която беше наметнал карирано яке. Скот пое плика и измъкна съдържанието му. Минута по-късно вдигна глава и попита:

— Знаеш ли какво означава това?

— Знам — кимна частният детектив. — Тоя тип е замесен.

— Как успя да се сдобиеш с него?

— Виж какво — усмихна се Карл. — Обещавам да не те уча как се подкупват съдии, ако не ми казваш как да си върша работата!

 

 

При възобновяването на съдебното заседание Скот вече беше наясно по какъв начин сенаторът Маккол е свързан с убийството на сина си: чрез своя телохранител.

— Ваша Светлост, защитата призовава Делрой Лънд — обяви той.

— Нямате ли повече въпроси към сенатор Маккол?

— Не, сър.

— Много добре.

Съдията кимна на пристава, който излезе от залата и миг по-късно се появи отново, придружен от Делрой Лънд. Бившият федерален агент се държеше с достойнство, като ченге, което навремето е всявало страх в душите на престъпниците. Насочи се към мястото на свидетелите, положи клетва и седна. Облегна се назад, преметна крак върху крак и пренебрежително се огледа. Сякаш беше собственик на залата заедно с хората в нея. Скот безпогрешно отгатна отношението на заседателите — още преди да беше отворил уста, те вече го мразеха. С това бройката на хората, които ненавиждаха Делрой Лънд, стана минимум тринайсет.

— Пак се срещаме, мистър Лънд — хладно се усмихна той и започна разпита.

Делрой беше на петдесет и една години, роден и израснал във Виктория, Тексас. Завършил тексаската полицейска школа, той бе започнал кариерата си като патрулен полицай в Хюстън, а три години по-късно бе постъпил в АБН. В продължение на двайсет години бе водил война с разпространителите на наркотици в Южен Тексас. Разведен, без деца. Преди шест години се бе пенсионирал и беше преминал на служба при сенатор Маккол.

— Мистър Лънд, случвало ли се е да поставяте капан на заподозрени?

— Не.

— Някога да сте подхвърляли дрога в жилището или колата на заподозрян?

— Не.

— А да сте употребявали физическо насилие над заподозрян?

— Не.

Но очите на свидетеля казваха „да“ и това не остана незабелязано от заседателите, най-вече чернокожите и латиноамериканците.

— А убивали ли сте?

— Да.

— Колко души?

— Девет, за които съм сигурен.

— Но може и да са повече, така ли?

— Когато водиш битка с мексиканските наркобарони, нямаш време да броиш.

— А убивали ли сте някого от упор, лице в лице?

— Да.

— Къде и кога?

— В Ларедо, през деветдесет и четвърта.

— При какви обстоятелства?

— Аз бяха агент на АБН, а той наркотрафикант, който не искаше да влиза в затвора. Извади пистолет, но аз стрелях пръв.

Съдебните заседатели разбраха, че Делрой Лънд е способен на убийство.

— Как се почувствахте?

— Щастлив. Той умря, а аз останах жив.

— Но това не е единственият случай да застреляте някого от упор, нали, мистър Лънд?

— Вероятно имате предвид Дел Рио? — присви очи Делрой.

— Да.

— Бях напълно оправдан.

— Свалянето на обвинение от страна на разширен състав съдебни заседатели не означава оправдаване, мистър Лънд. Означава липса на достатъчно доказателства за процес.

— Възразявам — изправи се Рей Бърнс. — Забележката няма връзка с делото. Мистър Лънд не е тук, за да бъде съден.

— А може би трябва — намеси се Скот.

— Възражението се отхвърля — намеси се съдия Бъфорд.

Скот отново се обърна към свидетеля.

— Мистър Лънд, разкажете на съда какво се случи в Дел Рио, Тексас, през нощта на тринайсети март 1998 година.

— Застрелях един заподозрян по време на сблъсък с наркотрафиканти.

— Застреляли сте шестнайсетгодишно момче.

— Изглеждаше по-голям.

Скот отвори жълтия плик, извади документите и ги разстла на масата. След като бе разбрал, че Лънд е бил наказван за нанасяне на телесна повреда, Карл беше решил да се зарови по-дълбоко. И беше открил още мръсотии.

— Мистър Лънд, според служебния доклад на Агенцията по случая…

— Този доклад е поверителен! Откъде сте се сдобили с него?

— Съжалявам, мистър Лънд, но отговорът на въпроса ви попада в графата „поверителност на отношенията адвокат-клиент“. В този доклад пише, че през въпросната нощ вие сте се приближили към група мексиканци, момчета и момичета, събрали се пред някакъв бар в центъра на Дел Рио. Според собствените ви показания сте ги заподозрели, че търгуват с наркотици, но свидетели твърдят, че сте били пиян и сте направили неприлично предложение на едно от момичетата.

— Това е лъжа.

— При възникналия спор сте застреляли шестнайсетгодишно невъоръжено момче.

— То посегна да извади оръжие.

— В доклада се сочи, че на мястото на инцидента не е било открито оръжие.

— Приятелчетата му избягаха с него.

— А не започна ли спорът, защото момчето ви се е озъбило, мистър Лънд?

— Заподозреният отказа да се подчини на заповедите ми и се нахвърли отгоре ми. Нещата излязоха извън контрол. Понякога става и така.

— Но изглежда, че на вас често ви се случва нещата да излязат извън контрол. В досието ви са отбелязани девет случая на стрелба с фатален край, плюс многократна употреба на огнестрелно оръжие. Имате една дузина наказания за ненужна употреба на сила, разследван сте от вътрешноведомствената комисия за провеждане на забранени операции без знанието на преките ви началници. Бих казал, че кариерата ви в Агенцията е била доста бурна, мистър Лънд.

— Цивилни! — процеди Лънд и презрително поклати глава. — Войната с наркотиците не е като да играеш карти в голф клуба, мистър Фени. Мексиканските наркокартели са пълни с жестоки и безскрупулни убийци. Нека ви напомня Хуарес, където бяха избити над сто жени, повечето от тях млади американки. Тяхно дело са отвличанията и убийствата на десетки американски туристи в Нуево Ларедо, чиито тела бяха открити по-късно във водите на Рио Гранде. Те избиват нашите гранични патрули и католически свещеници, държат в ръцете си цялата мексиканска полиция. Онези, които не са с тях, просто биват ликвидирани. Нима искате да се появят и в Далас? Такива като мен ги държат отвъд реката.

— Може и да е вярно, мистър Лънд, но вашите началници явно са започнали да се уморяват от методите ви.

— Банда нещастни бюрократи, които не са и помирисвали това, което става на границата.

— Малко след инцидента в Дел Рио са ви принудили да си подадете оставката, нали?

— Да. Направиха го хора, които мислеха не за резултати, а за собствената си кариера. А аз имах резултати.

— И при обработката на Хана Стийл ли имахте резултати?

— Не знам за какво говорите.

— Мистър Лънд, не подкупихте ли Хана Стийл, за да й попречите да дойде в тази зала?

— Не.

— Заплашихте ли я, че ще я превърнете в храна за рибите?

— Не си падам по риболова.

— Отговорете на въпроса.

— Не, никого не съм заплашвал.

— Познавате ли Хана Стийл?

— Не.

— Опитахте ли се да подкупите колегата ми Робърт Херин, за да се откаже от делото?

— Не.

— И не сте му предложили сто хиляди долара, така ли?

— Не.

— Познавахте ли Кларк Маккол?

— Да.

— Какво е мнението ви за него?

— Честно ли?

— Разбира се. Нали сме в съда.

— Той беше един малък не… — Делрой млъкна и хвърли поглед към сенатор Маккол.

— Кажете, кажете. Малък негодник, нали? Чували са ви да го описвате по този начин.

Делрой върна погледа си към лицето на Скот.

— Кларк беше наистина добро момче.

— Наистина добро момче, което обича да бие и изнасилва, така ли?

— Не знам нищо за това.

— Къде бяхте през нощта на пети юни, събота?

— Във Вашингтон.

Скот вдигна един документ от купчината пред себе си.

— Мистър Лънд, разполагам с копие от самолетен билет, първа класа, от Вашингтон за Далас, полет 1607 на „Американ Еърлайнс“, за осем и двайсет и три минути сутринта на пети юни, издаден на името на Кларк Маккол.

— И какво от това?

— Разполагам с копие на още един самолетен билет, първа класа, от Вашингтон за Далас, полет 1815 на „Ю Ес Еъруейс“, за осем и трийсет сутринта на пети юни. Той е издаден на ваше име.

— Трябва да е грешка — отвърна, без да му мигне окото Лънд.

— Нима допускате, че има друг със същото име?

— Човек никога не знае.

— Мястото на Кларк е било резервирано на четвърти юни, в четири и трийсет и седем следобед. Вашата резервация е била направена двайсет и осем минути по-късно. Имали сте свой човек в офиса на Кларк, който ви е докладвал за всичко, нали?

— Не.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка?

— Какво?

— Свидетелството ви за правоуправление. Мога ли да го видя?

За пръв път от началото на разпита в тъмните очи на Делрой се появи сянка на безпокойство. Той леко се наведе и измъкна портфейла си от задния джоб.

— Ще разрешите ли да се приближа до свидетеля, Ваша Светлост? — попита Скот.

Бъфорд кимна. Адвокатът взе книжката, върна се на масата на защитата и я постави до някакъв документ.

— Мистър Лънд, сигурен ли сте, че този самолетен билет не е ваш?

— Да, сигурен съм.

— В такъв случай как ще обясните договора за наемане на автомобил, сключен на пети юни на летище „Далас“, върху който стои вашият подпис и номерът на вашата шофьорска книжка?

Делрой свали крака си и сведе очи. Изражението му не се промени, но челюстните му мускули започнаха да потрепват. Сякаш дъвчеше тебешир. На широкото му чело се появиха ситни капчици пот. Той лъжеше и всички присъстващи в залата го разбраха. Което означаваше, че всеки момент можеше бъде обвинен в даване на лъжливи показания. Но Делрой Лънд не би могъл да води толкова битки с мексиканските наркопласьори, ако не притежаваше желязна воля и самообладание. Бавно вдигна глава, закова очи в Скот и заяви:

— Сега се сещам, че в онзи ден наистина бях в Далас. Просто ми беше изскочило от ума.

— Забравили сте, така ли?

— Да, забравил съм.

— Добре, ще приемем, че е така. Пристигнали сте в Далас в единайсет сутринта в събота, пети юни, а сте отпътували в неделя, с полета на „Ю Ес Еъруейс“ в шестнайсет и четирийсет и пет. Нали така?

— Мисля, че беше така.

— Защо дойдохте в Далас за някакви си трийсет часа?

— За да се изчукам — ухили се Лънд и махна с ръка към Шауанда. — Да се възползвам от пълната програма на някоя като онази русата.

— Имате ли навик да използвате носна кърпичка, мистър Лънд?

— Да. Заради алергията.

— Може ли да я видя?

Свидетелят измъкна кърпичката от задния джоб на панталона си и му я подаде.

— Подарявам ви я.

Скот се обърна към масата, за да вземе писалка и лист хартия, погледна към Шауанда и изведнъж замръзна на място. Косата й бе кафява, а не руса като… — Той се обърна и закова очи във веществените доказателства, струпани на масата на обвинението. Като онази перука! Перуката, която Шауанда беше носила в нощта на убийството. Делрой обаче я нарече „русата“, което означаваше, че е бил там!

Убиецът на Кларк Маккол се казваше Делрой Лънд!

Адреналинът му се покачи, мислите му бясно запрепускаха. Убиецът седеше на стола на свидетелите на три метра от него, но той нямаше как да докаже престъплението му. Делрой Лънд имаше богат опит и знаеше как да заличи следите си. Единствената надежда на Скот беше да го притисне до стената и да изтръгне самопризнание. Лънд трябваше да заяви, че лично е ликвидирал Кларк Маккол. Ситуацията беше достойна за Пери Мейсън. Ситуация, за която мечтае всеки адвокат, но която се появява единствено на телевизионния и филмовия екран.

Скот се приближи към Делрой Лънд и постави писалката и листа пред него.

— Бихте ли се подписали, мистър Лънд?

Делрой сви рамене и взе писалката с дясната си ръка.

— Вие сте десняк, мистър Лънд — каза Скот.

— И какво от това? — изръмжа бодигардът.

— Според показанията на експерта по криминология на ФБР убиецът на Кларк Маккол е десняк също като вас. Убийството е било извършено в Далас на пети юни. Вие също сте били в Далас на пети юни.

— Деветдесет процента от хората в тази зала са десняци — спокойно отвърна Лънд. — А още повече са били в Далас на пети юни.

— Но никой от тях не е имал причини да убие Кларк Маккол, нали?

— Питайте тях — сви рамене свидетелят.

— Ще попитам вас. Вие ли убихте Кларк Маккол?

Рей Бърнс се изправи с намерението да протестира.

— Ваша Светлост…

— Седнете на мястото си, мистър Бърнс! — заповяда Бъфорд, без да отделя очи от лицето на Делрой. — Отговорете на въпроса, мистър Лънд!

— Не съм убил Кларк. И защо да го правя? Аз работя за баща му!

— Който иска да стане президент.

— И какво от това?

— Ако се разчуе, че синът му употребява кокаин, ползва услугите на проститутки, а по всяка вероятност и е изнасилил няколко момичета, шансовете на сенатор Маккол за Белия дом стават горе-долу еднакви с шансовете на обвиняемата. Не е ли така?

— О, я зарежи тия шибани дрънканици! — изръмжа Делрой.

— Внимавайте с езика, който използвате, мистър Лънд! — сухо го предупреди съдията.

— По дяволите! — извика извън себе си бодигардът. — Ако отрочето скапаняк е мотив за убийство, половината политици във Вашингтон вече щяха да са претрепали децата си! Не знам за никакви изнасилвания, но нима си въобразявате, че Кларк е единственият син на политик, който пие, смърка и прави разни други неща, които не са по вкуса на родителите му? Градът е пълен с богаташки синчета, на които всичко им се поднася на сребърна тепсия, но те предпочитат да се издрискат в нея!

— Мистър Лънд, защо на пети юни решихте да потърсите сексуални удоволствия точно в Далас?

— Защото в Далас живеят най-красивите жени на света — сви рамене Делрой.

— Вероятно е така, но вие работите за сенатор Маккол във Вашингтон. Със сигурност бихте намерили задоволителна проститутка и в столицата, още повече че само два дни по-късно, на седми юни, сенаторът е трябвало да обяви официалния старт на кампанията си за Белия дом. Но вместо да останете във Вашингтон, вие заминавате за Далас на същия ден като Кларк. Не дойдохте ли тук да убиете Кларк, мистър Лънд?

— Вече ви казах, че не съм го убил — въздъхна Делрой.

— Тогава защо дойдохте в Далас? Защо напуснахте Вашингтон два дни преди най-важния ден в политическата кариера на сенатора? Защо тръгнахте да си търсите проститутка в Далас, а не останахте да пазите шефа си?

Скот пое дъх да продължи и изведнъж разбра.

— Това е истинската причина, нали?

— Какво?

— Много е просто.

— За какво говорите?

— Не сте дошли тук да убиете Кларк. Дошли сте в Далас да предпазите сенатор Маккол.

— Не знам за какво говорите, по дяволите!

— Сега ще ви обясня. Кажете ми, мистър Лънд, какво най-често се случваше при появите на Кларк в Далас?

— Предавам се — вдигна ръце Делрой. — Какво?

— Забъркваше се в неприятности. При всяка негова поява у дома. Все пак бе достатъчно съобразителен да върши безобразията си само в Далас, където татенцето има достатъчно влияние, за да го измъкне. Името Маккол означава много в Далас, а с парите на Маккол в Далас може да се купи всичко — включително и седем жертви на брутално изнасилване.

— Вече казах, че не знам нищо за никакво изнасилване.

— Но сенатор Маккол не може да допусне поредна издънка на сина си точно преди официалното откриване на президентската му кампания. Той не се страхува, че Кларк ще бъде арестуван за пиянство или употреба на наркотици, защото, както правилно посочихте, това е обикновено явление. Но обвинението в изнасилване не е обикновено явление. Особено когато става въпрос за сина на следващия президент. Медиите ще започнат разследване и вероятно ще стигнат и до другите момичета, а сенаторът вече е похарчил милиони, за да им затвори устата и да не позволи на Кларк да разруши политическото му бъдеще. Моментът е изключително важен. Всички допитвания до общественото мнение сочат, че Маккол има огромна преднина пред конкурентите си и вече докосва мечтата на живота си. Има само едно нещо на света, което може да му попречи да влезе в Белия дом. Какво е то? Синът изнасилвач. Само той може да разбие голямата мечта на сенатор Маккол!

Скот се обърна и насочи показалеца си към сенатора, седнал на втория ред.

— И когато сенатор Маккол разбира, че Кларк е тръгнал за Далас, той ви заповядва да го последвате и да направите всичко възможно да го възпрете от поредните глупости! — В ръката му се появи нов документ от плика на Карл. — Кларк си е направил резервация за обратния полет до Вашингтон на шести юни, в петнайсет и двайсет и една. Очевидно е искал да се върне навреме за старта на предизборната кампания. Сенаторът знае, че синът му отскача до Далас само за съботната вечер, което означава едно: демоните на Кларк отново го зоват. Отива у дома да се напие и надруса и да си потърси момиче. Но сенаторът отлично знае какво става, когато се пробудят демоните на Кларк, и в никакъв случай не може да си го позволи. Не може да се събуди в неделя сутринта и да прочете във вестника, че синът му е бил арестуван в Далас за поредния побой и изнасилване. Затова се обръща към вас, мистър Лънд. Вие сте човекът, който трябва да сменя пелените на разглезеното синче, да бъде негов ангел пазител, да го държи далеч от неприятностите и най-вече от репортерите. Вие сте пристигнали в Далас, за да предпазите сенатор Маккол от собствения му син!

Очите на Делрой отново се насочиха към сенатора. Този път Скот се обърна заедно с него и остана силно озадачен. Върху лицето на Маккол се беше изписала огромна изненада. А това означаваше, че тезата му е изцяло погрешна. Трябваше му една секунда, за да се окопити.

— Всъщност сенаторът не ви е изпращал никъде, нали? — бързо продължи той. — Цялата акция е била по ваша лична инициатива. Още една неразрешена операция, а? Но защо не казахте на сенатора? За да го държите по-далеч от мръсотията или за да не го тревожите в навечерието на най-важното събитие в живота му? — Замълча за известно време, после поклати глава. — И в двата случая сте се появили тук, за да не позволите на Кларк да прецака баща си. Затова взехте самолета за Далас на пети юни, нали, мистър Лънд?

— Не.

— Веднага след пристигането сте наели кола и сте започнали да следите Кларк.

— Не.

— И го проследихте до „Хари Хайнс“, обичайната пиаца на проститутките, нали?

— Не.

— И видяхте как мерцедесът на Кларк спира пред две чернокожи проститутки, нали? Едната носеше червена перука, другата руса…

— Не.

— Момичето с русата перука се качи в колата на Кларк…

— Не знам.

— И това момиче е обвиняемата, нали?

— Не знам.

— Защо тогава я нарекохте „русата“?

— Аз…

— Косата й е кестенява, а не руса, мистър Лънд. А от въпросната вечер насам тя нито веднъж не си е слагала перуката, защото беше в затвора!

Скот се приближи до масата на обвинението и взе перуката.

— Разрешете на обвиняемата да я сложи, господин съдия.

— Разрешавам.

Шауанда се подчини, а Скот я посочи с пръст:

— Мистър Лънд, в онази нощ вие сте видели обвиняемата с тази перука и затова я нарекохте „русата“. И така, виждате я да влиза в колата на Кларк. Проследявате ги до Хайланд Парк и паркирате встрани от къщата. Кларк не може да си навлече големи неприятности с чернокожа проститутка. Е, може и да я понатупа, но какво ще направи тя? Ще извика ченгетата? Едва ли. Тя не е негова състудентка от ЮМУ, а само проститутка. По тази причина стоите отвън, изчаквайки момчето да си направи удоволствието. Но в един момент виждате, че обвиняемата потегля с неговия мерцедес. Хуквате нагоре по стълбите и заварвате Кларк гол на пода. Държи си топките и псува. И какво правите? Започвате да му се присмивате. Богаташко синче със сритани от черна проститутка топки. Наистина си е за смях. Започвате да му се подигравате. Нарекохте ли го скапаняк?

— Не съм бил там.

— Но на Кларк не му хареса, нали? Вие сте просто служител на баща му, а служителите не си позволяват да се надсмиват над един Маккол. Затова той започва да ви псува. С колко сте по-тежък от него, мистър Лънд? С петдесет кила? Но алкохолът и кокаинът са го направили смел, а ритниците на проститутката — бесен. По тази причина започва да ви псува, както е псувал проститутката. А после какво? Какво още ви каза? Кои бяха думите, заради които пожелахте да го убиете?

Скот щракна с пръсти и заби показалец в гърдите му.

— Заплашил ви е с уволнение! Заплашил е да разкаже на баща си какво се е случило. Е, не се знае дали е щял да успее, но вие не сте искали да рискувате. Какво щяхте да правите тогава? Да се върнете в Агенцията? Не, с вашето досие това е изключено. Перспективите пред вас не са били особено блестящи, нали, мистър Лънд? Бихте могли да се надявате на работа като охранител в „Уолмарт“, нищо повече. Което би означавало, че великият Делрой Лънд, страшилището за мексиканските наркобарони, ще гони из паркинга разни клептомани. Това щеше да донесе бъдещето без сенатор Маккол, нали? И тази перспектива ви ядоса, нали? Богаташко синче на пода заплашваше бъдещето ви! Гадният малък скапаняк! И нещата пак излязоха извън контрол, мистър Лънд. Нали така? Кларк ви се зъби също като онова мексиканче в Дел Рио. Гневът замъглява разсъдъка ви. Единственото ви желание е да убиете Кларк Маккол. В същия момент забелязвате пистолета на пода. Вадите кърпичката от джоба си, увивате я около ръкохватката и вдигате пистолета с дясната ръка. Пристъпвате към Кларк, навеждате се и го сграбчвате за косата с лявата. После опирате дулото в челото му, малко над лявото око, и натискате спусъка. Застреляхте Кларк Маккол точно както застреляхте онова момче в Дел Рио. Нали така, мистър Лънд?

Очите на Делрой отново се извъртяха към залата. Скот се обърна и проследи продължителния поглед, който си размениха сенаторът и неговият бодигард. После Маккол наведе глава, лицето му помръкна. Изведнъж заприлича на уморен старец. Може би защото си даде сметка, че синът му е бил убит от личния му телохранител, а може би защото се сбогува завинаги с мечтата си да влезе в Белия дом. Скот, отново се извърна към свидетеля.

— Разчитахте вината за убийството да бъде хвърлена върху обвиняемата. Извършено е с нейния пистолет, навсякъде има нейни отпечатъци. Но не отчетохте един важен факт, защото не го знаете — тя е левичарка. Това се е случило през онази нощ. Нещата са излезли от контрол и вие сте убили Кларк Маккол! Нали, мистър Лънд?

Скот се обърна към съдебните заседатели. Всички се бяха привели напред, сякаш се бореха със силен насрещен вятър. Бъфорд се извъртя в стола си и закова тежък поглед върху свидетеля. От изражението на Рей Бърнс личеше, че вече е казал сбогом на мечтаното повишение във Вашингтон. Боби, Карин и Шауанда буквално бяха легнали върху масата на защитата. Дан Форд беше опрял лакти на стола пред себе си и сякаш се молеше, преплел пръсти пред лицето си. Бу и Пашамей се държаха за ръце като финалистки в конкурс за красота. Цялата съдебна зала очакваше да чуе признанието на Делрой Лънд. В този кратък миг Скот реши, че Делрой се нуждае от допълнително побутване, което да го изкара от нерви.

Взе от масата на обвинението една от снимките на убития и поиска разрешение да се приближи към свидетеля. Съдията мълчаливо кимна. Скот застана пред Делрой, пусна снимката в скута му и каза:

— Хайде, признай си! Аз знам, че си убил Кларк, съдебните заседатели го знаят, дори и сенаторът не се съмнява в това!

Лицето на Делрой беше зачервено и потно. Дишането му се ускори. Вените на голата му глава се издуха от рязко повишеното кръвно налягане и заприличаха на синкави конци, увити около белия скалп. Месестите му ръце сграбчиха снимката и я смачкаха на топка, сякаш между пръстите му не беше обикновена фотографска хартия, а противният спомен за Кларк Маккол. И Скот разбра, че нещата всеки момент ще излязат извън контрол. Гневът щеше да вземе връх и Делрой Лънд щеше да изкрещи: Да, аз убих Кларк! Аз убих гадния скапаняк! Но когато Делрой най-сетне повдигна глава, очите му гледаха предизвикателно.

— Тогава го докажи! — процеди той.

 

 

— Защитата приключи със свидетеля, Ваша Светлост.

Рей Бърнс се опита да спаси вашингтонското си назначение, като призова отново Хенри Ху и го притисна да заяви, макар и неохотно, че левичар може да използва оръжие и с дясната си ръка. Скот го изчака да седне и взе напосоки някакъв документ от масата.

— Ваша Светлост, може ли да се приближа към свидетеля?

— Да.

Скот заобиколи масата и се насочи към агента. На крачка от него се спъна в някакво въображаемо препятствие и изпусна листа на пода. Изправи се преднамерено бавно, позволявайки на агент Ху да прояви любезността си. Той стана от мястото си, наведе се и вдигна документа. Направи го с дясната ръка, на метър от ложата на заседателите.

— Вие десняк ли сте, агент Ху? — попита Скот.

Експертът моментално схвана целта на постановката. Беше вдигнал листа с дясната си ръка, защото това беше естествената му реакция. Така би постъпил всеки, включително и убиецът на Кларк Маккол.

— Да, десняк съм — отвърна с лека усмивка той.

— Нямам повече въпроси.

 

 

Карин и Боби приготвяха спагети в кухнята, момичетата се къпеха, а Скот се беше проснал на пода, напълно изтощен и физически, и психически.

— Няма значение какво ще се случи утре, Скоти. Ти направи всичко за нея.

— Благодаря, Боби. Но искам да подчертая, че го направих заради Шауанда. Не за да си го върна на Маккол или Дан Форд, а заради нея.

— Благодаря, че го казваш. Имах нужда да го чуя.

— Знам. И ти благодаря, Боби.

— За какво?

— Че остана до мен и че си скъса задника от работа, макар да знаеш, че няма да ти бъде платено.

Бирата спря на сантиметър от устата на Боби.

— Няма да ми бъде платено ли?!

 

 

След молитвата Пашамей вдигна глава и каза:

— Мистър Фени, не искам този мистър Маккол да стане президент!

— И аз — усмихна се Скот.

— А онзи Делрой е лош човек, нали?

— Той ли е убил Кларк? — намеси се Бу.

— Да, и на двата въпроса.

— Ще влезе ли в затвора?

— Не знам — отвърна Скот и се изправи. — А сега е време за сън, защото утре ни чака тежък ден. Заключителни пледоарии, а може би и присъда.

— Утре ще освободят ли мама?

— Може би да. А може би не.

Пашамей се замисли за момент, после кимна:

— Благодаря, мистър Фени.

— За какво, миличка?

— Защото се грижиш за мама.

Скот свали очилата и избърса очи.

— Благодарение на майка ти моят живот стана по-добър, мила — рече той. — И благодарение на теб.