Марк Хименес
Цветът на закона (3)

2

Юридическата фирма „Форд-Стивънс“ заемаше площта между петдесет и петия и шейсет и третия етаж на Дибрел Тауър в центъра на Далас. Забележителните й финансови успехи се дължаха на нейните двеста адвокати, всеки от които предлагаше услуги за около двеста часа месечно срещу 250 долара на час. Общите приходи възлизаха на 120 милиона долара годишно — цифра, която означаваше печалба от средно 1,5 милиона за всеки от партньорите. Това я нареждаше сред най-известните юридически фирми на Уолстрийт. Скот Фени беше партньор вече трета година и печелеше по 750 000 долара, но основната му цел бе да удвои тази сума, преди да е навършил четирийсет.

Като всеки от петдесетте съдружници, Скот се радваше на редица привилегии: лична секретарка, двама юридически помощници и четирима адвокати, работещи единствено за него. Плюс запазено място в подземния гараж, членство в различни клубове и огромен ъглов кабинет на шейсет и втория етаж с изглед на север — единствената посока, заслужаваща внимание в центъра на Далас. Страшно обичаше този кабинет — дървената ламперия, буковия паркет, махагоновото писалище, кожените мебели и специално внесеният от Иран оригинален персийски килим. На една от стените висеше окачената в рамка художествена фотография на собствената му особа, облечена в доспехите на „Мъстангс“ — университетския отбор по американски футбол — в момент на продължителния, почти 180-метров спринт, донесъл победата срещу „Тексас Лонгхорнс“ и превърнал Скоти Фени в истинска легенда сред местните запалянковци. Всичко в този кабинет трябваше да докаже на клиентите, че обитателят му е готов да им служи с всеотдайността, с която учениците на Исус Христос са следвали своя учител.

Стъпил на персийския килим, Скот се любуваше на 27-годишната стажантка Миси, бивша водачка на фен клуба на „Далас Каубойс“. Всяка есен юристи от „Форд-Стивънс“ тръгваха на обиколка и интервюираха студенти второкурсници от най-добрите юридически факултети в страната. Фирмата наемаше около четирийсет от тях за лятна практика, предлагайки им по 2500 долара седмично, плюс храна и квартира, а понякога купони, алкохол и дори жени. Повечето партньори в големите юридически кантори бяха членували в различни студентски братства и по тази причина стажантските програми в тях носеха всички белези на тези особени отношения. „Форд-Стивънс“ не правеше изключение.

В първия понеделник на юни във фирмата се появиха четирийсет амбициозни стажанти, решени на всичко, за да привлекат вниманието на влиятелните съдружници, които от своя страна трябваше да преценят дали тези млади орли на правосъдието отговарят на изискванията на „Форд-Стивънс“. Този беше точно такъв. От изражението на студента, застанал до Миси, личеше, че мечтае един ден да притежава подобен кабинет. Което означаваше, че през следващите осем години той щеше безропотно и търпеливо да осигурява юридически услуги в размер на 200 часа месечно въпреки опасността всеки момент да му бъде посочена вратата.

Шансовете да получи постоянна работа като младши сътрудник бяха едно към двайсет. Но това изобщо не намаляваше ентусиазма на студентите, особено на онези около Скот, които често слушаха една от любимите му сентенции: „Ако искаш да си пробваш късмета, заминавай за Вегас. Но ако искаш да бъдеш неприлично богат на четирийсет, направи всичко възможно да получиш място във «Форд-Стивънс».“

— Мистър Фени?

Скот отмести поглед от Миси и го насочи към старомодно облечената си възрастничка секретарка, която надничаше от вратата.

— Какво има, Сю?

— На телефона чакат четирима — съпругата ви, Стан Тейлър, Джордж Паркър и Том Дибрел.

Скот се обърна към стажантите.

— Работа, какво да се прави — сви рамене той, стисна ръката на отличника с умни очи и бледо лице го потупа по рамото. — И така, Боб…

— Роб.

— О, извинявай, Роб. Присъствието ти на купона у нас по случай Четвърти юли е просто задължително.

— Да, сър, вече чух за него.

Скот се извърна към Миси.

— Надявам се, че ще присъстват и няколко момичета.

— Десет — кимна Миси.

— Десет?! — подсвирна с престорено смайване адвокатът. — И всичките са бивши фенки на „Далас Каубойс“? — Фирмата плащаше по 1500 долара на момичетата, чието единствено задължение беше да се появят по бикини и да проявят интерес към студентите по право. — Боб…

— Роб.

— Да, да, извинявай. Ако искаш да заковеш някоя от тях, няма да е зле да поработиш за малко тен.

Роб се усмихна по начин, който ясно показваше, че шансовете му да си уреди среща с някоя от красавиците са равни на шансовете на някой еднокрак да спечели състезание по шутове в задника.

— Мистър Фени, искам да ви поздравя за речта пред адвокатската асоциация. Беше наистина вдъхновяваща — каза той.

— Благодаря, Боб.

Миси му намигна. Скот не разбра дали защото си даваше сметка, че речта му беше пълен боклук, или просто отново флиртуваше. Подобно на повечето красиви момичета в Далас, тя беше превърнала флирта в изкуство и умееше да привлича погледа му по всевъзможни начини — кръстосваше дългите си крака в подходящия момент, докосваше го в асансьора или просто го пронизваше с поглед, от който той оставаше с чувството, че са на ръба на интимна връзка. Разбира се, всички сътрудници от мъжки пол във фирмата се чувстваха по същия начин, но Скот редовно печелеше ежегодния конкурс за най-привлекателен мъж във „Форд-Стивънс“ благодарение на гласовете на запалените си почитателки. Не ставаше дума за истинско състезание. Скот беше звезда на футболния отбор в колежа; повечето юристи си падаха по шаха. Точно като Боб.

— Роб.

— Да, извинявай.

Миси и Роб се оттеглиха, а Скот седна на кожения си стол. На телефона на бюрото мигаха четири лампички. Тренираният му ум механично ги подреди според приоритетите: Том, Стан, Джордж и накрая съпругата му. Миналата година Том бе внесъл три милиона долара в сметките на фирмата, Стан — 150 000, Джордж — 50 000, а съпругата му — нула.

Вдигна слушалката и натисна бутона за Том.

 

 

— Мистър Фени!

Изправен пред асансьорите на шейсет и втория етаж, Скот нетърпеливо пристъпваше от крак на крак в очакване на кабината, която щеше да го изкачи седем етажа по-горе, при Том Дибрел. На лицето му играеше доволна усмивка, предизвикана от факта, че има клиент, за какъвто мечтае всеки адвокат — богат строителен предприемач, който развива трескава дейност, купува, продава, тегли кредити, отдава на лизинг, съди партньорите си. Те на свой ред също го даваха под съд, а клиентът през цялото време демонстрираше невероятна склонност да попада в опасни от юридическа гледна точка ситуации, изискващи незабавната компетентна и скъпоструваща помощ на опитния юрист А. Скот Фени.

По коридора тичаше Сю, задъхана и със зачервено лице.

— Мистър Фени, в четиринайсет нула-нула започва заседанието на партньорите!

Скот погледна часовника си, който показваше 13:45.

— Няма да успея, защото Том ме чака — поклати глава той. — Какъв беше дневният ред?

Сю му подаде някакъв лист. Оказа се, че гласът му е нужен само за една от точките, а именно изгонването на съдружника Джон Уокър, който за разлика от Скот бе изгубил благословията на партньорите си. Най-богатият му клиент бе изкупен от една нюйоркска фирма, което означаваше, че „Форд-Стивънс“ вече няма да се радва на високите му хонорари и присъствието на Джон Уокър сред съдружниците автоматично се прекратяваше. Заплатата му от 800 000 долара годишно се превръщаше в ненужно бреме за фирмата. Джон беше великолепен юрист и двамата със Скот играеха скуош два пъти в седмицата, но бизнесът си е бизнес: голямата юридическа фирма няма нужда от адвокати без богати клиенти, независимо колко добри са те.

Вратата на асансьора се отвори в момента, в който Скот посегна за писалката във вътрешния джоб на сакото си. Той побърза да влезе в кабината, следван от Сю. Към програмата на заседанието беше защипано листче с допълнителна точка, гласяща ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДОГОВОРА НА ДЖОН УОКЪР. Единственият партньор, който нямаше понятие за нейното включване, беше самият Джон Уокър. Когато ставаше въпрос за уволнение на съдружник, Дан Форд неизменно прибягваше до изненадата; в противен случай потърпевшият можеше да си тръгне заедно с ценни клиенти. Което означаваше, че след петнайсет минути нищо неподозиращият Джон Уокър щеше се яви на поредното заседание, щеше да бъде безцеремонно уволнен, а охраната щеше да се погрижи той да напусне сградата незабавно. Фирмата не беше изгубила нито един клиент вследствие на освобождаването на свой служител.

Сю се обърна и му предложи гърба си. Той опря листа на него, потърси името си и понечи да се подпише, после ръката му изведнъж замръзна. Обзе го чувство на вина, въпреки че подписът му беше само една формалност, подхранваща илюзията, че „Форд Стивънс“ се управлява от партньори с равни права. На практика фирмата беше собственост на Дан Форд, който притежаваше не само всяка канцелария, бюро или документ в просторните офиси, но и хората, които работеха в тях. А Дан вече беше решил да уволни Джон Уокър. Разбира се, Скот можеше да подкрепи решението или да откаже и… да се нареди на опашката за безработни непосредствено след Джон! Той въздъхна и се подписа в колонката на съгласните, след което подаде листа на Сю.

— Предай го лично на Дан.

Секретарката се втренчи в подписа му с ужаса на осъден на смърт, който вижда потвърждението на присъдата си.

— Жена му има рак на гърдата — тихо прошепна тя.

— Жената на Дан?!

— Не, на Джон Уокър. Според секретарката му разсейките са стигнали до лимфните й възли.

— Шегуваш ли се? Тя е твърде млада!

И майката на Скот беше млада — едва на четирийсет и три, когато същият рак я уби. Той бе наблюдавал безпомощно как губи гърдите и косата си, а накрая и живота си. Неволно си представи съпругата на Джон, а след това и самия него — изправен на тротоара пред сградата с палто и кариерата си в ръце, проклинайки партньорите си, че са го изоставили, и Бог, че е изоставил съпругата му. Точно както Скот го беше проклинал, когато болестта бе стопила тялото на майка му и то бе леко като перце в ръцете му, докато я носеше до банята.

— Мамка му!

Не беше в състояние да направи каквото и да било нито за жената на Джон, нито за самия него. Джон просто щеше да поеме по пътя на всички юристи, уволнени от Дан Форд без никакво предизвестие. И все пак… Остана втренчен в отражението си в огледалото до момента, в който кабината плавно спря на шейсет и деветия етаж и вратата се отвори. Мелодичният звуков сигнал го изтръгна от унеса — така някога свирката на рефера известяваше края на принудителното прекъсване. Вратата се затвори зад гърба му и той бавно се насочи към владенията на Дибрел Пропърти Къмпани — този клиент, който осигуряваше деветдесет процента от годишния му принос за благосъстоянието на фирмата и благодарение на който Скот Фини се радваше на всичките си придобивки в живота — от леглото, на което спеше, до обувките на краката си.

Точно преди десет години Скот, тогава току-що назначен за младши сътрудник във „Форд-Стивънс“, пак пътуваше в един от асансьорите. Изведнъж вратата се отвори и в кабината влезе Томас Дж. Дибрел, строителен предприемач, когото всички в Далас познаваха като заклет фен на футбола, замесен в шумния скандал за уредени мачове през 1987 г., който в крайна сметка доведе до изваждането на местния отбор от Националната лига. Същият човек бе издигнал разкошната Дибрел Тауър по време на строителния бум в началото на 80-те, използвайки кредит от 300 милиона долара от нюйоркски пенсионен фонд. Том Дибрел успя някак си да избегне съдбата на стотиците предприемачи, пометени от кризата в бизнеса с недвижими имоти през 90-те, и запази небостъргача си по начин, който и до ден-днешен си оставаше загадка за даласката общественост. Тя отстъпваше единствено на Сам ли е действал Ли Харви Осуалд? — най-важния въпрос в историята на Тексас.

Дибрел също го позна. На лицето му се появи онова изражение, което Скот беше виждал по време на многобройните си срещи с феновете — изражение на дете, застанало пред коледното дърво. Стиснаха си ръцете, след което Скот обясни, че е започнал работа като адвокат във „Форд-Стивънс“, а Дибрел го покани на обяд в клуба „Даунтаун“. Поръчаха стекове и предприемачът заобяснява как търговията с недвижими имоти в Далас била замряла, компанията му била на изкуствено дишане, а адвокатите му — дребни душички и предатели, лапали милиони в годините на разцвет — току-що го били напуснали, за да преминат на служба при големите нюйоркски банки, които глътнали обявилите несъстоятелност местни финансови институции. Разбира се, заедно с дълговете му и лихвите по тях. След като приключиха храненето, Дибрел захапа дебела пура, приведе се напред и предложи на някогашната футболна легенда да поеме юридическата му защита.

Така адвокат А. Скот Фени се сдоби с първия си клиент.

Останалото бе история. Десет години по-късно пазарът на недвижими имоти в Далас отново процъфтяваше, Дибрел Пропърти Къмпани беше на върха, а собственикът й отново се превърна в най-желания клиент. Скот с удоволствие установи, че вълшебната фраза „Аз съм Скот Фени, адвокат на Том Дибрел“ му отваря всички врати. Лоялността му беше богато възнаградена и хонорарите скоро надхвърлиха сумата от три милиона долара годишно.

Токовете му отчетливо почукваха по мраморните плочи на пода, оградени с изящни рамки от тъмен махагон. Под масивния полилей във фоайето беше поставена кръгла маса, върху която лежеше съвършено в анатомическо отношение теле от бронз с примка около рогата. Двама каубои го притискаха към земята, а трети се готвеше да го лиши от мъжественост с огромните ножици, които държеше с две ръце. Надписът на сребърната табелка в основата на скулптурната група гласеше: „Пролетен подбор“.

При всяка своя поява в просторната приемна на Дибрел Пропърти Къмпани, Скот имаше чувството, че е попаднал в музей на Дивия запад. Статуи на Фредерик Ремингтън стояха на специалните си поставки в ъглите, а стените бяха плътно запълнени от картините на Дж. Харви, изобразяващи каубои на коне, замръзнали в различни пози и носещи имена от сорта на Когато банкерите носеха ботуши, Прекосяването на Рио Гранде, Потокът пресъхва по Божията воля. Обзавеждането беше впечатляващо — скъпи кожени канапета, тежки фотьойли и стени с тъмна ламперия. Над бюрото на рецепцията беше окачен шедьовърът на залата — огромен портрет на Том Дибрел, възседнал черен жребец. На лицето му се беше запечатало изражението на дете, чиито родители насила са накарали да яхне опитоменото пони в зоологическата градина. Но, както се оказа впоследствие, с това се изчерпваше целият му опит като ездач — факт, който не му пречеше да изпитва дълбоко възхищение към всичко, имащо отношение към каубойския живот. Изобщо не се притесняваше, че в щата Тексас никога не бе имало истински каубои, най-малкото пък в Далас и Хюстън. Удоволствието да се прави на такъв очевидно му беше достатъчно.

Очите на Скот се плъзнаха от платното на Рой Роджърс-младши към вероятно най-красивата жена на света — руса и с изумително сини очи, която седеше зад бюрото и спокойно лакираше ноктите си над разтворения сутрешен вестник. Том Дибрел се придържаше към едно твърдо установено правило: за работа наемаше випускници от икономическия факултет на Харвард, но рецепционистките подбираше от известната с разголените си сервитьорки верига ресторанти „Хутърс“. Проблемът беше там, че кариерата на последните неизбежно преминаваше през канапето в кабинета му, което пък водеше и до значителни суми в брой, за да се избегнат евентуални съдебни искове.

— Господи, какъв хубавец беше! — въздъхна синеоката красавица, която нямаше предвид Том, а черно-бялата фотография на млад мъж, поместена във вестника непосредствено под набраните с тлъст шрифт заглавия: КЛАРК МАККОЛ УБИТ… ОБВИНЕНИЯ СРЕЩУ ПРОСТИТУТКА… СЕНАТОРЪТ МАККОЛ „СЪСИПАН“… ПРЕДИЗБОРНАТА КАМПАНИЯ СПИРА.

— Репортерска снимка, направена в момента, в който го арестуват за притежание на наркотици — подхвърли Скот. — Постоянно имаше неприятности от подобен характер.

— Но беше богат — сви рамене момичето.

— Баща му е богат — поправи я той.

— Мен това би ме устроило.

— Значи в събота вечерта е трябвало да забърше теб, а не онази проститутка.

— О, аз щях да му струвам доста по-скъпо. Но пък не нося пистолет.

— Ей, момиче — втренчи се в нея Скот. — Дори от два метра разстояние усещам, че се ядосваш!

Тя го дари с игрива усмивка, сведе очи към вестника и озадачено поклати глава.

— Богат и красив, може да има което бяло момиче си пожелае, но вместо това търси услугите на черна проститутка. Защо?

— За да му излезе по-евтино, както сама каза.

Скот обичаше да се закача с момичетата на Дибрел, но сега диалогът започна да го уморява. Тази сутрин изобщо не му беше до убийството на някакво сенаторско синче. Беше тук, за да печели пари.

— Скот Фени, имам среща с Том — обяви с променен тон той.

Рецепционистката остави шишенцето, подуха върху ноктите си и вдигна слушалката, като внимаваше да не си развали лака. Набра няколко цифри с тъпата част на молива и пропя:

— Мистър Фени е тук.

Затвори, размърда се в стола, за да демонстрира внушителната горна част на тялото си, и подхвърли:

— Ти женен ли си?

— От десет години — отвърна Скот и вдигна лявата си ръка, за да покаже венчалната халка.

— Жалко — направи гримаса момичето, духна ноктите си и добави: — Влизай направо. Обади се, ако в семейното ти положение настъпи промяна. А дори и да не настъпи…

Въпреки твърде бедния речник тя беше типичната мечта на тексаските мъже — разкошна, сочна, руса. В Тексас съществуват много митове, но поне един от тях отговаря на истината — в този щат живеят най-прекрасните жени на света. Най-вече в Далас. Независимо дали са завършили гимназия или колеж, те се стремят към столицата като нощни пеперуди към светлината на лампата. Идват да си търсят работа, да се гмурнат в нощния живот или просто на лов за неженени мъже, които печелят много пари. Очите им светят при перспективата да се докопат до тези пари, които ще им купят големи къщи, скъпи коли, модни дрехи и лъскави бижута. По-скромните момичета, които са доволни да се омъжат за обикновен работник в петролните рафинерии, автоматично се насочват към Хюстън. Но онези, които искат много пари и голяма къща, тръгват към Далас.

Скот предвидливо си сложи очилата, след което прекоси приемната и тръгна по дълъг коридор, отрупан с още произведения на каубойското изкуство. Беше малко далекоглед и използваше очила само за четене на слаба светлина, но от опит знаеше, че клиентите харесват адвокатите с интелигентно излъчване. След миг влезе в стаята на секретарката, от която се преминаваше в покоите на Том, състоящи се от просторен кабинет с фалшива камина и лична баня с тоалетна.

Секретарката на Том беше на средна възраст и се казваше Марлийн. Тя вдигна глава от вестника с репортажа за убийството на Маккол, усмихна се и му махна да влиза. Том седеше в дъното на просторния кабинет, стиснал глава с две ръце. Изглеждаше необичайно дребен зад масивното писалище под триметровия таван. Скот тръгна към основния си клиент, заобикаляйки тежките кожени мебели. На специална поставка до стената се мъдреше мексиканско седло със сребърен обков, а над него бяха подредени фотографии на Том в компанията на губернатори, конгресмени и президенти. Върху масичката за кафе, сред небрежно разхвърляни чертежи и планове, лежеше строителна каска с надпис ДИБРЕЛ. Бяха просто декори, предназначени да правят впечатление, тъй като Том Дибрел никога в живота си не беше работил като строител.

— Долу ще има заседание по онази сделка за земята — подхвърли Скот. — Много скоро ще имаме решение.

Главата на Том леко се поклати.

— Не те викам за това.

Беше петдесет и пет годишен, с олисяло теме, покрито със старателно сресани редки косъмчета. Метър и шейсет в правените по поръчка каубойски ботуши, Дибрел беше направо джудже, но имайки предвид трите милиона годишно, които смъкваше от него, Скот предпочиташе да го окачествява като набит. Беше се женил четири пъти, като всяка съпруга беше по-млада от предишната. Сегашната мисис Дибрел беше едва на двайсет и девет. В момента, в който клиентът му вдигна глава, Скот разбра, че проблемът е женски, и въздъхна тежко. Очевидно шефът пак беше опипал някоя от подчинените си.

— Коя е този път, Том?

— Надин.

Скот поклати глава, защото не можеше да си спомни за никаква Надин.

— Висока брюнетка, страхотна фигура — поясни Том и в очите му се появи замечтано изражение. — Два метра крак, Скот! — Помълча, после вдигна някакъв лист от писалището и му го подаде. — Иска да ме съди за сексуален тормоз и си е взела адвокат!

Скот пое бланката и прочете името в горната й част: Франклин Търнър. Най-известният специалист по граждански искове.

— Мамка му!

От двайсет хиляди адвокати в Далас проклетата мадама бе открила точно Франк Търнър!

Очите му механично пробягаха по текста. Франк Търнър заплашваше да заведе гражданско дело срещу Дибрел Пропърти Къмпани и лично срещу Томас Дж. Дибрел от името на клиентката си Надин Джонсън. Компромис можеше да има само в случай, че в десетдневен срок се постигнеше финансово споразумение.

— Тоя Търнър наистина ли е толкова страшен, колкото го описват? — попита Том.

— Отвратителен задник — мрачно кимна Скот.

Каза го със загрижеността на лекар, който съобщава на пациента си, че е болен от рак. Никога не е излишно да накараш клиента да се поизпоти, защото разтревоженият клиент плаща повече, без да задава въпроси. Стана и пристъпи към еркерния прозорец, направен специално за панорамната гледка към Далас, която, между другото, беше доста потискаща. Еднообразни и сиви бетонни кубове, като картината на стар черно-бял телевизор. Гора от бетон и стъкло докъдето стига погледът, над която виси неизбежният облак смог. Нито едно дръвче, никаква зеленинка — явен резултат от намеренията на алчните предприемачи да покрият с бетон всеки квадратен метър от централната градска част. Ненапразно Далас беше смятан за най-грозния голям град в Америка. Ако не се брояха жените, тук наистина липсваше красота. Нямаше море, езеро, дори река освен Тринити Ривър, която течеше в покрайнините и от десетилетия се използваше като отходен канал. Нямаше Сентръл Парк, Скалисти планини, Маями Бийч, а и климатът беше отвратителен. Нито едно от предимствата на останалите големи градове. Единствената забележителност беше един голям бял кръст върху настилката на Елм стрийт, обозначаващ лобното място на един от президентите на страната. Но човек не живееше в Далас заради красотата, а заради възможността да прави пари, и то бързо.

— Скот?

Гласът на предприемача прозвуча като детски хленч и Скот бавно се обърна с лице към клиента си.

— Срещу Франк Търнър няма да е лесно, Том — мрачно заяви той. — Смятай, че ще сме минали леко, ако се отървем с двойно по-голяма сума от предишната.

— Парите са без значение, Скот. Искам да уредиш въпроса, дори ако трябва да платя и два милиона долара! Но те моля да го направиш дискретно, защото не ми се иска да загубя Бабс. Тази жена наистина ми харесва.

Бабс беше съпруга номер четири.

— Ще се погрижа, Том — успокои го Скот. — Както се погрижих и за предишните искове.

— Никога няма да забравя това, Скот — прошепна с овлажнели очи Дибрел. — Никога!

— Спомни си тези думи, когато ти представя сметката — подметна адвокатът и се обърна към вратата.

Запази печалното изражение на лицето си, докато минаваше покрай Марлийн и прекосяваше целия каубойски музей. Намигна на рецепционистката и излезе в коридора. Широката усмивка се появи на лицето му едва когато вратата на асансьора се плъзна зад гърба му.

— Как е възможно един човек постоянно да попада в подобни бъркотии? — запита отражението си в огледалото той. — Дибрел направо е сбъркан!

Дълбоко в себе си Скот Фени възприемаше богатия си клиент по начина, по който всички адвокати възприемат хората, осигуряващи им охолен живот: като същества с по-ниска интелигентност, които по волята божия са наследили, откраднали или придобили с измама своето огромно състояние. А за да бъде възстановено природното равновесие, адвокатите имат за свой дълг да откъснат максимално голяма част от това състояние под формата на хонорари за юридически услуги.

И адвокат А. Скот Фени ревностно изпълняваше този дълг, особено по отношение на Том Дибрел.