Марк Хименес
Цветът на закона (29)

28

— Защитата призовава агент Хенри Ху.

Рей Бърнс реагира мълниеносно.

— Ваша Светлост! — скочи на крака той. — Вчера адвокатът на защитата се отказа от разпит на този свидетел, а днес го призовава!

— Мистър Фени? — вдигна глава съдията.

— Точно това възнамерявам да сторя, Ваша Светлост.

— Продължавайте.

Убеждението, че клиентката му е убила Кларк Маккол, се бе оказало толкова дълбоко, че той беше пропуснал да зададе един основен въпрос на експерта: с коя ръка е действал убиецът, с лявата или дясната? Беше сигурен, че клиентката му лъже, и изобщо не си беше направил труда да допусне и обратната възможност — че казва истината. Но сега, за пръв път от назначаването му за защитник по делото „Съединените щати срещу Шауанда Джоунс“, адвокат Скот Фени осъзна, че тази жена беше невинна.

Но кой тогава беше убил Кларк Маккол?

Агент Ху зае мястото на свидетелите. Скот изчака съдията да го предупреди, че все още е под клетва, след което започна:

— Вчерашните ви показания пред съда бяха изключително прецизни, агент Ху. Моите поздравления.

— Благодаря.

— Ще ви помоля отново да възстановим обстоятелствата, при които е бил убит Кларк Маккол, ако не възразявате.

— Разбира се.

— Колегата ми, адвокат Херин, ще играе ролята на асистент. Боби, клекни на пода, ако обичаш.

Боби напусна масата на защитата и коленичи пред Скот.

— Агент Ху, според вашите показания Кларк е бил полулегнал, както мистър Херин в момента. Така ли е?

— Да.

— А убиецът е бил с лице към него, както съм аз в момента.

— Да.

— И го е сграбчил за косата отдясно, така ли?

Скот хвана косата на Боби с лявата си ръка.

— Да.

— След което е опрял пистолета в челото му, над лявото око. — Изпъна показалеца на дясната си ръка като дуло на пистолет и го опря в главата на Боби. — И после е натиснал спусъка.

— Да. Мисля, че престъплението е било извършено точно по този начин.

— И аз съм напълно съгласен с вас. Но тази демонстрация не ви ли говори и още нещо? Нещо много важно.

— Моля? — сви вежди агент Ху.

— Убиецът е бил десняк.

Лицето на експерта се отпусна.

— Да — кимна той. — По всичко личи, че е така.

— Убиецът е сграбчил косата на Кларк с лявата си ръка, а дясната му е стискала пистолета, нали така?

— Да, така сочи логиката.

— Още нещо, агент Ху. Съдебният лекар твърди, че под дясното око на Кларк е имало малък оток, най-вероятно от юмручен удар.

— Това е вярно.

— Какво ще бъде експертното ви заключение за този удар? Десняк ли го е нанесъл или левичар?

— Левичар.

— Значи човекът, който е ударил Кларк Маккол, е бил левичар, но човекът, който го е убил — десняк, така ли?

— Твърде вероятно — спокойно отвърна доктор Ху.

 

 

Скот призова агент Едуардс, който беше арестувал Шауанда.

— Вие дадохте показания, според които лично сте арестували обвиняемата, нали така?

— Да, сър.

— И сте снели показанията й?

— Да, сър.

— Които по-късно са били напечатани на машина?

— Да, сър.

— И тя ги прочете и подписа, нали?

— Да, сър.

— С коя ръка ги подписа, агент Едуардс?

Свидетелят се замисли за момент, после отговори:

— С лявата, сър.

 

 

Съдебните заседатели все още не бяха виждали Шауанда. Разбира се, познаваха я от вестниците и телевизията, но не я бяха виждали на живо. Но искаха да я видят и чуят, да я наблюдават внимателно в момента, в който отрича да е убила Кларк Маккол. Скот си даваше ясна сметка, че въпреки Петата поправка трябва да я призове като свидетел. И да я подготви така, че да направи максимално благоприятно впечатление на заседателите. За тази цел бе измолил съдията да й разреши лечение с метадон и бе успял да я държи далеч от залата до този момент.

Очите на всички присъстващи — съдия, заседатели, прокурори и публика, бяха приковани в страничната врата, от която всеки момент щеше да се появи Шаунда Джоунс. Бу, Пашамей и Карин бяха допуснати в килията, за да й помогнат в обличането. Разбира се, след като бяха обискирани от униформена надзирателка. Преди няколко минути момичетата се върнаха в съдебната зала и Бу го поздрави с вдигнат палец.

Вратата се отвори и в залата се разнесе тих шепот. Шауанда нямаше нищо общо с наркоманката, която Скот беше посетил по-рано сутринта. Изглеждаше млада и смайващо красива. Скот беше забравил, че е само на двайсет и три, защото беше състарена от хероина. Но днес тази жена беше успяла да си върне младостта. Носеше тъмносиния костюм на Ребека, нейните обувки с високи токове, нейния грим. Косата й беше леко тупирана и старателно сресана, очите й — живи и ясни. Погледна Скот и се усмихна. Шауанда приличаше на Холи Бери в най-добрите й дни.

Съдебните заседатели я проследиха с очи, докато се насочваше към масата на защитата, ескортирана от Рон. А тя вдигна глава и ги изгледа — един по един, внимателно и спокойно. Първото впечатление беше добро. Скот не се сдържа и се обърна да погледне семейство Маккол. Лицето на сенатора издаваше тревога, а това на Джийн ревност. Седнал до тях, Дан Форд наблюдаваше представлението с нов интерес.

Скот се изправи и обяви:

— Защитата призовава Шауанда Джоунс.

Младата жена се приближи до стола на свидетелите, положи клетва и седна.

— Вие левичарка ли сте, мис Джоунс? — зададе първия си въпрос Скот.

— Да, сър.

— Вие ли убихте Кларк Маккол?

— Не, сър, мистър Фени. Не съм.

— Добре, нека поговорим за живота ви. Къде сте родена?

— В комплекса.

— Комплекса в Южен Далас, където живеете и в момента ли?

— Да, сър.

— Как се казва майка ви?

— Мама? Казваше се Дорина.

— Как се казва баща ви?

— Знаете, че не знам, мистър Фени.

— Вашите родители не бяха женени, нали?

— Не, мистър Фени. Баща ми е бял, а мама е работила при него. Чистила е офиса му.

— Значи сте незаконородена?

— Не, сър. Родена съм в една болница в Паркланд.

— Ясно. Но не познавате баща си, така ли?

— Не, сър.

— В комплекса в южната част на града ли сте израснали?

— Да, сър.

— Когато бяхте на тринайсет години, почина майка ви, така ли?

— Да.

— От какво почина?

— Нямаше доктор.

— Имам предвид заболяването. Рак или нещо друго?

— Не, сър. Почина, защото нямаше доктор. Падна и ние повикахме линейка, ама тя не дойде.

— Сама ли израснахте?

— Да, сър.

— В лоша среда?

— В комплекса няма друга среда, мистър Фени. Хората са без работа и се забъркват в неприятности.

— Вие също, така ли?

— Моята неприятност се казваше Еди.

— Бащата на детето ви, така ли?

— Да, сър. Беше бял, продаваше дрога. Един ден ме видя, бях на четиринайсет. Хареса това, което видя, даде ми малко дрога и аз му позволих да ме пипне.

— Еди ви е дал хероин?

— Да, сър.

— И на шестнайсет станахте зависима, така ли?

— Да, сър.

— По това време ли станахте и проститутка?

— Да, сър.

— Защо?

Очите на свидетелката се сведоха.

— Ами, мъжете си мислеха, че между краката на Шауанда ще намерят всичко, което им липсва в живота. Ама не е така. — Вдигна глава и добави: — Това е единственото нещо, което мъжете са искали от мен.

— Имате ли дъщеря, мис Джоунс?

— Що за въпрос, мистър Фени? Нали живее при вас?

Учителят и домакините се усмихнаха. Скот се обърна към Пашамей и й направи знак да се изправи. Тя се подчини, а на лицето й се появи най-невинното изражение на света.

— Това ли е дъщеря ви?

— Да, сър. Това е моето момиченце.

Пашамей се обърна към съдебните заседатели и направи реверанс. Сега вече всички се усмихнаха. Детето наистина си го биваше.

 

 

Съдията даде обедна почивка, след която Шауанда щеше да даде показания за нощта на убийството. Тя отказа да се присъедини към децата на пода, а предпочете компанията на Скот, Боби и Карин на масата. Взе един сандвич с риба тон, внимавайки да не изцапа елегантния костюм от „Найман Маркъс“.

— За утре сме ти приготвили още по-страхотни дрехи, мамо — обади се Пашамей.

— Как се справям, мистър Фени?

— Много добре, Шауанда. Но следобед ще ти бъде доста по-трудно.

— Мислиш ли, че ще ми повярват?

Няма, помисли си той, но на глас каза обратното.

 

 

— Мис Джоунс — изправи се Скот. — Нека се върнем на нощта в събота, пети юни. Взехте ли хероин този ден?

— След като съм била жива, значи съм взела.

— Всеки ден ли вземате хероин?

— Два, понякога и три пъти.

— Инжектирахте ли си хероин, преди да тръгнете на работа в споменатата вечер?

— Да, сър. Така ми е по-лесно.

— В какъв смисъл ви е по-лесно?

— Да правя секс.

— Ясно. Дойде Кики, ваша позната проститутка, и двете заедно се отправихте към „Хари Хайнс“, така ли?

— Да, сър. Винаги работим там.

— И зачакахте да се появят мъже.

— Никога не чакаме дълго.

— Кларк Маккол ли се появи?

— Да, сър. Ама аз не го познавах. За мен беше само едно бяло момче с черен мерцедес.

— Той предложи ли ви хиляда долара, за да прекарате нощта с него?

— Да, сър.

— О, и още нещо… Работихте ли… хм… за друг клиент, преди да се появи Кларк?

— Не, сър. Аз не работя за никого освен за себе си.

— Имам предвид дали някой друг клиент ви е платил за сексуални услуги.

— Духнах на едно ченге, ама то не ми плати.

— Правили ли сте орален секс с униформен полицай?

— Да, сър, мистър Фени. За да не ни закача. Ние с Кики се редуваме в тая работа.

— Ясно. Да се върнем на Кларк Маккол. Качихте се в колата му и той ви заведе в дома си в Хайланд Парк, така ли?

— Да, сър.

— И влязохте вътре?

— Да, сър.

— Качихте ли се в спалнята му?

— Да, сър.

— Разкажете на съда какво се случи там.

Шауанда се обърна към съдебните заседатели и им описа събитията през въпросната нощ — спокойно и подробно, без срам или чувство за вина. Двамата с Кларк осъществили сексуален акт, но след като тя го накарала да си сложи презерватив.

— Не искам да го пипна тоя СПИН, знаете. Трябва да се грижа за моята Пашамей.

После той станал груб и започнал да я бие и да я нарича „мръсна негърка“. Тя се защитавала с всички сили. Издрала лицето му, ударила го с юмрук под окото и го изритала в слабините. Той паднал на пода, а тя си взела обещаните хиляда долара, грабнала ключовете от мерцедеса и се върнала на „Хари Хайнс“, където зарязала колата.

— Кларк Маккол жив ли беше, когато го оставихте в спалнята?

— О, да, сър, съвсем жив. Псуваше и проклинаше като побъркан!

— Какво направихте двете с Кики след това?

— Прибрахме се и си легнахме.

— Какво правихте на другия ден, в неделя?

— Станах да приготвя закуска на Пашамей, после отидохме на църква.

— Отидохте на църква?

В погледа на свидетелката се появи смайване.

— Мистър Фени, защо са църквите, ако няма грешници?

Заседателите се усмихнаха.

— Какво правехте в момента, в който агентите на ФБР дойдоха да ви арестуват?

— Седях на стъпалата и гледах как Пашамей си играе.

— Разбрахте ли защо ви арестуват?

— Казаха, че съм убила някакъв човек. Аз рекох, че никой не съм убивала, ама те не ми повярваха.

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

Рей Бърнс за малко не събори Скот. Изгаряше от нетърпение да започне кръстосания разпит на свидетелката.

— Мис Джоунс, вие сте проститутка, нали?

— Да, сър.

— Зависима от хероин?

— Да, сър.

— Бяхте ли с Кларк Маккол в нощта на убийството му?

— Тъй казва полицията. Аз не знам кога е бил убит.

— Той взе ли ви от улицата, за да правите секс?

— Да, сър.

— Предложи ли ви хиляда долара за цялата нощ?

— Да, сър.

— Качихте ли се в колата му, марка „Мерцедес“?

— Да, сър.

— И той ви закара в дома си, така ли?

— Да, сър.

— Качихте ли се в неговата спалня и той предложи ли ви алкохол?

— Да, сър.

— Той свали дрехите си, вие свалихте вашите и двамата осъществихте сексуален акт, така ли?

— Да, сър.

— След този акт ли го ударихте под окото?

— Преди това той ми удари няколко плесника и ме нарече „мръсна негърка“.

— Изритахте ли го в слабините?

— Не, сър, не го изритах в слабините, а в топките.

— Добре, в топките.

— Защото той отново се нахвърли върху мен.

— А вие извадихте пистолета си и го застреляхте, така ли?

— Не, сър. Никого не съм застреляла.

— Знаете ли, че вашият пистолет е оръжието на престъплението?

— Не знам нищо такова. Вие го казвате.

Рей Бърнс вдигна найлоновия плик с пистолета 22-ри калибър.

— Това е вашият пистолет, нали?

— Да, сър.

— Защо носите пистолет?

— Ако живеете в комплекса и някой влезе в дома ви, ще остареете, докато дойде полицията.

— Вие застреляхте Кларк Маккол, нали?

— Не, сър. Никого не съм застреляла.

— Откраднахте ли му хиляда долара?

— Не, сър. Изработих си ги.

— А колата му? И нея ли изработихте?

— Не, сър. Взех я назаем, за да се върна.

— За да избягате от местопрестъплението ли?

— Не, сър. За да избягам, преди да ме е нападнал отново.

— И се прибрахте у дома, при дъщеря си, сякаш нищо не се е случило, така ли?

— Да, сър. За мен нищо не се беше случило.

— Мис Джоунс, нима очаквате, че съдебните заседатели ще ви повярват?

Шауанда се обърна към ложата, огледа лицата на хората и тихо промълви:

— Не, сър. Не очаквам, че някой ще ми повярва.

* * *

Скот тръгна към стълбите, за да каже „лека нощ“ на децата. Спря пред малкия телевизор на кухненския плот, по който течаха късните новини с подробности от процеса. На екрана се появи лицето на Шауанда, скицирано от художник. Репортерът каза, че обвиняемата е хубава жена, с достойно поведение. Заседателите я изслушали с внимание и уважение, а в края на заседанието били объркани от факта, че убиецът най-вероятно е бил десняк, а обвиняемата със сигурност е левичарка.

„Ако Шауанда Джоунс не е убила Кларк Маккол, кой тогава го е извършил?“ — завърши с въпрос водещият.

Скот се наведе да завие децата.

— Вече знам какво прави мама с клиентите си, мистър Фени — прошепна Пашамей и отвори очи.

— Така ли?

— Да. Мама им дава да я пипат по интимните части и да вкарват вътре техните интимни части. Нали това се нарича секс, мистър Фени?

— Да, миличка.

— Защо, мистър Фени? Мама винаги ми е казвала да не позволявам на момчетата да ме пипат. Защо тогава позволява на големите да я пипат?

— Ти вече даде отговор на този въпрос, Пашамей — въздъхна Скот. — Защото обича теб, но не обича себе си.

— Животът й е бил тъжен, нали, мистър Фени?

— Да, миличка.

— Сега вече знам защо винаги е тъжна. Защото никога не е имала някой, който да я обича цялата, а не само интимните й части.

— Права си.

— Ама днес беше много хубава, нали?

— Много — кимна Скот.

— Достатъчно хубава, за да се омъжи?

Главата на Бу се надигна от възглавницата.

— А. Скот, ние искаме да живеем заедно — обяви тя. — С теб и с нейната майка. Това ще е страхотен хепиенд, нали?

Скот седна на леглото. Досега му се беше удавало да се изплъзва от неудобните въпроси на дъщеря си, но след трите дни на процеса децата вече бяха достатъчно зрели, за да чуят истината.

— Хепиенд има само в приказките, деца. Не и в реалния живот.