Марк Хименес
Цветът на закона (26)

25

В неделя Скот се събуди с чувството за страх. До началото на процеса оставаха двайсет и четири часа, а той не беше сигурен, че притежава достатъчно юридически умения, за да спаси Шауанда. През последните десет години винаги се беше обръщал за съвет към Дан Форд. Сега отново имаше нужда от съвет. В главата му изплуваха отдавна забравените думи на Бъч Фени: Синко, когато имаш нужда от помощ, падай на колене.

Той скочи от леглото и изтича по стъпалата към стаята на момичетата. Завари ги седнали в леглото. Прехапала езиче, Пашамей усърдно плетеше косата на Бу.

— Обличайте се, момичета — заповяда той. — Отиваме на църква!

Бу зяпна от изненада.

 

 

Луис ги поведе към главния вход на малката църква в Източен Далас, а Пашамей поклати глава.

— Чудя се защо не сте ходили на църква. Ние с мама го правим всяка неделя. Реших, че белите изобщо не ходят на църква.

— Защо не си казала, че искаш? — попита Скот.

— Това би било нелюбезно, мистър Фени.

Самият Скот ходеше на църква с родителите си, но след смъртта на Бъч изгуби интерес към религията. Защо Бог прибра добър човек като Бъч Фени? Но продължи да придружава майка си до самата й смърт. За последен път влезе тук в деня на погребението й.

 

 

Този проповедник нямаше нищо общо с Големия Чарли. Преди две седмици, когато се разделяха на стадиона, Големия Чарли беше казал: „Когато Господ те дари с изключителни качества, това не означава, че си станал специален. То означава, че си благословен“.

Едва сега Скот разбра какво е имала предвид майка му, когато казваше, че има дарба, но тя не е футболът. Изведнъж си даде сметка, че всичко в живота му го е насочвало към този момент — към процеса и към Шауанда Джоунс. Съдията беше прав: тя се нуждаеше от своя герой. Тя се нуждаеше от него. И той от нея. Много време изтече, откакто Скот Фени беше герой за някого. А днес изпитваше сериозни съмнения, че изобщо може да бъде.

Сведе поглед към двете момиченца, застанали до него. Бу и Пашамей вдигнаха глави, както той беше вдигал глава към лицето на Бъч. Тук, в същата тази църква. Отново си спомни думите на баща си и се отпусна на колене.

После се помоли. За помощ.

 

 

На километър и половина от църквата Боби Херин седеше в мизерната си кантора и старателно се подготвяше за процеса. Входната врата беше открехната, тъй като в неделя хазяинът изключваше климатика. Боби напълни дробовете си с въздух, долови аромата на евтин одеколон и рязко вдигна глава. На прага стоеше едър бял мъж с оплешивяла глава и дебел врат. Делрой Лънд.

След извършената от Карл задълбочена проверка на миналото на този човек беше ясно, че кариерата му в АБН е била белязана от многократно превишаване на правата и излишна употреба на сила. Проверката продължаваше и в момента, но Карл все още не се беше обадил. Боби направи опит да запази самообладание, но когато Делрой бръкна в джоба на якето си, той неволно се сви.

— Не се и опитвай, Делрой! — предупреди го той. — Ще извикам и след миг тук ще бъде Ю Чан, който владее карате!

— Тоя жълтур го бива само да прави понички, но в неделя почива — иронично се усмихна Лънд. — Което означава, че сме само двамата, Херин.

Но от джоба му се показа плик, а не пистолет. Боби изпусна въздишка на облекчение. Пликът небрежно кацна на масата. Съдържанието му се оказа чек за 100 000 долара, издаден на името на адвокат Робърт Херин. И Боби изведнъж се почувства доста високо в гилдията. Все пак бе успял да стане достатъчно важен, за да бъде подкупен. Очите му пробягаха по чека.

— Издаден от банка на Каймановите острови — отбеляза той. — Умно, Делрой. Така никой не може да го проследи до Маккол.

— Ние не сме глупаци.

— По това може да се спори.

— Ето какви са условията, Херин. Оня малък нещастник Кларк няма да спре баща си по пътя към Белия дом. Нито жив, нито мъртъв. А пред теб има две възможности: или вземаш този чек и изчезваш, или още утре ще бъдеш арестуван.

— За какво?

— За пласиране на дрога.

— Никога не съм се докосвал до дрога.

— Ще се докоснеш веднага след като свърша. А моите приятели от АБН ще ти щракнат белезниците.

— С това досие, което имаш там? Едва ли. Ще им кажа, че си подхвърлил дрогата, ще предложа да ме подложат на детектора на лъжата, след което арестуваният ще си ти. Но защо водим този разговор? Нима Маккол смята, че Скоти няма да я защитава добре без мен? Трябва да ти кажа, че той изобщо не се нуждае от помощта ми.

— И вече го е доказал, нали? — ухили се Делрой. — Според Бърнс ти си неговата съвест.

Боби върна чека в плика и го подхвърли обратно.

— Изчезвай!

— Правиш голяма грешка!

— Няма да ми е първата. Ще се видим на делото, Делрой.

— Съжалявам, но няма да мога да присъствам.

— О, ще можеш, и още как! — Боби надраска името на Делрой върху призовката на бюрото си и му я подаде. — Вече си официално призован, задник!

Но в момента, в който изрече тези думи, той разбра, че е прекрачил границата. Делрой се наведе и вдигна призовката от пода. Изчете съдържанието й и изражението му се промени. Направи крачка напред, сграбчи Боби за ризата и го измъкна от стола. Приближи лицето си на двайсетина сантиметра от неговото и застрашително изръмжа:

— Ах, ти дребно, гадно…

— Хей, омбре!

На вратата се беше изправил Карлос Ернандес, облечен за църква — черни кожени панталони, черни ботуши с остри върхове, черна тениска, опъната до пръсване от яките му бицепси, и петсантиметрови сребърни гривни на двете си китки. Карлос беше висок около метър и деветдесет и тежеше стотина килограма. Старателно сресаната му черна коса блестеше от току-що положения гел.

— Махни си гадните лапи от адвоката ми, гринго!

Двамата се измериха с погледи. Накрая Делрой се усмихна, пусна Боби и направи няколко крачки към вратата.

— Главната ви свидетелка прие чека — обърна се той към Боби. — Прецени, че ваканцията ще й се отрази доста по-добре, отколкото да стане храна за рибите в залива Галвестън.

Ухилен до уши, той се плъзна навън, без да обръща внимание на заплашителната физиономия на Карлос.

— Май стори добре, като ме извади под гаранция, а, мистър Херин?

— Да, Карлос. Благодаря ти.

Карлос извади банкнота от двайсет долара и му я подаде.

— Това е от майка ми.

* * *

— Може ли да отидем при мама? — попита Пашамей.

Скот им отвори вратата и кимна.

— Разбира се.

Пътуването от църквата в Източен Далас до сградата на федералния съд им отне само няколко минути, вероятно защото в неделя улиците бяха празни. Луис остана в колата, а Скот и момиченцата взеха асансьора за петия етаж. Вкараха ги в познатата гола стаичка. Не след дълго се появи Шауанда, която прегърна децата поред, а след това Скот прегърна нея.

Останаха известно време така, после той я хвана за раменете.

— Няма да се страхуваш от нищо по време на процеса. С показанията на Хана Стийл имаме отлична позиция за защита. А ако изгубим, ще обжалваме на всички инстанции, включително и Върховния съд.

— Не се страхувам, мистър Фени — отвърна с бледа усмивка Шауанда. — Хората като мен добре знаят какво могат да очакват в съдебната зала. Но аз не се страхувам, защото ти си мой адвокат!

 

 

След около час се прибраха у дома. Колата на Боби беше паркирана пред къщата, а самият той седеше на верандата и пушеше цигара.

— Хана Стийл е изчезнала — мрачно рече той. — Или Маккол е успял да я купи, или Делрой я е подплашил. Но и в двата случая тя няма да даде показания. Прецакаха ни, Скоти!